Б. Травен
Корабът на мъртвите (6) (История на един американски моряк)

6

Три дни невинаги са три дни. Има много дълги три дни, а има и много къси. Не бих повярвал, че три дни могат да бъдат така къси като трите дни, когато имах много храна и легло. Тъкмо щях за пръв път да сядам на закуска и те вече бяха отлетели. Но дори и десеторно по-дълго да траеха, при консула нямаше да ида. Навярно щях пак да изслушам наизуст научените отговори от изпита му. Сигурно. Повече няма и да знае. Не може да ми намери кораб. Е, какъв смисъл имаше да понасям словоизлиянията му? Възможно е пак да ми даде купон. Но този път сигурно с жест и изражение, от които яденето ще ми пресяда на гърлото, преди още да съм потопил лъжицата в супата. Трите дни щяха да бъдат още по-къси от предишните.

Но най-важната причина беше, че не исках да изгубя спомена за частицата човещина, която той показа при първото ми посещение в мига, когато се загрижи за моето състояние. Положително щеше сега да ми връчи картата със своето пълно превъзходство като слуга на звяра и с нравоучителните си речи, че този е последният път, че идват прекалено много хора и че не бива да разчитам само на подаяния, а сам да сторя нещо, за да си помогна. По-добре да пукна, отколкото да ида там още веднъж.

Олеле божичко, колко бях гладен! Гладен като вълк. И толкова уморен от спането във входове и по кьошета, винаги в полусъница гонен от нощната полиция, която с джобни лампи осветяваше всички тъмни кътчета. Винаги нащрек, да чуваш в съня си от петдесет крачки патрула, за да си плюеш овреме на петите. А ако те хванат, това значи изправителен дом.

В пристанището пък — никакъв кораб, който да има нужда от някого. Там се лутат стотици моряци — холандци и търсят кораб, и имат безупречни документи. Няма работа и във фабриките, няма в магазините. И да имаше работа, не биха ми я дали. Имате ли документи? Не? Жалко, нямаме право да ви назначим. Вие сте чужденец.

Срещу кого са насочени паспортите и входните визи? Срещу работниците. Срещу кого е насочено ограничаването на емиграцията в Америка и в други страни? Срещу работниците. И по чий почин и с чия мощна подкрепа са създавани често тези закони, които унищожават свободата на човека, принуждават го да живее, където не иска, пречат му да отиде в онази част на земята, в която той би живял с удоволствие? По почина и с подкрепата на работническите съюзи. Един звяр в звяра: Аз браня своя клан, който не принадлежи към моя клан, да върви по дяволите; иде ли по дяволите, толкова по-добре, един конкурент по-малко. Yes, Sir.

Тъй уморен и тъй гладен! И идва времето, когато вече не мислиш дали има разлика между кесията на другия, който не гладува, и твоята, каквато нямаш. Няма нужда и да ги разменяш, започваш, без да искаш, да мислиш за кесията на сития.

Минавах край един господин и една дама, които стояха пред някаква витрина.

Дамата казваше:

— Кажи само, Фиби, не са ли наистина прелестни тези хубави чантички?

Фиби измънка нещо, което би могло еднакво да бъде и съгласие, и противоположно мнение, но можеше и отлично да означава: „Остави ме на мира със своите глупости!“

Дамата:

— Не, наистина, очарователни са, оригинално старохоландско художествено произведение.

— Вярно — сухо рече Фиби, — оригинално старохоландско, copyright^[1] хиляда деветстотин двадесет и шеста година.

За мен това беше небесна музика. Сега напълно се убедих. Бях страшно бърз и не загубих нито секунда. Ето пред мен посред улицата лежи чисто злато.

Стори ми се, че Фиби много повече се забавляваше от това, което им разказах, отколкото жена му или приятелката му или неговата — well, Sir, не е моя работа в какви родствени връзки бяха двамата — да, всеки случай той чудесно се забавляваше от моята история. Усмихна се, после се засмя и накрая ревна така, че хората се спираха. И да не бях разбрал от жаргона му още при първите думи откъде произхожда, неговият необуздан смях го издаде. Така може да се смее само американец, да, те знаят да се смеят.

— Е, boy^[2], вие грандиозно разказахте историята си. — И пак се разсмя. Помислих си, че от моя печален разказ ще се разплаче. Какво пък, нали е на чужд гръб. Гледаше на всичко от комичната му страна.

— Та, кажи, Флори — обърна се той към спътницата си, — не ни ли разправи съвсем грандиозно своята приказка това птиче, паднало от гнездото си?

— Много мило наистина. Откъде сте? От Ню Орлеан? Това е възхитително. Там дори аз имам леля, Фиби. Не съм ли ти разказвала за леля Кити от Ню Орлеан, Фиби? Мисля, че да. Ти знаеш, дето всяко изречение започва с „Когато дядо живееше още в Южна Каролина…“

Фиби хич и не слушаше какво приказва неговата Флори. Остави я да бълбука като водопад, с който е свикнал. Той затърси из джобовете си и измъкна една доларова банкнота:

— Не е само за вашата история, приятелче, но и за това, че я разказахте майсторски. Да разкажеш добре една история, която не е вярна, е дар, мое момче. Вие сте артист, знаете ли? Жалко за вас, че скитате по света. Можехте пари да натрупате, драги приятелю. Знаете ли това? Не е ли истински артист, Флори? — обърна се той сега към своята — е, да речем съпруга, от мен да мине, какво ми влиза в работа, нали те си вадят паспорти, каквито им трябват.

— Но да, разбира се, Фиби, — отвърна Флори в екстаз, — действително е голям артист. Знаеш ли, Фиби, веднага го питай няма ли да дойде на нашия прием. Сигурно, така ще сложим капак на Пенингтънови, тази мръсна банда.

Фиби не оказа ни най-малко внимание на словесния водопад. Той се смееше и пак се разкикоти. Отново затършува из джобовете си и още веднъж измъкна на бял свят доларова банкнота.

Даде ми сега двете банкноти и рече:

— Y’see^[3] едната е затуй, че така майсторски разправихте историята си, а другата — понеже ми дадохте една блестяща идея за моя вестник. Струва пет хиляди, но в моите ръце; във вашите нито пукнат грош. Но аз тук ви плащам един грош с дивидентите. Много благодарности за вашия труд, гуд бай и всичко хубаво.

Тези бяха първите пари, които печелех от разказване. Yes, Sir.

Вдигнах платна към първото валутно гише. Близо два и половина гулдена за долар, за двата долара значи кръгло пет гулдена. Хубава сумичка. Когато подадох там банкнотите, касиерът ми накупчи почти петдесет гулдена. Ама че изненада. Фиби ми бе дал два десетака и аз — понеже не исках любопитно да разтварям сгънатите банкноти в неговото присъствие — бях ги взел за еднодоларови. Фиби е една благородна душа. Уол Стрийт да го благослови. Естествено, двадесет долара са много пари. Когато ги притежаваш. Когато си заставен да ги харчиш, отведнъж научаваш, че двадесет долара са едно нищо. Особено пък, ако си прекарал цяла върволица дни на глад и нощи без легло. Преди да бях оценил стойността на парите, те се свършиха. Само хората, които имат наистина много пари, познават стойността на парите, понеже имат време да я оценят. Как можеш да опознаеш стойността на нещо, щом винаги ти го вземат веднага? Обаче ти проповядват, че само този, който няма нищо, знаел колко струва един цент. Оттам са и класовите противоречия.