Б. Травен
Корабът на мъртвите (4) (История на един американски моряк)

4

Късно следобед отидохме на гарата. Придружаваха ме двама, единият от тях преводачът. Сигурно мислеха, че никога в живота си не съм пътувал с влак, та не ме оставиха нищо да сторя сам. Единият взе билети, додето другият стоеше досами мен и внимаваше някой джебчия да не си прави излишен труд още веднъж да ми пребърква джобовете. Щом веднъж те е претърсвала полицията и най-сръчният крадец не ще намери вече пукната пара.

Мъжът, който купи билетите, не ми даде моя. Навярно мислеше, че веднага ще го продам. После съвсем учтиво ме съпроводиха на перона и ме заведоха в купето. Надявах се, че тук те ще се сбогуват с мен. Обаче не го сториха. Седнаха до мен в купето и за да ме предпазят да не падна навън, сложиха ме по средата. Дали белгийските полицейски чиновници са винаги така учтиви с хората, не знам. Аз лично не можех да се оплача от тях. Дадоха ми после цигари. Запушихме, и влакът тръгна. След кратко пътуване пристигнахме в малко градче. Отново ме откараха в полицейския участък. Седнах на една пейка в помещението, където се навъртаха всички свободни полицаи. Двамата, с които дойдох, им разправиха нещо надълго и нашироко. Другите ченгета, искам да кажа другите полицаи, се изреждаха да ме зяпат, някои с такъв интерес, сякаш никога не са виждали такъв екземпляр, а други пък, като да съм извършил някъде двойно убийство с грабеж.

Тъкмо онези, които така зловещо се взираха в мен и ме смятаха способен за най-грозното престъпление, чийто автор още не е заловен, и сигурно ми приписваха още по-тежки престъпления в бъдеще, отколкото, според непогрешимото им убеждение, аз бях вече извършил, тъкмо те ненадейно ми внушиха мисълта, че аз навярно чакам тук своя палач, той очевидно не си е бил вкъщи и сега го търсят.

Не, беше за смях, no, Sir. Тя беше една много сериозна работа. Трябваше само малко да се позамислиш. Нямах моряшка книжка, нямах паспорт, нямах лична карта, изобщо нямах никакви документи, а първосвещеникът не бе намерил снимката ми в своята дебела книга. Ако поне там се намираше снимката ми, тутакси той щеше да знае кой съм. Че е останал зад борда на „Тускалуза“, това може да разкаже всеки скитник. Жилище нямах никъде на света. Само някое корито или в подслон за моряци. Член на някоя търговска камара също не бях. Бях точно един Никой. Е, питам ви сега, защо трябваше белгийците да хрантутят един Никой, щом имат да хрантутят вече толкова много подхвърлени деца, които поне наполовин са тукашни. Но аз и наполовина не бях тукашен. Аз бях само още един повод да закърпят пак пари от Америка. Да ме обесят беше най-краткият и най-простият път, за да се отърват от мен. Не можех дори и да ги упреквам. Никой няма да се загрижи за мен, никой не ще попита за мен, нямаше дори да стане нужда да пишат името ми в своите дебели книги. И ще ме обесят, съвсем сигурно. Само чакаха палача, който разбира от тоя занаят, та нали иначе ще бъде незаконно и ще си е чисто убийство.

Колко съм бил прав. Ето доказателството. Едно от ченгетата дойде при мене и ми даде два дебели пакета с цигари, последния дар за бедния грешник. Сетне ми даде и кибрит, седна до мен и на завален английски ми заговори, смееше се, беше дружелюбен, потупа ме по рамото и каза:

— Не е толкова страшно, момче, не го вземайте навътре. Пушете, да не ви се вижда дълго времето. Трябва да чакаме, докато се стъмни, иначе не ще можем да я свършим, както подобава.

Да не го вземаш навътре, когато ще те бесят. Не било толкова страшно. Искам да знам дали някога са го опитвали на него, че така уверено може да казва: „Не е толкова страшно. Да чакаме, докато се стъмни.“ Ама разбира се, през деня те твърде не се решават, нали може да ни срещне някой, който ме познава, и да им разтури номера. Но няма никакъв смисъл да увесваш глава, тя скоро от само себе си ще увисне. И чак сега задимих като фабричен комин, за да не си спестят накрая още и цигарите.

Цигарите нямаха никакъв вкус. Чиста слама. По дяволите, не искам да ме бесят. Ако знаех само как да се измъкна оттук. Но те са все около мен. И всеки нов, когото сменят и влезе, се пули в мене и пита другите кой съм, защо съм тука и кога ще ме бесят. И после се хили презглава.

Противен народ. Бих искал да знам защо сме помагали на такива.

По-късно получих последното си ядене. Обаче такива скръндзи няма по цялото земно кълбо. И туй ми било последна трапеза на осъден на смърт: картофена салата с един резен лебервурст и няколко филийки хляб с маргарин. Просто да се разплачеш. Не, белгийците не са добри хора, а малко беше останало да ме ранят, когато трябваше да ги вадим от калта, пък ни смъкнаха и паричките. Онзи, който ми даде цигарите и се опитваше да ме увещава, че не било толкоз лошо да те обесят, сега рече:

— Нали вие сте добър американец, нали не пиете вино? — И на всичкото отгоре ми се хили. Да го вземат дяволите, ако той не беше такъв лицемер със своето „не е толкова страшно“, почти можеш да повярваш, че се намират и славни и мили белгийци.

— Добър американец ли? Зарежи ти Америка. Пия вино, ама да е по-силно.

— Та аз веднага познах — каза ченгето и се подсмива. — Вие сте момче на място. Цялата ваша така наречена Забрана е шашарма на дърти жени. Оставяте се да ви командуват разни лелки и фарисейки. Мен какво ме засяга. Обаче тук при нас ние мъжете все още носим панталони.

По дяволите, ето един, който ти вижда и в душичката. Такъв човек няма да се затрие, в дълбока вода ще види дъното. Жалко, че е ченге. Но ако не беше ченге, навярно никога нямаше и да помириша тази великанска чаша, пълна с хубаво вино, която той курдиса пред мене. Сухият режим е позор и грях, да ме чуе господ. Сигурен съм както че две и две са четири, че някога ние трябва да сме извършили страхотно престъпление, за да ни отнемат този прекрасен божи дар.

Към десет часа виночерпецът ми каза:

— Хайде, време е за нас, моряко, идвайте с мен.

Има ли смисъл да крещиш: „Не искам да ме обесят!“, когато са те наобиколили четиринадесет мъже и всичките тези четиринадесет мъже представляват закона. Това е самата съдба. Само два часа трябваше да ме почака „Тускалуза“. Но аз не струвам два часа, тук струвам пък още по-малко.

Но мисълта за тази малоценност все таки ме възмущаваше и казах:

— Няма да дойда с вас. Аз съм американец, ще се оплача.

— Ха! — подигравателно ми кресна един. — Вие не сте никакъв американец. Докажете го. Имате ли моряшка книжка? Имате ли паспорт? Нищо нямате. А който няма паспорт, е едно нищо. Можем да правим с вас, каквото ни е угодно. И сега ще го направим и няма да ви питаме. Хайде, карайте го.

Нямаше нужда да си докарвам сега някой удар по главата, нали в края на краищата глупакът бях аз. Така си е, закретах с тях.

От лявата ми страна вървеше веселият мъж, който можеше чат-пат да срича английски, а от дясната един друг. Напуснахме градчето и скоро се намерихме в открито поле.

Беше ужасно тъмно. Вървяхме по грапав, разнебитен черен път, по който едва ли можеше да се тича. Много ми се искаше да зная колко ли ще пътуваме, докато стигнем печалната си цел.

После изоставихме и това окаяно шосе и свихме по една пътека през ливадите. Из тях се мотахме доста време.

Сега му беше времето да офейкам. Но тези момци, изглежда, ми четяха мислите. Тъкмо исках да се извъртя, за да подпра единия си съсед в ченето, той ме сграбчи за рамото и рече:

— Стигнахме. Сега трябва да си кажем много здраве.

Ужасно чувство изпитваш, когато виждаш ясно и трезво как се изнизва последната ти минута. Дори не се изнизва. Ето че тя съвсем прозаично застана пред мен. Гърлото ми цялото изсъхна. Как исках глътка вода. Но сега не можеше и да се мисли за това. Няколко мига ще минат и без вода, щяха сигурно да ми отговорят. Не бях смятал виночерпеца за такъв лицемер. Другояче си представях палача. Та това е мръсно, гадно занятие; сякаш други професии няма. Не, непременно трябва да стане палач, звяр, пък да го има и за професия.

Никога преди не съм чувствувал така силно колко чудно хубав е животът. Чудно хубав и безмерно възхитителен е животът, дори когато идваш уморен и гладен на пристанището и узнаваш, че корабът ти е заминал и си останал без моряшка книжка. Животът е винаги хубав, дори и да изглежда толкова мрачен. И чисто и просто да те избършат от света в една такава тъмна нощ в открито поле, сякаш си само някакъв червей! Не съм си го помислял за белгийците. Но виновна за това е Забраната, която те прави слаб пред изкушенията. Ако сега, ако точно сега пипнех този мистър Боулстийд^[1]! Каква ли зла жена е имал, за да може да измисли и изсмърди такова нещо! И все пак се радвам, че върху мен не ще прогърмят милионите проклятия, които тегнат над живота на този човек.

— Oui, мистър, нека си кажем сбогом. Може да сте съвсем мил човек, но в момента хич не ни трябвате.

Но нали за това не е необходимо веднага да обесят човека.

Той вдигна ръка. Явно, за да ми хвърли примката на врата и да ме удуши, защото не си бяха направили труд да строят бесилка. Щеше да им отвори прекалено много работа.

— Хей там — рече сега той и ми показа с протегната ръка посоката, — хей там, направо, накъдето соча, там е Холандия. Недерланд. Сигурно сте чували вече за нея.

— Да.

— Вървете право в оная посока. Не вярвам да срещнете сега митничар. Ние разузнахме. Но ако видите някого, избягвайте го внимателно. След един час път все в тая посока ще стигнете железопътната линия. Вървете по нея още малко и ще наближите гарата. Навъртайте се там, но не се показвайте. Към четири часа сутринта ще дойде група работници, тогава идете на гишето и кажете само „Ротердам derde classe“ но не изричайте думица повече. Ето ви пет гулдена.

Подаде ми пет банкноти.

— А ето и нещо за хапване през нощта. На гарата не купувайте нищо. Скоро ще бъдете в Ротердам. Дотам ще изтраете.

Даде ми и малко пакетче, в което по всичко изглежда имаше сандвичи. После получих още един пакет цигари и кутия кибрит.

Какво да кажеш за тези хора! Изпратили ги да ме екзекутират, а те ми дават още и пари и сандвичи, за да си плюя на петите. Имали са прекалено добро сърце, за да ме убият хладнокръвно. Как да не обичаш хората, когато дори между полицаите, чието сърце е три пъти закоравяло от вечния лов на хора, се намират такива добри момчета. Разтърсих тъй силно ръцете на двамата, че те се уплашиха да не им ги откъсна.

— Не правете такъв спектакъл, някой оттатък може да ви чуе и тогава ще я оплескаме. Няма да е хубаво, ще се наложи да почваме пак от началото. — Човекът имаше право. — А сега слушайте добре какво ще ви кажа. — Говореше полугласно, но много пъти повтаряше казаното, за да го разбера: — Не се връщайте вече в Белгия, само това мога да ви кажа. Ако ви намерим пак на наша територия, можете да бъдете абсолютно сигурен, че ще ви запрем за цял живот. За цял живот в затвора. Драги приятелю, това е вече много. Значи, предупреждавам ви изрично. Вие не сте за никъде, нали нямате моряшка книжка.

— Но може би при консула…

— Я се махайте с вашия консул. Имате ли моряшка книжка? Не. Ето значи. Тогаз вашият консул ще ви изръга и пак ще ни се обесите на врата. Сега знаете отговора. Доживотен затвор.

— Не се безпокойте, господа, обещавам ви. Няма да стъпя вече във вашата страна.

И защо ли? Нали нищо не съм загубил в Белгия. Фактически се радвах, че я напущам. В Холандия е много по-добре. Там поне разбираш половината от това, което хората говорят и искат, а тук дума не разбираш.

— Е, добре. Предупредих ви. Хайде, скачайте и бъдете предпазлив. Ако чуете стъпки, лягайте, докато отминат. Само не се оставяйте да ви пипнат, иначе ще ви пипнем ние и тогава ще си изпатите. На добър час!

Те се разкараха и ме оставиха сам.

А аз, лудо развеселен, тръгнах. Все в онази посока, която ми показаха.