Б. Травен
Корабът на мъртвите (15) (История на един американски моряк)

15

Няколко часа бяха минали, когато влезе лейтенантът. Станах, но той ми каза, че мога спокойно да си лежа, искал само да ми съобщи, че комендантът нямало да се върне утре вечерта, както бил казал, а утре рано сутринта, следователно преди изтичането на моите двадесет и четири часа. И затова щял да има възможност да предаде случая на самия комендант.

— Наистина — додаде той, — това не променя вашата участ. Военният закон е много ясен и не оставя отворена вратичка.

— Но нали войната свърши, мистър лейтенант — казах аз.

— Така е. Но ние още се намираме във военно положение и навярно дотогава, докато бъдат уредени окончателно всички договори. Граничните ни фортове не са променили ни пункт от своя режим и сега той е точно такъв, както по време на войната. В момента военното министерство смята, че поради заплашителните събития в северноафриканските ни колонии испанската граница е зона на по-голяма опасност, отколкото нашата източна граница.

Твърде малко ме интересуваше това, което той ми разправяше за опасни зони и режими. Какво ли пък ме беше грижа за френската политика? След моя здрав, обеден сън ме вълнуваше нещо съвършено друго и аз исках да го узная веднага.

Той поиска да си ходи, но пак ме погледна и после ме попита с усмивка:

— Надявам се, че с оглед на обстоятелствата вие се чувствувате добре. Хареса ли ви яденето?

— Да, благодаря. — Не, не можех да не го кажа: — Извинете, господин лейтенант, ще получа ли и вечеря?

— Естествено. Вярвате ли, че ще ви оставим да гладувате? Дори и да сте бош, няма да позволим да умрете от глад. След няколко минути ще си получите кафето.

Малко се смутих, не бива човек да бъде неучтив към своя домакин. Но по дяволите, защо ли пък един осъден на смърт да показва още и учтивост.

— Извинете, господин лейтенант, ще получа ли пак офицерско ядене, двойна порция?

— Разбира се. Какво си мислите? Така е по правилника. Сега е последният ви ден. Та ние не ще ви, хм, изпратим с лош спомен за нашия форт.

— Не се тревожете, господин лейтенант, аз ще запазя хубав спомен за вашия форт. Можете да ме разстреляте спокойно. Но не тъкмо в момента, когато на масата е сервирано офицерското ядене, двойна порция. Ще бъде варварско третиране, което никога няма да забравя и което ще доложа горе веднага щом пристигна.

Офицерът ме погледна известно време, сякаш не ме бе правилно разбрал. А и от моя откъслечен френски не беше лесно веднага да схванеш какво искам да кажа. Но изведнъж той го проумя. И тогава така се разсмя, че трябваше да дойде до масата и се подпре. Двамата войници също бяха разбрали по нещо, но все пак не бяха схванали истинския смисъл. Стояха съвсем вдървени като кукли. Но накрая и те се запалиха от смеха на лейтенанта и се закискаха, без да знаят за какво и за чия сметка.

Комендантът се върнал много рано и в седем часа сутринта ме отведоха при него.

— Не видяхте ли табелите?

— Какви табели?

— Е, ония табели, гдето пише, че тук е военна зона и който бъде намерен в нея, ще бъде третиран по военното право. Това означава, че сте осъден на смърт без съдебен процес и ще бъдете разстрелян.

— Вече го знам.

— Значи не видяхте табелите?

— Не. И да съм ги видял, не съм обърнал внимание. А не мога и да ги прочета. Да чета мога, но не разбирам.

— Вие сте холандец, нали?

— Не, аз съм бош.

Ако бях казал, че съм дяволът и току-що ида направо от ада, за да взема коменданта лично, той не би могъл да скрои по-удивена физиономия.

— Мислех, че сте холандец. Вие сте офицер от германската армия или поне сте били, нали?

— Не, никога не съм бил войник в германската армия.

— Защо?

— Аз съм С. О. — човек, който през време на цялата война е лежал в затвора.

— За шпионаж?

— Не, а понеже германците смятаха, че няма да им позволя да водят войната. И те така се уплашиха, че ни пъхнаха в затвора, мен и още половин дузина хора, които също не искаха война.

— Та вие и половината дузина ваши колеги затворници щяхте да попречите на избухването на войната?

— Така поне мислеха бошите. Преди това не знаех, че съм бил толкова силен мъж. Но сетне го научих, иначе, нямаше нужда да ме запират.

— В коя крепост лежахте?

— В — в — Зюдфалия.

— В кой град?

— Дойченбург^[1].

— Никога не съм го чувал.

— Да, за него малко се говори. Много тайна крепост, която дори сами бошите не знаят.

Комендантът се обърна към лейтенанта:

— Знаехте ли, че човекът е немец?

— Тъй вярно, той ми го каза веднага.

— Веднага, без да го усуква?

— Тъй вярно.

— Има ли фотоапарат, карти, снимки, чертежи, планове или нещо от този род?

— Не, открито не. Не наредих да го обискират, но той е бил все под надзор и не е могъл да скрие нищо.

— Правилно. Ще видим какво има.

Дойдоха двама капрали и ме претърсиха. Но нямаха късмет. Намериха всичко на всичко няколко франка, една съдрана носна кърпа, малко гребенче и парче сапун. Сапунът носех със себе си вместо легитимация, че принадлежа към цивилизованата раса, защото то невинаги личеше от външността ми. И все пак трябваше да имам някаква легитимация.

— Разрежете сапуна — наредиха на капрала. Но и отвътре той си остана само сапун. Комендантът очевидно смяташе, че вътре има шоколад.

После трябваше да си изуя обувките и чорапите, обискираха чак и подметките ми.

Но щом и мнозина полицаи не намериха у мене туй, което търсеха, а пък те си разбираха от работата, капралите ли ще намерят? Ако хората кажеха какво търсят, с удоволствие щях да им кажа дали го имам или не. Биха си спестили труда. Тогаз пък щяха да останат безработни.

Сигурно нещо много ценно търсят у мен полицаите на всички държави. Може би плановете на някоя срутена златна мина или на засипано в пясъка диамантено находище. Комендантът почти се бе издал, понеже приказваше нещо за планове, но бърже му дойде на ума, че не бива да издава великата дълбока тайна, достъпна само за ченгета и войници.

— Само едно още не разбирам — обърна се комендантът пак към лейтенанта, — как е могъл да мине покрай постовете от външния пръстен, без да го видят и го задържат?

— По това време движението по шосето е слабо. Бях наредил, изпълнявайки заповедта на господин коменданта, по същото време да се провежда учение в срещуположния район, а тук останаха само патрули, които да наблюдават подстъпите към шосетата. Ако смея да си позволя, бих желал, като извличам поука от този случай, да формулирам едно предложение: да ограничим ученията само до една трета от личния състав, за да не отслабваме постовете. Той вероятно се е промъкнал между два патрула.

— Смятахме, че никой не може да се приближи. Придържах се към дадените предписания, за чиито празноти, както добре си спомняте, аз подадох рапорт. Сега имам силен коз да прокарам нашия проект. Струва си труда. Не мислите ли?

А какво ме засяга какъв проект предпочитаха. И защо обсъждаха това в мое присъствие? Защо ли пък да си държат устата пред един мъртвец?

— Откъде идвате? — запита ме комендантът.

— От Лимож.

— Къде сте минали границата?

— В Страсбург.

— В Страсбург? Но той не е на границата.

— Исках да кажа там, където са разположени американските войски.

— Имате предвид Мозелската област? Дошли сте през Саар?

— Да, точно това исках да кажа. Сбърках Страсбург със Саарсбург^[2].

— А какво правихте във Франция през цялото време? Просихте ли?

— Не. Работих. У селяни. И като спечелих малко пари, купувах си билет за влака, после пак работех у някой селянин и пак си купувах билет и тъй напредвах крачка по крачка.

— За къде сте тръгнали?

— За Испания.

— Какво ще правите в Испания?

— Вижте, господин комендант, скоро идва зима, а за гориво не съм спестил. И си помислих, нека да ида временно в Испания, там и зиме е топло и няма нужда от гориво. Можеш да си седиш на слънце и по цял ден да ядеш портокали и грозде. Те растат диви по канавките, трябва само да ги откъснеш, а хората се радват, ако ги късаш, защото испанците ги считат за бурени и не ги искат.

— В Испания отивате, така ли?

— Отивах. Сега вече не.

— Защо?

— Защото ще ме разстрелват.

— Ако сега не наредя да ви разстрелят и ви кажа да си вървите по най-късия път за Германия и вие можете да си отидете свободен, при условие че веднага ще се върнете в Германия, ще ми обещаете ли?

— Не.

— Не? — Той погледна странно лейтенанта.

— По-добре ме разстреляйте. В Германия няма да ида. Няма да плащам борчове. Но да оставим това. Имах намерение да ходя в Испания и никъде другаде. Когато поискам да ида някъде, отивам. Ако ме разстрелят, не мога да ида. Испания или смърт. Правете с мен, каквото искате.

Сега комендантът се разсмя, а след него и лейтенантът. А комендантът рече през смях:

— Драги момко, това ви спаси. Няма да ви кажа защо, за да не злоупотребявате. Но вие ме убедихте, че мога да ви пусна да си вървите свободно, без да наруша своя дълг. Какво ще кажете, лейтенант?

— Считам гледището на господин коменданта за единствено правилно и не намирам нищо, което да обременява моята съвест или моята чест.

Комендантът каза:

— Ей сега ще ви откарат под стража до границата и ще ви предадат на испанската гранична стража. Няма нужда изрично да ви обръщам внимание, че ако се мернете пак тук наблизо, дори и не в чисто военната зона, няма да има никакво съмнение каква форма ще приеме съдбата ви през следващите два часа от залавянето ви. Разбрахте ли точно какво искам да кажа?

— Тъй вярно, господин комендант.

— Добре, това е всичко. Тръгвайте веднага.

Но аз стоях и пристъпвах от крак на крак.

— Какво има още? — запита комендантът.

— Мога ли да отправя един въпрос към господин лейтенанта?

И сякаш не само комендантът се вцепени, но преди него и лейтенантът. Комендантът хвърли такъв поглед на лейтенанта, като че го виждаше вече пред военен съд.

Правилно предполагал: наистина лейтенантът бил в съюз с мен.

— Моля, отправете вашия въпрос към господин лейтенанта.

— Господин лейтенантът ще ме извини, но аз още не съм закусил.

Комендантът и лейтенантът избухнаха в пронизителен смях, и комендантът изрева на лейтенанта:

— Е, вече няма никакво съмнение, че човекът е вън от всякакво подозрение.

— Съмнението бе изчезнало у мен още вчера — рече лейтенантът, — когато го питах дали е гладен.

— Добре, ще имате и закуска — каза комендантът все още със смях.

Но аз имах още нещо на сърцето.

— Господин лейтенант, понеже туй ще бъде последното ми ядене тук, прощалното ядене, мога ли да ви помоля за офицерска закуска, двойна порция? Искам да запазя истински хубав спомен за форта.

Комендантът и лейтенантът ревяха от смях, като че целият форт потрепери.

И през мечешкия си смях комендантът изригваше думи, които само с мъка държеше в порядък:

— Този е истински изгладнял бош, дори и да се дави, дори и да е вече с примка на шията, той иска да яде и да яде и още веднъж да яде. Никога не ще сломим тези лакоми дяволски чеда.

Надявам се, че за това добро мнение, което вдъхнах на двама френски офицери, бошите ще ми издигнат един приличен паметник. Само не в Алеята на победите^[3], тогаз по-добре не. Там никога не ще се избавя от лошия вкус в устата, а и като призраци ще ми се явяват несполучили революции.