Джеймс Патерсън
Високи залози (42)

39.

Какво беше това? Сцена от сериала „Семейство Сопрано“? Защото на Никълсън със сигурност точно така му изглеждаше.

Бяха двама. В светлината на фаровете изникна втори мъж, с типичен гангстерски вид, насочил още един револвер в лицето му.

Дебелакът отвори вратата вместо Никълсън и отстъпи крачка назад. Открехна леко уста, а затъкнатата му евтина тениска за голф очерта внушително шкембе, увиснало над колана му. Изглеждаше невъобразимо някой толкова немарлив да работи за самия Зевс — което повдигаше един очевидно назрял въпрос.

— Кои, по дяволите, сте вие? — попита Никълсън. — И какво искате от мен?

— Ние работим за господин Мартино. — Акцентът му издаваше, че е от Ню Йорк или Бостън, или някъде от Източното крайбрежие.

Никълсън бавно излезе от колата, като се стараеше онези да виждат и двете му ръце.

— Добре тогава, но кой, по дяволите, е господин Мартино? — учуди се той.

— Повече никакви тъпи въпроси. — По-пълният бандит махна с ръка пред Никълсън към къщата. — Да влезем вътре. Ще те следваме по петите, приятелче.

Никълсън не се съмняваше, че ако целяха просто да го очистят, вече щеше да е мъртъв. Следователно това можеше да означава само едно: те искаха нещо друго. Но какво?

Едва бяха преминали през външната врата, когато тънкото, много дразнещо гласче на Шарлот Никълсън се разнесе от горния етаж.

— Миличък? Кои са тези с теб? Не е ли късно за гости?

— Няма нищо. Не е твоя грижа. Върни се в леглото си, Шарлот.

Дори и сега му се искаше да я стисне за гръкляна, само защото цъфна там, където не трябваше.

Босите й ходила се осветиха от лампите в хола, като слезе няколко стъпала надолу.

— Ама какво става? — провикна се тя още веднъж.

— Чуваш ли ме? Върви. Веднага. — Все пак Шарлот, изглежда, проумя защо й заговори с такъв тон и отплува обратно в мрака. — И остани там — извика той след нея. — По-късно ще дойда да те видя. Върви да спиш.

Поведе двамата си неканени гости в голямата стая отзад, за повече уединение. Освен това и барчето беше там, така че Никълсън се насочи право към него.

— Не зная за вас, приятели, но аз бих пийнал нещо… — започна той, ала в следващия миг го повали силен удар отзад по тила. Рухна на колене.

— Какво, мамка му, си мислиш, че е това? Светска визита ли? — кресна дебелакът.

Никълсън беше достатъчно ядосан, за да се сбие с него, но не беше в положение да го направи. Дори никак. Затова се овладя и седна върху дивана. Слава богу, зрението му бавно започна да се фокусира.

— И така, какво, дяволите да ви вземат, искате от мен в четири сутринта?

Дебелакът се надвеси над него.

— Търсим един от нашите. Преди около седмица и половина дошъл тук, на юг, но от тогава нищо не сме чули за него.

Исусе, така му се искаше да просне на пода тлъстото копеле, но това явно нямаше как да се случи или поне не точно сега. Но някой ден, някъде…

— Необходима ми е повече информация от тази. Кой е той? Дайте ми някакво указание.

— Името му е Джони Тучи — каза дебелакът.

— Кой? Никога не съм чувал за него. Тучи ли? Идвал ли е в клуба ми? Кой е той?

— Не ни баламосвай, човече. — Дребният бандит се приближи, ръсейки пепел, разнасяйки отвратителната си смрад. — Знаем всичко за малкото ти местенце в провинцията, ясно ли е?

Никълсън се изправи на дивана. Това можеше да се окаже по-тясно свързано със Зевс, отколкото предполагаше. Или може би със страничния му бизнес?

— Точно така — продължи бандитът. — Ти да не си въобразяваш, че господин Мартино е изпратил хората си тук на ваканция?

— Слушайте, все още нямам представа за какво ми говорите — увери ги той. И това донякъде беше чиста истина.

Дебелакът отпусна задника си върху масата за кафе от обгорено дърво и за пръв път сведе надолу дулото на револвера си. Никълсън си каза, че би могъл да се възползва от невниманието му, ако другият не беше толкова наблизо.

— Тогава ще ти го обясня, само заради теб — заговори дебелакът с почти примирен тон. — Едно от нашите момчета е изчезнало. Но който се спазари с нашия шеф, не може лесно да се отърве. Засега всичко, до което сме се добрали, си ти. Което значи, че нашият проблем става и твой проблем. Загря ли?

Никълсън се опасяваше, че наистина започна да загрява.

— И какво очакваш от мен да направя… За нашия проблем?

Онзи само сви рамене, после почеса наболата си брада с барабана на револвера си.

— Най-малкото, което се иска от нас, е да доставим някого обратно на господин Мартино. Затова ти ще поразпиташ наоколо, ще откриеш каквото можеш или ти ще бъдеш този, когото ще доставим обратно.

— Или пък малката дама от стълбището — добави другият.

— Можете да я вземете — оживи се Никълсън. — Така ще сме квит.

Дебелакът най-сетне се ухили, после се изправи. Бизнесът за тази нощ беше приключен.

— Мисля да си взема пиячка за из път — каза той на Никълсън. — Ти само стой мирен.

И се заклатушка към барчето, където неговият помощник вече се зареди с толкова бутилки, колкото можеше да побере в двете си ръце.

След като двамата тъпаци си заминаха, Никълсън си наля питието и си сложи малко лед на главата. Отчете, че те бяха отмъкнали всичките му бутилки Джони Уокър, но бяха му оставили шотландското уиски Далмор, реколта 1962, поставено точно там, най-отпред в барчето. Една бутилка струваше четиристотин долара и това му се стори като зловещо предзнаменование за нещо друго.

След като тези загубеняци се бяха добрали до него, значи всичко се развиваше по-бързо, отколкото си мислеше, че е възможно.

И кой, по дяволите, е този Джони Тучи?