Джеймс Патерсън
Високи залози (5)

2.

— Алекс, обажда се Дейвис. Съжалявам, че те безпокоя у дома.

Търсеше ме шефът ми Рамон Дейвис, директор на детективите към полицията във Вашингтон.

— Днес е моят рожден ден. Кой е умрял? — попитах.

— Каролайн Крос — отвърна той и сърцето ми замря. В същия миг кухненската врата се отвори и семейството ми, пеейки, излезе през нея. Нана носеше върху поднос изкусно приготвена празнична торта в червено и розово, с прикрепени отгоре самолетни билети от Американ Еърлайнс.

— Честит рожден ден…

Бри вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат. Позата и изражението ми сигурно подсказаха красноречиво, че се е случило нещо много лошо. Всички се заковаха на място. Радостната песен секна насред припева. Семейството ми си спомни чий беше този рожден ден. На детектива Алекс Крос.

Каролайн беше моя племенница, единствената дъщеря на брат ми. От двадесет години не я бях виждал, не и след смъртта на Блейк. Сега би трябвало да е на двадесет и четири години.

Възрастта, на която е умряла.

Все едно че подът под краката ми се продъни. Част от мен искаше да изкрещи на Дейвис, че е лъжец. Но детективът в мен надделя и заговорих делово:

— Къде е сега?

— Току-що ми позвъниха от полицията на щата Вирджиния. Останките са на разположение на съдебните лекари в Ричмънд. Съжалявам, Алекс, никак не ми е приятно, че аз трябваше да ти го съобщя това.

— Останки? — промърморих. От самата дума лъхаше студ, но оцених, че Дейвис не прекали със съчувствието. Излязох от стаята. Съжалявах, че семейството ми бе станало свидетел дори на тази част от разговора.

— За убийство ли говорим, Рамон? — попитах. — Предполагам, че за това става дума.

— Боя се, че да.

— Какво се е случило? — Сърцето ми се разтуптя опасно забързано. Почти не исках да узнавам повече по случая.

— Не разполагам с много подробности — рече той по начин, който тутакси ми подсказа, че премълчаваше нещо.

— Рамон, какво става? Кажи ми. Какво знаеш за Каролайн?

— Едно по едно, Алекс. Ако тръгнеш сега, вероятно ще стигнеш до там за два часа. Ще се погрижа да те посрещне един от полицаите, натоварени със случая.

— Веднага тръгвам.

— И още нещо…

Малко ми оставаше да прекъсна връзката, толкова бях сломен.

— Какво има?

— Мисля, че не бива да отиваш сам.