Джеймс Патерсън
Високи залози (75)

72.

Джени беше по-сдържана. Пристъпваше предпазливо из стаята, все едно че не беше сигурна как да направи така, та всичко да остане постарому. През повечето време обикаляше пред вратата, докато не й махнах с ръка да дойде при нас.

— Ела тук, Джени. Искам да покажа на теб и Али нещо интересно.

Али увисна на ръката ми, а Джени надникна над рамото ми. В ограниченото пространство около леглото на Нана беше тясно, но на мен ми харесваше да сме толкова близо един до друг — едно сплотено семейство, което се надявах да е готово за всичко, което предстои.

Извадих от портфейла си една снимка. Беше тази, която намерих в апартамента на Каролайн и оттогава винаги я носех със себе си.

— Ето, това сме Мама Нана, чичо ви Блейк и аз. Можете ли да повярвате, че е снимана още през 1976 година.

— Татко! Толкова си смешен! — възкликна Джени, сочейки към фотографията, където бях с шапка на червени, бели и сини ленти, която носех с гордостта на афроамериканец от седемдесетте.

— Това е твърда сламена шапка. Америка празнуваше две столетия от обявяването на независимостта и около един милион души носеха такива шапки през онзи ден. Само че малцина изглеждаха толкова наперени.

— О, колко жалко — промълви Джени със смесица от срам и съжаление към бедния си, заблуден баща.

— Както и да е — продължих, — около пет минути след като ни снимаха, в шествието мина платформата с качени на нея вашингтонските „Редскинс“. Футболистите хвърляха малки топки и двамата с Блейк едва не се потрошихме, докато се опитвахме да уловим поне една. Тичахме няколко пресечки след платформата, без за секунда да се замислим за горката Мама Нана. И знаеш ли какво се случи след това?

Разказвах го предимно за хлапетата, но също и за Нана — все едно че седяхме около кухненската ни маса, а тя шеташе около печката и подслушва разговора ни. Представях си я как стои там, докато разбърква в тенджерата нещо вкусно, преструвайки се, че не ни обръща внимание, но готова всеки миг да ме изненада с някоя остроумна забележка.

— Отне й часове да ни намери. А когато най-после ни откри, трябва да призная, че никога дотогава не я бях виждал толкова бясна. Не можете да си представите колко ядосана беше…

Али се загледа в Нана, докато се опитваше да си го представи.

— Колко бясна беше? Кажи ми.

— Ами… Помниш ли когато ни напусна и за известно време не живя с нас?

— Да.

— Е, тогава беше още по-бясна. А ти помниш ли още какво стана, когато някой — сръгах Али в ребрата — „караше“ прахосмукачката по стъпалата и надраска дървото?

Али веднага се включи в играта и ме погледна изумено.

— По-бясна от тогава ли?

— Десет пъти по-бясна, млади човече.

— И после какво стана, татко? — подкани ме Джени.

Истината беше, че Нана зашлеви на мен и брат ми по една звучна плесница — преди да ни прегърне с безпомощно изражение. А после ни купи по един огромен захарен памук на клечка на сини, бели и червени ивици. В това отношение беше от старата школа, е поне тогава… Макар че никога не съм й се сърдел за някое и друго пошляпване. Така беше. Трудна любов, но при мен май вършеше работа.

Улових ръката й и я погледнах. Беше тъй крехка и неподвижна в леглото, като някакво подобие на жената, която познавах толкова отдавна и така силно обичах, сигурно дори още от времето преди да имам спомени.

— Направи така, че никога повече да не хукваме нанякъде, без да ти се обадим, нали, Реджайна?

Само преди секунди се шегувах, а сега се чувствах съкрушен. Връхлетяха ме същите емоции, които навярно е изпитвала Нана през онзи ден, преди да ни намери двамата с Блейк живи и здрави.

Бях изплашен и отчаян, може би най-вече изтощен от борбата с най-мрачните предчувствия, които не можех да си избия от главата. Повече от всичко исках семейството ни отново да бъде заедно, както е редно, както винаги е било.

Съмнявах се, че това ще се случи, но още не бях готов да го приема. И може би никога нямаше да бъда.

Остани с нас, Нана.