Джеймс Патерсън
Високи залози (88)

85.

Със Сампсън преминахме през зоната за посетителите в центъра за задържане на заподозрени в Александрия. Следвахме познатия маршрут — покрай помещенията за разпити и стая номер петнадесет, където извеждаха определените за освобождаване лица, докато не стигнахме накрая до командната зала.

Полицейските ни значки бяха достатъчно убедителни, за да ни пуснат през още две стоманени врати до гишето за записване на посетители.

Дотук беше по-лесната част.

Както обикновено, на гишето дежуреха трима мъже от охраната. Двама от тях бяха на средна възраст и стояха отзад. Третият, доста по-млад от тях, беше поел досадната работа да приема и изпраща посетители като нас. Когато заговори, в устата му проблесна златен зъб.

— По каква работа сте дошли?

— Детективи Крос и Сампсън, от вашингтонската полиция. Искаме временна заповед за попечителство на двама затворници, Антъни Никълсън и Мара Кели.

— Имате ли разрешение за посещението? — Той вече бе вдигнал телефона.

— Разпитвахме ги преди няколко дни — обясних аз. — Трябва да им зададем само няколко допълнителни въпроса и се омитаме от тук.

Все пак си струваше да опитаме. Може би имаше някаква пролука, през която да минем.

Дежурният не говори дълго по телефона. Когато затвори, само поклати глава.

— Ами, първо, нямате разрешение за днешното посещение. И второ, и без това няма значение. Вашите хора, Никълсън и Кели, са напуснали центъра.

— Напуснали? — Не можах да повярвам на ушите си. — Моля ви, кажете ми, че са били преместени в друг затвор.

— Имах предвид освободени, човече. — Разтвори една черна папка върху гишето. — Да, ето тук. Освободени са в единадесет нула нула. Някакъв си Милър внесъл — господи! — цял куп пари за тях. По четвърт милион долара за всеки.

Това привлече вниманието на другите двама пазачи и те пристъпиха напред, за да надникнат през рамото му. Единият от тях тихо подсвирна.

— Не е зле — промърмори другият.

— Не е, нали? — присъедини се младокът.

Те не бяха разрешили освобождаването и не беше тяхна вината, но в момента само те бяха пред мен.

— Какво става тук! — разкрещях се аз. — Има голяма опасност Никълсън да избяга извън страната. Някой тук направи ли си труда да го провери? Когато го арестуваха, имаше самолетни билети!

Младият пазач ме зяпаше слисано. Другите двама се хванаха за палките си.

— Чух те, човече, но трябва да отстъпиш назад, незабавно.

Усетих как Сампсън ме задърпа за рамото.

— Няма смисъл, Алекс. Да вървим. Никълсън и момичето са напуснали центъра.

— Но това е катастрофа, Джон.

— Зная, но е свършило. Да тръгваме.

Оставих се да ме измъкне навън, но бях готов да платя скъпо, за да мога да цапардосам някого. Например Тони Никълсън. Или пък онзи самодоволен адвокат Милър.

На излизане успях да чуя какво пазачите си говореха за бившите затворници.

— Шибаните богаташи, човече. Владеят всички и всичко.

— Да, нали? А и както се казва, богатите само стават още по-богати, а бедните…

— Работят тук.

Последното, което чух, беше смехът на пазачите.