Б. Травен
Корабът на мъртвите (13) (История на един американски моряк)

13

Пътешествувах на юг, по пътеки, стари като историята на европейските народи. Останах на новата си националност. И ако някой ме попита, казвах сухо: „Бош“. Никой не се отнасяше с мен зле, получавах навсякъде храна и добро място за нощуване, у всеки селянин. Изглежда, че инстинктивно бях улучил правилно. Никой не можеше да търпи американците. Всеки ги ругаеше и псуваше. Те били разбойниците, които превърнали в долари кръвта на френските синове, те били главорезите и безбожните спекуланти, които сега пак искат да изсмучат долари от грижите и сълзите на останалите живи бащи и майки, защото все не могат да си натъпчат гърлото, макар и вече да се задушават от злато. Ако само ни падне някой, някой от тези американски спекуланти, като старо куче ще го бием с млатилото до смърт, защото той наистина не заслужава нищо по-добро. По дяволите, имал съм голям късмет.

— Тъкмо противното са бошите. Добре, ние воювахме с тях, една почтена и истинска война. Пак им отнехме Елзас. Но и те са напълно съгласни с това, сами го съзнаха. Сега обаче и на тях, бедните дяволи, им върви също така мръсно като на нас. И тях американското куче ги е хванало за яката и им изтръгва и последния оглозган кокал. Та нали всички те гладуват, бедните боши. С удоволствие им бихме дали по нещо, но нали и на нас самите ни остана само един гол живот, понеже дяволът американец ни смъкна и ризата от гърба. Защо изобщо дойде в Европа? Да ни помогне! Да ви е сладко и наздраве! За да ни смъкне и последния парцал от гърба. Защото все ние трябва да плащаме. Ние и бедните боши.

— Нали по вас личи колко мръсно им върви на бедните боши. Изглеждате съвсем изгладнял. Яжте солидно, не се стеснявайте. Вземете най-хубавото парче. Само да ви се харесва. Ако всички там са така изгладнели като вас, тогава лека нощ. Но и ние самите нямаме много. А накъде отивате? В Испания? Правилно. Разумно. Те все още имат малко повече от нас. Не са водили война. Но и тях американецът също ги нагласи с Куба и с Филипините. Пак той, вижте го. Все нас да изкраде, бедните европейци. Сякаш не му стига туй, което има. Не, трябва и тука да дойде да краде и да спекулира. Ама хапнете си солидно. Не се стеснявайте от нас, че ние вече спряхме. Ние все още имаме нещичко и поне от време на време можем да се нахраним до насита. Но вие бедните боши, у вас и малките червейчета мрат в люлката от глад.

— И ако някой беден дявол си е поспестил тук някоя пара и иска да иде при американците, за да спечели някой и друг долар и да го прати на родителите си, те му тръшват вратата, тези бандити. Първо откраднаха земята от бедните индианци и когато стана вече тяхна, не пущат никого в нея, за да се задушат целите в лой, проклетите псета. Сякаш ще подаряват нещо на тоя, който иде у тях. Той трябва да работи, ама здравата. Най-лошата работа, която никой американец не ще да захваща, нея трябва да свършат нашите момчета.

— Знаете ли какво, всъщност вие можете тук спокойно да поработите няколко седмици. Тогава ще се охраните порядъчно, та пак да ви дойдат сили, защото Испания е още далеч. Mon dieu^[1] много не можем да ви платим, тридесет франка на месеца, осем франка на седмица, плюс яденето и спането. Преди войната заплатата беше само три франка на седмица, но всичко сега е толкова безбожно скъпо. И през войната имахме тука един бош. Пленник. Той беше толкова прилежен, всички бяхме много наскърбени, когато си отиваше у тях. Кажи, Антоан, тоя Вил’ем, бошът, нали беше прилежен мъж? Работи неуморно. И всички го обичахме, а пък другите хора все говореха, че сме се отнасяли с него прекалено добре, но ние му давахме всичко, каквото можехме. Имаше същото ядене като нас, не правехме разлика…

И така аз работех и скоро ми се падна да науча, че наистина Вил’ем ще да е бил способен работник. Понеже всеки ден чувах половин дузина пъти:

— Не знам, този Вил’ем трябва да е бил от някой съвсем друг край. Вие не можете да работите така, както Вил’ем. Не съм ли прав, Антоан?

И Антоан потвърждаваше:

— Да, той сигурно е от някой съвсем друг край, понеже не може да работи тъй, както Вил’ем можеше. Но и между бошите има разлика точно тъй, както и при нас.

Скоро почна да ми ходи по нервите вечното сравнение със способния Вилем, който сигурно е разбирал от селско стопанство повече от мен и положително е работил така „прилежно“, защото по му е харесвало тук при селяните, отколкото да го върнат в пленническия лагер или да го пратят да настила шосета в Алжир. Дори и да бях работил само наполовина, щеше да бъде тройно повече от заслуженото. Толкова евтин работник селянинът няма да получи никога. Осем франка на седмица. Други селяни плащаха двадесет, двадесет и пет, тридесет франка. Аз получавах осем. Но нали бях изгладнелият бош, който трябва да се охрани.

Когато накрая си тръгнах, понеже обясних, че сега непременно трябва да отида в Испания и в никакъв случай не мога да чакам повече, а може би ще дойде и полицията, която ще ми забрани да работя тук, за шест седмици работа получих десет франка. Селянинът ми каза, че нямал повече пари. Ако съм се върнел след Нова година, щял да ми наброи остатъка, защото щял тогаз да получи парите от реколтата, но сега нямал. А и аз съм изглеждал сега съвсем здрав, силната храна ми била подействувала добре, а пък и не съм се бил чак толкова старал, нали, този Вил’ем…

— Да — отвърнах аз, — но Вил’ем беше от Вестфалия, а аз съм от Зюдфалия^[2], а там не е нужно да се работи толкова усилено, понеже всичко расте от само себе си, там не са свикнали на тежка работа.

— Е, тогава е ясно — рече селянинът. — И аз съм слушал много за Зюдфалия. То нали е великото херцогство, гдето се намират многото кехлибарени рудници?

— Правилно — казах аз, — тя е онзи край, гдето има много високи пещи, в които е бил стопен кьонигсбергският Клопс.

— Какво? От желязо ли е направен кьонигсбергският Клопс? Винаги съм си мислил, че са го произвели от смлени каменни въглища.

— Онзи е фалшивият, той бездруго е направен от смлени каменни въглища — отвърнах аз. — Имате пълно право, от смлени каменни въглища със сгъстен серен катран. Но истинският, автентичният кьонигсберски Клопс, него топят във високи пещи, той е много по-твърд и от най-твърдата стомана. С него нашите генерали пълнеха торпедата, с които потопяваха броненосците. Аз самият съм работил на такава висока пещ.

— Вие сте хитри хора, това трябва да кажа — отговори селянинът. — Ние сега спечелихме войната, не ви се сърдим. А пък и войната свърши. Защо да се сърдим едни на други? Е, вървете със здраве в Испания.

При случай ще запитам някой немец какво е всъщност кьонигсбергският Клопс. Всеки, когото съм питал, ми е разправял все по нещо различно, но в действителност никой от тях не беше германец.