Б. Травен
Корабът на мъртвите (31) (История на един американски моряк)

31

На излизане Станислав бе казал, че падането на скара коства кръв. Имаше предвид само една. Сега те бяха шест. Да се нагласят и шестте костваше не само кръв и не само ожулени парчета месо и опърлени парцали от кожата, то костваше кървава сперма, разтегнати сухожилия, мозъкът на костите ти изтича като водниста лава, ставите пукат като дърво, което се чупи. И докато ние работехме като затъпели червеи, парата падаше и падаше, и падаше. И ние вече виждахме труда, който ни предстои, за да я дигнем пак. Тя едвам пълзеше и се давеше в нашата бракма, докато ние се давехме със скарите. От оная нощ аз стоя по-горе от боговете. Не могат вече да ме прокълнат. Аз съм свободен, мога безнаказано да върша или да не върша всичко, тъй както ми се ще. Мога да проклинам боговете, мога да псувам, мога да постъпвам, както ми се харесва. Никой човешки закон, никоя божия заповед не може вече да влияе на моите действия, защото вече не могат да ме прокълнат. Адът е рай. Никое чудовище в човешки образ не може да измисли адски мъки, които да ме уплашат. Както и да е скалъпен адът, той е избавление. Избавление от ужаса на падналите скари в „Йорике“.

Никога скипърът и двамата офицери не са идвали в котелното. Никой не влиза доброволно в тази преизподня. Те дори заобикалят, ако трябва да минат край входната шахта. Инженерите се осмеляваха да пристъпят в котелното само когато „Йорике“ си лежеше тихо в пристанището и Черната банда почистваше, сваляше тръби, лъскаше машинната зала или вършеше друга такава мръсна делнична работа. Дори и тогава инженерите се отнасяха дипломатично с черните бандити. Защото те винаги и всякога бяха способни да халосат инженера с чук по кратуната. Какво означаваше за Черната банда затворът, карцерът или палачът? За тези работи те не даваха пукнат грош.

От машинната зала до котелното помещение водеше тесен нисък ходник, свит между котела и стената на десния борд. От машинната зала го делеше тежка желязна малка вратичка, която бе Водонепроницаема — ако нещо на „Йорике“ можеше да се нарече водонепроницаемо. Идеш ли от машинното, минаваш люка, слизаш множество стъпала и стигаш до ходника, широк само три фута и толкова нисък, че трябва да вървиш съвсем наведен, за да не си блъснеш главата в железните, остроръбести напречни ребра. Ходникът, като всичко друго на „Йорике“ и като котелното, денем и нощем бе тъмен като рог. На всичкото отгоре той беше горещ като висока пещ. Ние, носачите, се оправяхме в него със затворени очи, защото той спадаше към специалните средства за мъчение. От бункерите при машинната зала мъкнехме и прехвърляхме през този ходник до котлите по няколко стотици тонове въглища. Познавахме като очите си този път на Голгота и неговата лабиринтна тайна. Други хора не го познаваха толкова добре.

Ако парата падне значително, по-долу от сто и тридесет, вахтеният инженер трябваше да стори нещо. Затова му плащаха. Първият инженер също не влизаше в котелното. По време на път никога. Една счупена плешка го беше научила, че по време на плаване не бива да досажда на Черната банда. Той само викаше отгоре, от палубата: „Парата пада!“ И изчезваше. Защото отдолу идеше рев: „Проклето от бога курвенско куче, знаем го и сами. Слез долу, свиньо, ако си го просиш.“ А към изходния люк политаха и буци въглища.

Не говори на работника за благоприличие, учтивост и етикеция, ако същевременно не му създадеш условия да остане благоприличен и учтив. Мръсотията и потта оставят незаличими следи повече вътрешно, отколкото отвън.

Вторият инженер бе още сравнително млад, вероятно около тридесет и шест. Беше голям кариерист и много искаше да стане Първи. Мислеше, че най-добре ще докаже усърдието си, като гони Черната банда, особено когато „Йорике“ се намираше в пристанище, понеже той командуваше тогава машините. Той бе лош ученик и му бе трудно да се научи — всъщност никога не го стори — как да се държи с Черната банда на „Йорике“. Има инженери, които хората от котелното обожават. Някога познавах един скипър, когото почитаха като бог. Всеки ден този скипър лично отиваше в кухнята: „Кок^[1], искам да видя яденето, което ще получават днес огнярите и носачите на въглища. Искам да го опитам. Това е боклук. Хвърляй го зад борда. Огнярите и носачите карат кораба, никой друг.“ А като срещнеше някого от тях на палубата: „Носач, как беше яденето днес, достатъчно ли е месото? Стига ли ви млякото? За довечера имате извънредна порция сланина с яйца. Редовно ли ви носи долу юнгата студения чай, както съм му наредил?“ И забележително, огнярите и носачите на този кораб имаха такова държане, че можеше да ги поканиш на легационен бал.

Когато при поставянето на скарите парата падаше и падаше, през ходника дойде вторият инженер, който беше на вахта, надникна покрай кьошето на котела и рече:

— Какво става с парата? Черупката ей сега ще спре.

Тъкмо в този момент огнярят държеше в ръка нажежения до червено ръжен и се опитваше да закрепи едната скара. Със страшен рев, с кървясали очи и запенена уста той се изправи и замахна като безумен с горещия лост към инженера, за да го шибне по тялото. Но инженерът като стрела изчезна зад ъгъла и профуча към ходника. В бързината той не премери височината му и си тресна черепа в едно от напречните ребра. Огнярят улучи мястото, гдето преди миг стоеше инженерът. Ударът беше тъй мощен, че от изолационната преграда на котела отскочи едно масивно парче, а прътът се изкриви. Но човекът не преустанови преследването. Той се втурна с пръта като бесен и щеше безмилостно да го пребие и сплеска, ако инженерът, облян в кръв от блъскането в железните греди, не бе достигнал стъпалата и не бе тръшнал и залостил след себе си люка.

Инженерът не подаде рапорт за случката, също както никой подофицер или офицер, получил на четири очи плесник от някой прост войник, не го докладва, за да не признае, че изобщо, е могло да му се случи. Ако инженерът докладва, щях като свидетел да се закълна, че инженерът дошъл и поискал с един гаечен ключ да претрепе огняря, оня му казал да си върви, че си е вързал езика на фльонга и на излизане той в пиянството си се спънал и си разбил главата. И то не беше лъжа. Остави другото, ама огнярят е мой спътник в страданията. И когато другите блеят: „Right or wrong, my country“^[2], то и аз, дявол го взел, имам правото и задължението да извикам: „Прав или крив, този е мой съпролетарий!“.

На следния ден първият запита втория как си е спечелил дупката в кратуната. Запитаният разказа истината. Но първият, хитър момък, не подаде рапорт, а казал на втория:

— Дяволски късмет сте имали, човече. Не се опитвайте втори път. Не се показвайте, щом има паднали скари. Надзърнете от шахтата, но не издавайте дъх. Нека парата да пада, колкото си ще, дори и коритото да спре. Ако слезете долу, докато скарите са още вън, пък и през следващия половин час. Ще ви пребият безмилостно и ще ви хвърлят в пещта. Никой няма да научи къде сте останали. Предупреждавам ви.

Пък и вторият не беше чак такъв кариерист, че да не вземе присърце това предупреждение. Никога вече той не слезе в котелното, когато имаше паднали скари, а ако наминеше в друго време, понеже парата клечи долу и не ще да се дигне, той влизаше, не произнасяше ни сричка, гледаше манометъра, постояваше малко, черпеше огняря и носача с цигара и после казваше:

— Имаме мискински въглища, дори златен да беше огнярят, пак няма да държи парата.

А огнярите не са идиоти и естествено разбират веднага какво иска инженерът, и правят най-доброто, което могат, за да вдигнат парата. Не само другите хора, и огнярите имат спортно чувство. Обаче никой работник не трябва да се оплаква от своите началници, те винаги са такива, каквито той е заслужил и сам си е създал. Да нанесеш навреме един добре прицелен и сполучлив удар е по-добре, отколкото дълга стачка или постоянни ядове. Дали на работниците прикачат прозвището „грубияни“, това може да им бъде безразлично. Трябва да ги респектираш, туй е най-важното. Само не бъди боязлив, пролетарий. Колкото и зле да говорех за „Йорике“, за едно нещо тя заслужаваше да бъде увенчана с лаври: тя беше отличен учител. Половин година на „Йорике“ и за теб вече няма кумири. Помогни си сам и не се осланяй много на другите. Да поставяш паднали скари не е удоволствие дори на някой нормален кораб, както по-късно от личен опит узнах. То винаги си е работа за яд. Но нищо повече. Обаче на „Йорике“ тая работа се вършеше с кръв.

Всяка скара тежеше около четиридесет до петдесет кила. Те лягаха на щифтовете върху един напречен трегер отпред и друг в края на горивния канал. Трегерите са били някога добри и нови, но то било отдавна, още по времето, когато при строежа на Вавилонската кула избухнала голямата стачка и настанало онова езиково смешение, което на „Йорике“ бе достигнало връхната си точка.

Нищо чудно, че в дългия промеждутък от време тези трегери бяха загубили опорното си действие. Те бяха прегорели. Скарите лягаха само върху нищожни следи от тези прегорели греди. При разбиването на сгурията ти стигаше само на милиметър непредпазливост или пък шлаката да е залепена здраво, и ето че скарата се плъзне и падне в пепелта. А тя е нажежена и трябва да я ловиш от пепелта с един чудноват инструмент, който наричаха клещи за скари и тежеше около двадесет кила. Уловиш ли решетката, трябва да я дигнеш в горивния канал и да я поставиш на старото й място. И понеже в течение на хилядолетията напречните греди бяха прегорели, спаружените останки от тях, на които скарата трябваше да легне, бяха широки по-малко от половин цол. Закрепиш ли я сполучливо отпред, тя се плъзга отзад и пак пада в пепелта. Пак я ловиш и втори път се опитваш да я наместиш. Сега тя благополучно ляга отзад, но отпред не достига остатъка от трегера и пак се смъква. А падне ли от единия край, поддава и другият, и цялата скара скача в пепелта. И тази процедура трябва да се повтаря, докато по щастливо съвпадение на множество щастливи обстоятелства скарата и от двата си края се намести на тясната площ от този половин цол.

Ако се касае само за една скара, и това пак беше най-лошото, което човек може да си представи. Но понякога, като я ловиш и наместваш, удариш съседната скара, а тя последва зова на първата и също тъй послушно се смъква в пепелта, повличайки след себе си и още една. При слагането на последната пада пък следващата, която се е крепяла само на милиметър и с копнеж е чакала цял час, за да има най-сетне и тя основание да се плъзне в пепелта и да участвува в танца.

По същото време естествено огънят в канала весело си гори, скарите са нажежени, клещите са нажежени, ръженът, с който при наместването трябва да подпираш скарите отдолу, също е нажежен, а скарите имат тежина, която представлява значителен товар, дори ако те са студени като лед и би могъл да ги носиш пред себе си на ръце. Не бива да работиш непрекъснато около скарите, понеже трябва да обслужваш и останалите пещи, за да не угаснат. В това време целият запас от въглища в котелното изгаря и трябва да мъкнеш нови.

Когато най-после наместихме шестте скари и никой не се осмеляваше дори да застане близо до вратата на пещта, за да не разтърси решетките и да не ги люшне наново от тесните им подпори, ние и двамата се строполихме безжизнени върху един куп въглища. Безжизнени е вярното означение, защото за половин час бе угаснала у нас всяка искрица живот. Течеше кръв, а ние не усещахме. Кожата по мишците, ръцете, гърдите и гърба бе опърлена на ивици и големи петна, а ние не усещахме. Нямахме вече сили да дишаме.

Накрая се върна едно дихание от живота и ние пак трябваше да дигаме парата. Трябваше да се влачат въглища от най-далечните кьошета на кораба, защото бункерите бяха разположени там, гдето ще заемат най-малко пространство. Товарните трюмове бяха главното. Заради тях плаваше „Йорике“, заради тях плава всеки кораб. Въглищата, храната на кораба, са странична работа, както е и храната на екипажа. Въглищата се струпват там, гдето има свободно кътче, което не може да се използва за товар, и ние ги пренасяхме оттам. За една вахта от четири часа деветте пещи на „Йорике“ изгаряха повече от хиляда четиристотин и петдесет пълни тежки лопати въглища. И всички тях трябваше да домъкна тук, и то наред с ваденето на сгурията, наред с изтеглянето на пепелта, наред с вдигането й на палубата, а в прокълнатите вахти и наред с наместването на скарите.

Всичко това трябва да свърши само един носач на въглища, най-мръсният човек от екипажа, най-презреният, който няма нито дюшек, нито одеяло, нито възглавница, нито чиния, нито вилица, нито чаша, трябва да го свърши един човек, който не може да се нахрани до насита, защото компанията твърди, че иначе би била неконкурентоспособна. А компаниите трябва да бъдат конкурентоспособни, за това се грижи дори държавата. Затуй пък тя още по-малко се грижи дали хората остават конкурентоспособни. Та не може едновременно и двете — компании и работници — да направиш конкурентоспособни.

В четири смениха моя огняр. Мен не. В пет без двадесет отидох да събудя моята смяна, Станислав, за да дигаме пепел. Той спеше като пън.

Станислав бе дълго време на „Йорике“. Бе свикнал. Ако някой, може би пътник в луксозна кабина, подтикнат от любопитство мине край шахтата за котлите, първата му мисъл ще бъде: „Как е възможно тук да работят хора?“

Но веднага онзи, който му е винаги под ръка и му прави живота поносим, шепне на ухото: „Те са свикнали и не забелязват нищо.“

С тези думи може всичко да се извини. И се извинява. Както не може човек да свикне с белодробната туберкулоза, както не може да свикне с постоянен глад, така и не може да свикне да понася нещо, което още от първия ден му причинява физически и душевни мъки, непоносими за всекиго. С недостойния израз: „На това те са свикнали!“ извиняват и бичуването на робите.

Станислав, един як момък, не беше свикнал, аз нямаше никога да свикна, а и никога не съм виждал човек, свикнал на мъки. Нито хора, нито животни могат да свикнат на страдания, телесни и душевни. Те само затъпяват и това се нарича навик. Но аз не вярвам, че един човек може да е затъпял дотолкова, че да не копнее за избавление, да не носи в сърцето си вечния повик: „Надявам се, че моят освободител иде!“ Свикнал е само този, който вече няма никаква надежда.

Надеждата на робите е могъществото на господарите.

— Стана ли пет? — рече Станислав. — Та аз току-що легнах. — Той още бе така мръсен, както се бе качил горе. И сега не може да се измие. Бе прекалено уморен.

— Искам да ти кажа, Станислав, че не мога да издържам. В единадесет не мога да вдигам пепел и в дванадесет да те сменя. Ще се хвърля през релинга.

Станислав седна в койката, погледна ме сънливо, прозина се и рече:

— Недей. Аз не мога да върша и твоята вахта. И аз ще се хвърля през релинга. Веднага след тебе. Не. Няма да го направя. По-добре да туря под котела сливов мармалад. Всичко ще иде по дяволите, и те няма вече да имат възможност да хванат никого. Ама че кеф. Какъв панаир ще стане със сливовия мармалад.

Бедният Станислав още спеше. Поне така си мислех.