Б. Травен
Корабът на мъртвите (5) (История на един американски моряк)

5

Ротердам е хубав град. Ако имаш пари. Аз нямах никак, нито дори кесия, в която да ги слагам.

А в пристанището нямаше ни един-единствен кораб, който да се нуждае от палубен работник или от първи инженер. На онова време ми беше все едно. Ако търсеха първи инженер, щях да приема. Вярвайте. Без да ми мигне окото. Нали скандалът ще стане сетне, когато корабът излезе в открито море. А пък тогава не ще могат така просто да ме изстрелят зад борда. Все ще има нещо да се боядисва, ще се намери значи подходяща работа. Пък в края на краищата не съм умрял за заплатата на първия инженер. Мога и нещо да им отстъпя. По дяволите, в кой ли магазин не ти отстъпват от цената, макар плакатът „твърди цени“ да е нарисуван с ей такива големи букви?

Скандал щеше да има всякак, защото тогава не можех да различа манивела от вентил и биела от колянов вал. Та нали това ще излезе наяве още при първия сигнал, щом скипърът^[1] позвъни долу „съвсем бавен ход“, а коритото веднага хукне като бясно, сякаш на живот и смърт е задължено да спечели Blue Ribbon, Синята лента. Ще стане голям майтап. Но не съм аз виновен, че не можах да изпробвам номера, понеже никой не търсеше първи инженер. Не търсеха изобщо никакъв, на никой кораб. Всичко щях да приема, между капитан и кухненски юнга. Но дори и от капитан нямаха нужда.

А тук се мотаеха толкова много моряци и всички чакаха кораб. Пък да случиш някой, който отива в Щатите, е съвсем безнадеждна работа. Всички търсят такова корито, което пътува натам, понеже всички искат там да се изтърсят. Защото всички мислят, че в Америка тъпчат хората със стафиди, трябва само да си държиш човката отворена. Чиста работа! А сетне с десетки хиляди лежат по пристанищата и чакат кораб, който да ги върне у дома. Защото всичко е съвсем другояче, а не както са си го представяли. Златните времена минаха, иначе никой нямаше да ме види като палубен работник на „Тускалуза“.

А двете приятни белгийски ченгета ми подшушнаха: Моят консул. Моят! Изглежда, че двете ченгета познаваха моя консул по-добре от мен. Странно. Дълг ми е да го познавам по-добре, нали е мой. Заради мен е създаден на света. И заради мен му плащат.

Консулът визира дузини кораби, все ще знае нещо, ако търсят палубни работници, особено пък щом нямам пукнат грош.

— Къде ви е моряшката книжка?

— Загубих я.

— Имате ли паспорт?

— Не.

— Лична карта?

— Никога не съм имал.

— Да, тогава какво търсите тук?

— Мислех, че сте мой консул и ще ми помогнете.

Той се захили. Странно, че хората се хилят винаги, когато искат да заколят някого. И с това противно хилене каза:

— Ваш консул? Докажете ми, драги човече, че аз съм ваш консул.

— Та нали съм американец, а вие сте американски консул.

Това беше съвсем вярно.

Но изглежда не беше вярно, защото той рече:

— Без съмнение съм американски консул, макар и все още не първи. Но дали вие сте американец, ще трябва тепърва да ми го докажете. Къде са документите ви?

— Нали ви казах, загубих ги.

— Загубил ги. Как може да се губят документи? Та човек ги носи винаги у себе си, особено ако е в чужда страна. Вие не можете дори да докажете, че изобщо сте били на „Тускалуза“. Можете ли да го докажете?

— Не.

— Ето на. Какво търсите тук? И да сте били на „Тускалуза“, дори и да докажете, че наистина сте били там, това не би било и най-малкото доказателство, че сте наш гражданин. На един американски кораб могат да работят и хотентоти. Е, какво искате? Изобщо как сте дошли от Антверпен в Ротердам? Това е интересно.

— Нали полицията ме…

— Я не ми се навирайте с тази приказка от хиляда и една нощ! Къде се е чуло и видяло държавни чиновници нелегално да прехвърлят някого в чужда страна. Без документи. Така не може да ме метнете, драги човече.

Той говореше и ми се хилеше, защото американският чиновник трябва винаги да се усмихва, дори и когато обявява смъртна присъда. То е негов републикански дълг. Но най-много ме нервираше, че през време на речта си той все си играеше с молива. Ту драскаше с него по масата, ту си почесваше косата, ту барабанеше „Моя стар дом Кентъки“, ту чукаше така, сякаш с всеки удар искаше да закове по една дума.

Искаше ми се да му запратя мастилницата в лицето. Но трябваше да се упражнявам в търпение и казах:

— Навярно бихте могли да ми намерите кораб, с който да си ида у дома. Нали може да има капитан, който се нуждае от човек, или някой да се е разболял.

— Кораб? Без документи? От мене не, за такава работа дори не ми споменавайте.

— Но откъде ще се снабдя с документи, щом вие не ми издадете? — запитах аз.

— Какво ме засяга къде ще си намерите документи? Не съм ви ги взел аз! Или? Нали всеки скитник, който не пази документите си, може да дойде и да ги търси от мен.

— Well, Sir^[2] — казах аз, — надявам се, че и други хора, които не са работници, са губили документите си.

— Вярно е. Но тези хора имат пари.

— Тъй ли? — викнах високо. — Сега разбирам.

— Нищо не разбирате — захили се той, — искам да кажа, че това са хора, които имат други книжа за самоличност, хора, за които не е допустимо съмнение, хора, които имат дом, имат адрес.

— А какво да правя, щом нямам вила, нямам дом и друг адрес, освен работното си място?

— Не е моя работа. Вие сте загубили документите си. Вижте откъде ще се снабдите с други. Аз се придържам към предписанията. Не е моя вината. Яли ли сте?

— Нямам пари, а още не съм тръгнал да прося.

— Почакайте за момент.

Той стана и отиде в друга стая. Върна се след няколко минути и ми донесе една карта.

— Ето ви купон за тридневен пансион в Дома на моряците. Щом изтече, спокойно можете да дойдете пак. Опитайте още веднъж. Може би ще намерите кораб от друга националност. Мнозина не се придържат така строго. Аз не бива да ви давам указания. Сам трябва да се ориентирате. Тук съм съвсем безсилен. Аз съм само един слуга на държавата ’m sorry, old fellow^[3], не мога да ви помогна. Гуд бай и всичко хубаво!

Възможно е човекът да беше прав. Може би той съвсем не е звяр. А защо пък хората трябва да бъдат зверове? Иска ми се да вярвам, че звярът е държавата. Държавата, която отнема синовете от майките, за да ги хвърли в обятията на грозните идоли. Този човек е слуга на звяра, както палачът е слуга на звяра. Всичко, което той каза, беше научено наизуст. Сигурно го е учил, когато е държал изпита си да стане консул. Дума по дума. На всяко мое изречение той имаше готов отговор, с който веднага ми запушваше устата. Но когато запита: „Гладен ли сте? Яли ли сте?“, тогава внезапно стана човек и престана да бъде слуга на звяра. Да си гладен е нещо човешко. Да имаш документи е нещо нечовешко, нещо противоприродно. Оттам идва разликата. И това е първопричината защо хората все повече престават да бъдат хора и започват да се превръщат в книжни фигури. Звярът не се нуждае от хора, те създават прекалено много труд. Книжните фигури по-лесно се оставят да ги строяват в редици и да ги обличат в униформи. Тъй слугите на звяра могат да водят по-удобен живот. Yes, Sir.