Б. Травен
Корабът на мъртвите (23) (История на един американски моряк)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Totenschiff, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Karel (2018 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Б. Травен

Заглавие: Корабът на мъртвите

Преводач: Здравко Калчев

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо издание

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: роман

Националност: Немска

Печатница: ДП „Странджата“, гр. Варна.

Излязла от печат: 25. X. 1972 г.

Редактор: Петър Алипиев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Художник Гавраил Вичев

Коректор: Паунка Кимбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1637

История

  1. — Добавяне

Книга втора

Надпис над каютата за екипажа на мъртвешкия кораб

Прекрачиш ли ти този праг,

лице и име ще забравиш.

Сред буря лист си ти отвят

и дъх дори не ти остава

да пиеш ведър аромат

от ширния чаровен свят.

Назад не ще се върнеш в смут,

не можеш дръзко и напред.

Навеки прикован си тук

без Бог, без Ад, без строй, без ред…

Ти — утром, вечер, нощ и ден —

от безизходица сломен.

Че Нищо си — навеки знай, —

прашинка сред безкрайността.

Дори не чакаш своя край

пред Портите на Вечността.

За тебе няма даже спомен

и няма те в света огромен.

23

Разгледах сега отблизо ловците на акули. Впечатлението, което бях добил отвън, не стана по-добро. Не стана и по-лошо, а просто унищожително. Първоначално мислех, че някой от тези хора са негри и араби. Сега разпознах, че те приличаха на такива само от въглищната пепел и от мръсотията. На никой кораб, може би с изключение само на руските болшевишки кораби, палубният работник не стои на еднакво стъпало в човешката йерархия с капитана. А и докъде би довело такова равенство? Някой прекрасен ден можеш да ги размениш и да откриеш, че палубният работник е също такъв интелигентен, човек като капитана. А сегиз-тогиз то не ще бъде и доказателство, че палубният работник изобщо притежава интелигентност.

Тук без съмнение и между палубните работници имаше йерархия. Имаше палубни работници първа степен, втора, трета и четвърта. Онези двама джебчии, които стърчаха ей там, изглежда бяха палубни работници пета степен. Не знам коя е най-нецивилизованата човешка раса в момента. Тя се мени всяка година според това, колко ценна или малоценна е — за другите — земята, където тази човешка раса живее. Но и тази нецивилизована раса не би могла да използва онези двамата дори да чупят кокосови орехи. „Йорике“ не би била в състояние да си позволи лукса и да наеме толкова много палубни работници, та всяка степен да има тук съответен представител. Поради това не бяха представени палубните работници от първата, втората, третата и четвъртата степен, имаше само двама от петата и трима от шестата степен. Представителите на петата описах, но тия от шестата не мога, защото те не могат да се сравнят с нищо, което се намира на божията земя. Те бяха неповторим уникат и аз ще се задоволя да кажа, че бяха представени достойно, и без легитимация ще им повярваш, че принадлежат към шестата степен.

— Тобар ден! — Лидерът на джебчиите и на панаирджийските мошеници — стоп, исках да кажа: лидерът на джебчиите и на конекрадците се приближи към мен. — Яс фторото инджилер, а пък тос, комшията де, тос машинистера. — Ама че английски! Нататък ще превеждам словоизлиянията му на по-четлив език, за да ме разбирате. Искаше да ме уведоми, че той бил вторият инженер и следователно мой пряк началник, откак принадлежах към черната банда, и че съседът му бил помощник-механик, тоест моят подофицер.

— А аз — представих се сам, — аз съм генералният директор на компанията, чиято собственост е това корито, и дойдох на борда, момчета, за да ви накарам да се поразбързате.

Ако двамата се надяваха, че могат да ме пързалят, нека си потърсят друг, не точно мене, който съм плавал като кухненски юнга по времето, когато моите връстници още учеха азбуката. Да не ми идват с такива плоски лафове, че още на първата вахта ще им затуля устата и няма да станем достове.

Но той не схвана какво казвам, защото продължи:

— Вървете в кубрика и си потърсете койка.

Ей, светът да се събори, та този сериозно ли ги плещи, че бил втори инженер и мой началник, този избягал каторжник?

Сякаш някой ме цапна с топуз по главата, тъй залитах към каютите на предната палуба.

В койките лежаха мързеливо няколко мъже. Когато влязох, те ме погледнаха сънливо, без да покажат някакъв интерес или удивление. Изглежда, че такива неочаквани опреснявания на екипажа ставаха често, за да бъдат достоен обект за внимание. Едва по-късно чух, че в една дузина пристанища, които „Йорике“ при случай посещаваше, винаги лежали на брега по двама или трима, които поради тази или онази причина не можеха да хванат друг кораб или пък трябвало непременно да офейкат, защото кейовете им станали прекалено горещи, и се молели всекидневно: „О, боже на корабите и войнството им, направи да дойде добрата стара «Йорике»!“ Защото на „Йорике“ липсваха винаги по двама или трима мъже, и аз съм сигурен, че никога в своя предълъг живот тя не е плавала с пълен екипаж. За „Йорике“ говореха и нещо още по-грозно. Твърдеше се, че нейният скипър бил ходил вече много, много пъти при бесилките и изследвал екзекутираните, дали в тях не е останала още искрица живот и толкова дъх, че да прошепнат едно „да“ и да се запишат за „Йорике“. Това одумване е грозно, знам го, но то не е изсмукано от пръстите, има си крушка опашка.

Запитах за празна койка. Един от хората ми кимна с глава към една горна преграда. Попитах дали някой не е пукнал в нея. Мъжът пак кимна и рече:

— Долната кушетка е също свободна.

Взех долната. Мъжът загуби всякакъв интерес към мен и към моята дейност.

В койката нямаше никакъв дюшек, сламеник, възглавница, одеяло, чаршаф. Нищо. Само голото проядено от червеи дърво. И дори всеки възможен милиметър от дървото бе спестен, за да може все още да се нарече койка този куфар за човешки кокали, а не например калъф за чадър. Във всяка от двете койки срещу мен, едната горе, едната долу, имаше парцали и съдрани стари чували. Те бяха дюшеците на матросите, които сега бяха на вахта или се шляеха по палубата. За възглавници те ползваха стари въжета. Не е било значи предание от далечни времена, че могло да се спи на стари въжета. В койката над мен, на която скоро някой бил пукнал, може би дори вчера, нямаше парцали. Когато седнах на моята койка, можех да стигна отсрещната, без много да си протягам краката. Свих си коленете, за да седна. Корабостроителят е бил добър аритметик. Бе пресметнал, че когато койките се използват, една трета, а някога дори и половината от екипажа е винаги на вахта. Но се случваше и тримата, които спяхме в това отделение, да бъдем в една вахта, така че всички ние трябваше да се обличаме и събличаме в едно и също време тук в това помещение, което между койките не бе по-широко от половин метър. Гъмжилото от движещи се ръце, крака, глави и рамене ставаше още по-необозримо, когато в съседната каюта някой се строполеше долу заедно с койката си и трябваше да ползва празната на оня пукналия. Както винаги се случва, така беше и тук: новият обитател на каютата принадлежеше към нашата вахта и сега подробностите на бъркотията при обличането и събличането не можеха вече да се различат. И щом бъркотията станеше съвсем припряна, че корабната камбана вече биеше за смяна на вахтата, един или друг изкрещяваше едно гръмливо „Стой!“ и всеки от нас по мълчаливо споразумение притихваше за секунда. Никой не смееше да викне това „Стой!“ за щяло и не щяло, а само при крайна нужда: ако е изгубил лявата си ръка или е разменил десния си крак с левия крак на другия си колега и без този призив „Стой!“ никога не би се открило, че Мартин е отишъл на вахта с десния крак на Бертран, докато Бертран едва при пукването на зората би забелязал, че през цялата вахта е въртял щурвала с дясната ръка на Мартин и лявата на Хенрик, а аз мърсях ръцете на Бертран и изобщо не бих знаел кой използва моите.

По-сериозни последици имаше, когато в мътния полумрак на саждивата каютна лампа Бертран скочеше с десния си крак в левия крачол на собствения си панталон, а левия пъхнеше в десния крачол на Хенрик. Понякога това струваше два половин панталона, понякога летящи на всички страни удари или строшена койка, или издънена врата. Но винаги то струваше една цяла свободна вахта спорове и разправии, за да се установи кой пръв е скочил в чуждия крачол, поради което невиновният е бил принуден бързо да се огледа за друг свободен крачол, за да не иде на вахта с един гол крак. А два пъти се случи, че един крачол остана в каютата, и в двата случая неговият пълноправен собственик забеляза това едва на сутринта. Би било навярно по-добре, ако се споразумеехме предварително. Но кой ще бъде баламата да стане минута по-рано? При всяко ставане веднага почваше гневен спор, че ни будят половин час по-рано, а от това тутакси всички добиваха нужното настроение, за да се изключат всякакви преговори за споразумение и да се задушат те още в зародиш. Този спор и гняв и заплахи, че ще си върнат на вахтата ранното събуждане, достигаше връхната си точка винаги тогава, когато удари вахтената камбана. Тогаз гневът се примесваше с нервност, че не си готов и трябва да почваш вахтата с хокане, понеже онова куче пак те е събудило много късно, а пък това е много мръсен номер, щом не си в добри отношения с Втория.