Б. Травен
Корабът на мъртвите (9) (История на един американски моряк)

9

Тридесетте франка, сменени за холандски гулдени, не представляваха бог знае колко. Но на парите изобщо не можеш да разчиташ, ако иначе нямаш нещо друго край тях.

Другото дойде един следобед, почти веднага. Шляех се из пристанището и видях, че насреща се задават двамина. Когато приближиха, дочух нещо от тяхното бъбрене. Умираш си от смях, като чуеш как говори англичанин. Англичаните винаги твърдят, че ние не сме могли да говорим правилно английски. Но туй, което те говорят, сигурно не е никакъв английски. То изобщо не е език. Е, все едно. Та аз не мога да ги трая, тези рижи глави. Ама и те също не могат да ни понасят. И пак сме квит. Тъй върви вече от сто и петдесет и не знам колко години.

Сега естествено кашата е още по-забъркана, откак беше в ход голямата свинщина.

Пристигаш в някое пристанище, където те са се натъпкали като сардели. В Австралия, или Китай, или Япония. Както се случи. Искаш да му хвърлиш едно и хлътваш в някоя пристанищна кръчма. А там седят те и ето ги, че стават, и едва си продумал една дума, тутакси забавлението започва:

— Хе, янки.

Хич не обръщаш внимание на тези букови глави, пиеш си ракията и искаш да си вървиш.

Изведнъж от кьошето издрънкват:

— Who won the war? Кой спечели войната, янки?

Бих искал да зная какво ме засяга това. Не съм я спечелил аз, съвсем сигурно го знам. А тези, които си мислят, че наистина са я спечелили, те също нямат причини да се смеят и биха се радвали, ако никой изобщо не им споменава за това.

— Ей, янки, who won the war?

Какво да им кажеш, като си съвсем сам, а там са се събрали две дузини рижи глави? Кажеш „Ние!“ и става пердах. Кажеш „Французите!“ и пак пердах. Кажеш „Аз!“, а те се смеят и въпреки това пак има пердах. Кажеш „Доминионите, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка!“ — и тогаз има пердах. Ако нищо не кажеш, то означава „Ние американците!“ и става пердах. А да кажеш „Вие я спечелихте!“, би било една безсрамна лъжа, пък не ти се иска да лъжеш. И пердах има, няма как да го избегнеш. Такива са тези бикове, а пък все още ги наричат „братовчедите“. Мои не са. И още се чудят, че не можеш да ги траеш.

Но какво да сторя?

— На кое корито сте сега? — питам аз.

— Ей, янки, малкия, какво търсиш тук? Та ние тук не сме виждали янки. — Имат самочувствие, защото вече са се накълвали.

— Отрязаха ме зад борда и не мога сега да дигна котва.

— Нямаш застраховка, нали?

— Позна.

— И сега искаш да си обираш праха?

— Налага се. Гори ми под петите.

— Ние сме на един шотландец.

— А къде отивате? — питам аз.

— Булон. Дотам можем да те натоварим. Но по-нататък не. Боцманът е едно куче, не ти е работа.

— Добре, до Булон. Кога отблъсвате?

— Най-добре, качи се горе към осем. Тогаз боцманът вече е мокър. Ние ще стоим на задната палуба. Ако си тикна фуражката на тила, всичко е наред; ако не, чакаш още малко. Не се мяркай твърде под носа му. Но ако те пипнат, да ти разбият и муцуната, не казвай кой ти е лоцманът. Въпрос на чест, ясно ли е?

В осем бях там. Фуражката бе килната на тила му. Боцманът се беше насмукал и до Булон не изтрезня, а там аз слязох и бях във Франция.

Смених парите си във френски франкове. После отидох на гарата, а там стоеше експресът за Париж. Купих си билет до първата гара и седнах във влака.

Французите са прекалено учтиви, за да ти досаждат по време на пътуването.

И изведнъж се намерих в Париж. Но тук провериха билетите, а за Париж аз нямах.

Пак полиция. Естествено, може ли да се мине без полиция? Стана Вавилонското стълпотворение. Аз — няколко думи френски, всеки от тях — по няколко думи на английски. Трябваше да гадая по-голямата част. Откъде идвам? От Булон. Как съм дошъл в Булон? С кораб. Къде ми е моряшката книжка? Нямам.

— Какво-о-о, нямате моряшка книжка?

Ще разбера сега този въпрос, дори да ми го зададат на индустански. Защото жестът и тонът са така точно същите, че не можеш да се заблудиш.

— И паспорт нямам. И лична карта нямам. Нямам изобщо никакви документи. Никога не съм имал документи.

Казвам го веднага на един дъх. Сега поне не могат да ми поставят тези въпроси и да си губят времето. Впрочем те малко се объркаха, понеже им дойде изневиделица. Известно време никой не знаеше какво да ме пита или да каже. Остава им за щастие билетът, който нямах. И на следващия ден нов разпит. Оставям ги спокойно да ме разпитват и да говорят, и да задават въпроси. Не разбирам нищо. Но накрая ми става ясно, че съм откачил десет дни затвор за измама на железниците или нещо подобно. Знам ли. Пък и ми е все едно. Такова беше моето пристигане в Париж.

Затворническата ми кариера бе твърде забавна.

Първи ден: Предадоха ме в затвора. Баня, обиск, раздаване на бельо, определяне на килия. Първият ден си замина.

Втори ден: Довеждат ме при касиера да ми издаде квитанция за сумата, която притежавах при арестуването ми. Повторно установяване на самоличността и нанасяне в дебели книги. Следобед: Прием при затворническия свещеник. Той говорел английски добре. Така твърдеше. Но сигурно такъв е бил английският преди още Вилхелм Завоевателят да стъпи на английска земя, защото от този добър английски аз не разбрах ни една-единствена дума, но не дадох да се забележи. Когато ми говореше за господа, той казваше винаги „гйааспад“ и аз мислех, че говори за някоя коза. С това мина и вторият ден.

Трети ден: Преди обед ме питаха дали съм шил презрамки на престилки. Казах не. Следобед ми съобщиха, че съм зачислен в престилчения цех. С това свърши третият ден.

Четвърти ден: Преди обед ми дадоха ножица, игла, една цяла шевна игла, конци и напръстник. Напръстникът не ми стана. Казаха ми обаче, че нямали друг. Следобед ми показаха как да слагам винаги на видно място на пейката ножицата, иглата и напръстника и да поставям пейката в средата на килията, когато я напускам за редовната разходка в кръг. Отвън до вратата забиха плакат с надпис: „Притежава една ножица, една игла за шев и един напръстник“. Така се изниза и четвъртият ден.

Пети ден: Неделя.

Шести ден: Преди обед ме отведоха в работната зала. Следобед ми посочиха място в работната зала. Шестият ден фертиг.

Седми ден: Преди обед ми показаха затворника, който ще ме обучава как да шия презрамки за престилка. Следобед затворникът ми каза да вдяна вече иглата. Седмият ден си отиде.

Осми ден: Майсторът ми показа как пришива презрамката. Следобед баня и кантар. И осмият ден свърши.

Девети ден: Преди обед трябва да се явя при директора. Съобщава ми, че утре наказанието изтича и ме пита дали имам оплаквания. После да напиша името си в книгата за чужденци. Следобед ми показват как да нашия една презрамка. Деветият ден замина.

Десети ден: Преди обед шия една презрамка. Майсторът я разглежда час и половина и сетне казва, че не е ушита добре, трябвало да я разпоря. Следобед пак шия същата презрамка. Тъкмо съм пришил единия край, викат ме да приключа затворничеството си. Теглят ме на кантара, обискират ме, получавам цивилните си дрехи, обличам ги и ми разрешават да се разхождам из двора. Десетият ден свърши.

В шест часа на следното утро ме питат дали искам закуска. Казвам не, водят ме при касиера, гдето се налага да почакам, понеже още го няма. Тогава все пак получавам закуска и накрая идва касиерът, който ми връща парите, а аз пак му подписвам разписка. После получавам петнадесет сантима за трудовите си постижения, освобождават ме и аз мога да си вървя. Не спечели много от мен френската държава, а въпрос е дали железниците си въобразяват, че по този начин съм си платил билета. Но навън веднага ме прибра пак полицията.

Предупредиха ме: за петнадесет дни да напусна страната по същия път, по който съм влязъл. Намерят ли ме в границите на Франция след тези петнадесет дни, ще процедират с мен съобразно закона. Значи, ще процедират. Какво означава това, не ми беше ясно. Навярно ще ме обесят или ще ме опекат на кладата. Защо не. Във времето на съвършената демокрация човекът без паспорт, а с това и без избирателни права е един еретик. Всяко време си има своите еретици и всяко време — своята инквизиция. Днес паспортът, визата, интердиктът за забрана на имиграцията са догмите, върху които се опира непогрешимостта на папата, и ти трябва да вярваш в тях, иначе ще има на собствения си гръб да търпиш всички различни степени на мъченията. По-рано тирани бяха князете, днес тиранин е държавата. Краят на тираните е винаги детрониране и революция, все едно кой е тиранинът. Свободата на човека е много тясно свързана от природата с цялото му съществувание и воля, за да може дълго да понася всякаква тирания, дори и ако тя е увита в кадифено меката мантия от лъжи, че имаш право да вземаш участие в управлението.

— Вие трябва да имате някакъв документ, драги приятелю — рече офицерът, който ме предупреждаваше. — Без документ сигурно не ще можете да скитате така.

— Да ида тогава при моя консул.

— При вашия консул?

Тонът ми беше познат. Изглежда, че моят консул е известен из целия свят.

— Какво ще искате от консула? Та вие нямате документи. Нито дума няма да ви повярва, щом нямате документи. Той дава каквото и да било само въз основа на документ. По-добре не ходете там, иначе никога няма да се отървем от вас и цял живот ще ни висите на врата.

Как казваха римляните? Консулите трябва да се грижат нищо лошо да не сполети републиката. А сигурно крайно лоши неща ще сполетят републиката, ако консулите не попречат на човека без документи да види пак своето отечество.

— Но все таки трябва да имате някаква хартийка. Няма да преживеете остатъка от живота си без документи, я.

— Да, и аз мисля, че трябва да имам документ.

— Но аз не мога да ви го издам. На какво основание? В състояние съм да ви дам само едно свидетелство за освобождаване от затвора. Но с него няма да идете далеч. По-добре е да нямате съвсем нищо. А във всеки друг документ мога само да впиша: приносителят твърди, че е този и този и произхожда от еди-къде си. Но един такъв документ е без всякаква стойност, понеже не е доказателство; той само повтаря това, което казвате вие. А естествено вие можете да разправяте каквото си искате, било то вярно или не. Дори и да е вярно, то трябва да се докаже. Много съжалявам, не мога да ви помогна. Предупредих ви официално и вие сте длъжен да напуснете страната. Идете в Германия. И тя е много хубава страна.

Защо всички ме пращат в Германия, това бих искал да знам.