Б. Травен
Корабът на мъртвите (25) (История на един американски моряк)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Totenschiff, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Karel (2018 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Б. Травен

Заглавие: Корабът на мъртвите

Преводач: Здравко Калчев

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо издание

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: роман

Националност: Немска

Печатница: ДП „Странджата“, гр. Варна.

Излязла от печат: 25. X. 1972 г.

Редактор: Петър Алипиев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Художник Гавраил Вичев

Коректор: Паунка Кимбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1637

История

  1. — Добавяне

25

Но имало някога хора, които са бивали в камерата на ужасите и са огледали всичко в нея. Тези хора не се намираха вече на „Йорике“, те били тутакси изхвърлени като дрипи, щом се открило, че са се осмелили да проникнат в тази камера. Но разказът им се е съхранил. Такива разкази се съхраняват винаги, дори и ако с един замах уволнят целия екипаж, особено в онези случаи, когато коритото отиде за няколко месеца в сухия док.

Екипажът може да напусне кораба. Историите не го напускат никога. Щом корабът е чул разказа, той остава в него. Той прониква в желязото, в дървото, в койките, в трюмовете, в бункерите за въглища, в котелното помещение. И в нощните часове корабът разправя на своите другари, на екипажа тези истории, дума по дума, по-точно, отколкото ако те бяха напечатани.

И историите за камерата на ужасите се бяха съхранили. Двамата смелчаци видели в нея множество човешки скелети. Колко са били, в своята страхотна уплаха те не могли да преброят. То би било и много мъчно, понеже скелетите се били разпаднали и размесили. Но били голям брой. Скоро се установило кои били скелетите, или по-право, кому принадлежали първоначално. Скелетите били тленните останки на някогашни членове от екипажа на „Йорике“, изядени от плъхове, грамадни колкото големи котки. Тези огромни плъхове са били видени повторно, когато през някакви дупки избягали от камерата на ужасите.

Защо тези достойни за съжаление жертви са били подхвърлени като храна на плъховете, отначало не се установило със сигурност. Циркулирали слухове, които накрая кристализирали в едно. Бедните хора били пожертвувани, за да поддържат ниски разходите по експлоатацията на „Йорике“ и заради високите дивиденти на компанията или на нейния едноличен собственик. А именно: когато в някое пристанище напусне матрос и се осмели да поиска заплащане на извънредните часове по договора, вкарвали са го на бърза ръка в камерата на ужасите.

Нали на скипъра друг изход не е оставал? Изплащането на заплатата и освобождаването на матроса става в пристанището. Там скипърът не може да хвърли през борда човека, който иска да му платят извънредния труд, защото ще видят пристанищните власти и ще глобят скипъра за замърсяване на пристанището. Властите не се тревожат какво върши той със своя човек, а само какво върши в пристанището и с пристанищните води. А ако скипърът позволи на матроса просто да си иде от кораба, оня ще отиде в полицията или при консула, или в някой моряшки профсъюз и скипърът ще трябва да плати извънредния труд. За да го избегне, заключвали човека, без много да му мислят, в камерата на ужасите.

И когато корабът е пак в открито море, скипърът отивал долу да пусне матроса, нали той вече не бил опасен. Но сега плъховете не искали да го дадат, те вече били почнали да го ядат, а цяло множество двойки чакало с удостоверения за сключване на брак, защото случаят бил много благоприятен да дадат отличен сватбен банкет. Скипърът имал остра нужда от човека, за да му работи, и започвал борба с плъховете. Но винаги в тази борба скипърът оставал бит и накрая, за да спаси собствения си живот, трябвало да напуска камерата, без да измъкне матроса. И нали не можел да вика за помощ, тогаз всичко би се разкрило, и ще трябва отсега нататък да плаща извънредния труд.

Откак плавах на „Йорике“, вече не вярвам на сърцераздирателните истории за робите и за робските кораби. Никога робите не са бивали хванати така изкъсо, както ние. Никога не е трябвало робите да работят тъй, както ние. Никога робите не са били тъй изморени и гладни, както ние. Робите бяха търговска стока, за тях се плащаше и се очакваше висока цена. С тази стока трябваше да се отнасят грижливо. За разсипани, прегладнели и преуморени роби никой не плащаше и транспортните разходи, да оставим настрана цената, от която търговецът да спечели солидно.

Но моряците не са роби, за които са платени пари и които са застраховани за високи суми като скъпа търговска стока. Моряците са свободни хора. Те са свободни, прегладнели, дрипави, преуморени, безработни и затова принудени да вършат, каквото се изисква от тях, и да работят, докато паднат. Тогаз ги хвърлят зад борда, защото вече не си струват храната. И в този час има още кораби на цивилизовани народи, на които бият моряците с камшик, ако те откажат да работят непрекъснато две вахти и още половин от третата вахта, понеже корабопритежателят плаща така лоши заплати, че екипажът е винаги с една трета по-малко от необходимия.

И морякът яде, каквото му бутнат, макар и готвачът да е бил до вчера шивач, защото с такава заплата не се намира истински готвач, или скипърът гледа да икономиса от храната на екипажа толкова, че матросите не са никога сити.

Морските истории разказват много за корабите и за матросите. Но ако малко по-внимателно наблюдаваш тези кораби, тогава виждаш, че те са за неделни излети, а матросите в тези истории са винаги весели оперетни певци, които си правят маникюр и глезено галят любовните си грижи.