Б. Травен
Корабът на мъртвите (36) (История на един американски моряк)

36

Само аз и огнярите му викахме Станислав или Лавски. Всички останали, дори офицерите и инженерите, му викаха Поляка. Най-често назоваваха хората по националността им: хей, Испанеца, или Рус, или Холандеца. Каква шега на съдбата! Нацията им се бе отрекла от тях и ги бе отблъснала, а цялата им личност на „Йорике“ бе тази нация. Всеки, който постъпваше на някой кораб, биваше завеждан при консула на онази държава, под чийто флаг плава корабът. Консулът потвърждава и регистрира назначаването. Той проверява документите на моряка и ако те не му харесат, отказва да го регистрира, и човекът не може да постъпи на работа. Наемането пред консула трябва да стане в пристанището, преди морякът да се качи на кораба.

Никога „Йорике“ не бе получавала по този начин матрос, а най-вероятно дори инженер или офицер. Комуто документите са в ред, заобикаля „Йорике“ отдалеч. Тя погубва и най-добрите документи. А когато човек я напусне, една или две години трябва да плава на катафалки, три четвърти или наполовина като нея, преди да се покаже пред скипъра на някой почтен кораб. Ако изобщо му се удаде да припари до някоя три четвърти „Йорике“. Дори и там скипърът е недоверчив. „Плавали сте на «Йорике»? Та кой ще ви вземе? Каква ли каша сте надробили?“ Така казва скипърът.

А човекът казва: „Не можах да намеря друг кораб и затова постъпих на «Йорике» само за един курс.“

„Не ща да си имам разправии с полицията или с консулите. Не обичам да казват, че между екипажа на моя кораб са арестували един вулгарен убиец, когото търсят от Буенос Айрес“, каза скипърът.

„Но, скипър, как можете да говорите така? Аз съм честен човек.“

„Да, да. Ама от «Йорике». Не мога да изискам от вас да ми представите полицейско свидетелство за благонадеждност от всички краища на света, и то да не е по-старо от четири седмици. Ето ви два шилинга за една добра вечеря. Но да ви взема? По-добре е да не поемам такъв риск. Може би ще си намерите друг кораб, тука има цял куп. Наминете хей там към италианеца. Може би той не е толкова строг.“

Скипърът на „Йорике“ не би могъл да иде при консула с никого от своите хора, навярно дори и с първия си офицер, а няма да се зачудя, ако и сам той не посмее да се покаже пред консула. Та нали той може да вдигне слушалката и да каже на скипъра: „Моля, седнете, господин капитан, само за момент и после ще бъда изцяло на вашите услуги.“

Навярно скипърът не ще дочака тези услуги, а ще се метне на таксито, бум на „Йорике“, дигай котвата и бръмчи със сто деветдесет и пет и със затегнати дюзи.

„Йорике“ наемаше хората си по закона на необходимостта. Те се качваха, когато свият синия флаг^[1], и лоцманът е вече на борда. Никой консул не може да иска от скипъра да спира наново заради един човек и да го води при него. Още по-малко го изисква, която и да е пристанищна служба. Не си могъл по-рано да вземеш човека, понеже го е нямало, а и не си знаел, че някой от екипажа ти ще се натряска и ще заспи на брега. Разбираш го чак когато изсвири лоцманският сигнал, а твоят човек не е на борда.

Рядко някой на „Йорике“ издаваше другиму своето истинско име и своята националност. Също така рядко се узнаваше кой под какво име и народност се е записал в списъците на екипажа. Дойде ли нов, офицерът или инженерът или някой, с когото той първо влиза в контакт, го пита: „Как се казвате?“ Оня отвръща: „Аз съм датчанин.“ С това е отговорил едновременно на два въпроса и оттогава го наричат Датчанина. Считаха за излишно повече да разпитват. Знаеше се или поне така се смяташе, че човекът е излъгал, а пък не си струва да го караш още да лъже. Искаш ли да не те лъжат, не разпитвай.

В една ленива вечер, когато лежахме на рейда, за да мине времето, Станислав ми разказа историята си и аз на него моята. Не му разказах истинската си история, а измислена. Дали и той е постъпил така, не знам. Как мога да знам? Не знам дори дали тревата е зелена, тя може би само предизвиква в очите ми една измамна представа за зелено.

Но имах сериозни основания да вярвам, че неговата история напълно отговаряше на истината, защото тя много приличаше на историите на всички матроси от мъртвешките кораби.

Името му, което на кораба не биваше да разкривам — тъй както и цялата негова история, — беше Станислав Козловски. Бил роден в Познан^[2] и до четиринадесетата си година ходил там на училище. Примамили го индианските и морски романи, той избягал от къщи, отишъл в Щетин. Укрил се на един датски риболовен кутер и отплавал с него до Фюн^[3]. Там рибарите го намерили в кутера полузамръзнал и полумъртъв от глад. Той казал, че е от Данциг, взел назаем името на книговезеца, от когото си купувал морските романи, и им го казал като свое име. Разправил по-нататък, че е сирак и бил толкова зле третиран и бит от хората, които го отгледали, че скочил в морето, за да се убие. Но понеже можел да плува, не се удавил и се спотаил на кутера. Облян в сълзи, той завършил разказа си с думите:

— Ако ме върнете обратно в Германия, ще си вържа заедно ръцете и краката и веднага ще скоча, в морето. При онези хора няма да се върна.

Всички рибарски жени сърцераздирателно оплакали трагичната съдба на малкото немско момче и го приели при себе си. Вестници те не четели, а пък и едва ли стигнало до датските вестници, че претърсвали цяла Германия, за да дирят момчето, и че там циркулирали най-ужасни истории за всичко, което би могло да му се случи.

При рибарите на Фюн той бил принуден на тежък труд, но то му харесало сто пъти повече, отколкото по улиците на Познан. А когато си мислел, че искали да го дадат при един шивач да учи занаят, преминавало му всяко желание да изпрати на родителите си и най-малкия знак, че е жив. Страхът, че трябвало да стане шивач, бил по-голям от обичта към баща и майка, които могъл да намрази страшно заради намерението им да го подготвят като един способен шивач.

На седемнадесет години той напуснал рибарите, изпратен с благопожелания, и отишъл в Хамбург, за да постъпи на голямо плаване. Не могъл да намери кораб и за няколко месеца се хванал на работа при един платнар. Съобразно разпоредбите той се регистрирал под своето истинско име, получил инвалидна карта и най-после му издали добра германска моряшка книжка.

Заминал тогава на далечно плаване на почтени немски кораби. Сетне ги сменил и плавал на един холандец.

Настъпил кървавият танц за златното теленце. Когато избухнал, той със своя холандец бил в Черно море. На връщане корабът минал Босфора, турците го претърсили, измъкнали него и още един германец и ги пъхнали в турската военна флота под чуждо име, защото той не си казал истинското.

В Константинопол дошли два германски военни кораба, които се намирали в едно италианско пристанище и успели да се изскубнат от англичаните, които ги дебнели там. Преместили Станислав на един от тези кораби и той продължил да служи под турски флаг, докато намерил сгоден случай и казал сбогом на турците.

Приели го на един датски кораб. Датчанинът бил претърсен от германска подводница и един швед, който плавал на кораба и комуто той разправил, че не е датчанин, а германец, го издал на офицерите на подводницата. Станислав пристигнал в Кил и под фалшиво име го вкарали в германския военен флот. На артилерийска служба.

В Кил го срещнал един друг матрос, с когото по-рано той плавал на немски търговски кораб. Чрез него излязло наяве истинското му име и сега въвели Станислав с това име в германския военен флот.

Станислав участвувал в битката при Скаген^[4], когато две сражаващи се нации, англичаните и немците, едновременно станали победители, и англичаните загубили повече кораби от немците, а немците повече от англичаните. Такива били официалните версии на двете воюващи страни. Датски рибарски лодки измъкнали Станислав от морето и го докарали в селото. Понеже той знаел как да се държи с датските рибари, а тук бил и братът на оная жена, която го приела някога на остров Фюн, рибарите не го предали на датските власти, укрили го и накрая го настанили като датчанин на един добър кораб в Есбйерг. Станислав пак заминал на далечно плаване. Този път той отбягвал да каже, че е германец и затова могъл да се присмива на всички подводници, английски и немски.

Правителствата се сдобрили, големите разбойници седнали всички на един тлъст помирителен банкет, а работниците и малките хора от всички страни трябвало да плащат разноските за катастрофата, болничните сметки, разходите за погребения и помирителния банкет. Заради това им било позволено да махат с кърпички и знаменца към навлизащите войски, които „победиха на бойното поле“, и с бурно въодушевление да призовават другите войски, които „не бяха победени на бойното поле“: Няма нищо, следващия път! И когато на работниците и на малките хора им се завило свят от високия размер на сметките, които трябвало да плащат, защото големите разбойници не били спечелили нищо и дори пожертвували малкото, което им останало, за благотворителни цели, тогава водили малките хора на гроба на „Незнайния воин“, гдето те стояли дълго и им държали дълги речи, докато повярват, че е техен дълг да плащат и че Незнайният войн е истински. А там, където не можели да си позволят Незнаен воин, понеже нямали никакъв, приспивали съзнанието на работниците, като им показвали камата в гърба и ги оставяли да гадаят и да спорят кой беше я забил там.

Дошло времето, когато в Германия един кибрит струваше петдесет и два билиона марки, а отпечатването на тези петдесет и два билиона марки в банкноти струваше повече от цял железопътен вагон с кибрит. Датската компания реши да изпрати своите кораби в Хамбург за ремонт в сухия док. Екипажите бяха уволнени и пратени в родината си. Станислав дошъл с кораба в Хамбург и също бил в своята родна страна.