Джеймс Патерсън
Високи залози (120)

117.

Същата нощ отново празнувахме — този път поръчахме китайска храна, последвана от бутилка шампанско, заедно с Били и Сампсън, които бяха дошли у дома, за да чуят голямата новина. Никой не би могъл да е по-развълнуван от мен, но Били и Сампсън почти ме догонваха. Не чух пито едно подмятане от рода колко луда е Бри, за да се омъжи за мен.

Много по-късно лежахме в леглото — само Бри и аз, най-сетне — и вече обсъждахме лятна сватба, когато иззвъня мобилният ми телефон в чекмеджето на нощното шкафче.

— Не, не, не. — Захлупих възглавницата върху лицето си. — Това е моето новогодишно обещание. Повече никакви телефони. Може би никога.

На следващата сутрин и двамата трябваше да сме на работа — но дотогава оставаха още осем часа.

— Скъпи. — Бри ме прескочи, за да извади телефона от чекмеджето. — Аз се омъжвам за полицай. Полицаите отговарят на обажданията. Приеми го. — Подаде ми телефона, целуна ме и отново се претърколи от другата страна.

— Алекс Крос — казах.

— Исках да съм първият, който ще ви поздрави, Алекс. Теб и Бри. С щастливия завършек на всичко това.

Седнах в леглото. Гласът не беше просто познат. Беше най-ужасният ми жив кошмар.

За по-голяма част от света Кайл Крейг беше известен като Мислителя. За мен беше стар приятел, който сега бе най-злият ми враг.

— Кайл, защо всъщност ми се обаждаш?

— Отегчен съм, Алекс. Никой не си играе с мен така, както само ти можеш. Никой не ме познава като теб. Може би е дошло време да се позабавляваме. Само ние двамата.

— Не мисля, че влагаме едно и също значение в тази дума — отвърнах.

Той се засмя тихо.

— Сигурен съм, че си прав. Освен това, дори аз мога да разбера, че ти е нужна малка почивка след Зевс. Приеми го като сватбения ми подарък за теб. Само не се отпускай прекалено много… Нищо не трае вечно. Но ти вече го знаеш, нали? Най-добри пожелания на Бри, на Нана и, разбира се, на децата. И Алекс — наздраве за хубавите дни.