Джеймс Патерсън
Високи залози (22)

19.

Тридесетина километра непроходима стара вирджинска гора отделяха бараката на Реми Уилямс от всичко останало на този свят. Късче от първичната дива пустош с цялата уединеност, която човек можеше да си представи. Тук и цяла нощ да крещиш, никой нямаше да те чуе…

Не че по тези места се случваше някога някой да се разкрещи или да се държи истерично. Реми винаги бе ценял ефективността и беше много добър в това, което вършеше.

Прочистване.

Работата обаче беше в това, че не обичаше изненадите — като ярките фарове, които зашариха напред и назад по прозореца на бараката му точно след като падна мракът.

След броени секунди той изскочи през задната си врата с една от трите си пушки Ремингтън 870, които пазеше именно за подобни случаи — за неканени посетители. Притича отстрани на бараката и зае позиция, осигуряваща му чудесен поглед към тъмния седан, който току-що спря пред постройката.

Видя, че колата беше понтиак, черна или тъмносиня.

Двама мъже излязоха от нея.

— Има ли някой? — провикна се единият. Гласът беше познат, но Реми за всеки случай нагласи пушката — помпа на кръста си.

— Какво търсите тук? — извика им той. — Никой не се е обадил да предупреди, че ще дойдете.

Сенките им се извърнаха в мрака към него.

— Успокой се, Реми. Намерихме го.

— Жив ли е?

— Засега.

Реми бавно пристъпи към верандата и опря пушката си до фенера с батерия, преди да го включи.

— А какво стана с другата работа? С момичето, което избяга?

— Още работим по случая — отвърна онзи, по-самонадеяният, от бялата раса. Реми не им знаеше имената и не искаше да ги знае. Наясно беше обаче, че латиноамериканецът беше по-умният и затова по-опасният. Мълчалив, но смъртно опасен във всяко отношение.

Отиде отзад до колата и блъсна по багажника с фенера си.

— Отвори го.