Б. Травен
Корабът на мъртвите (46) (История на един американски моряк)

46

Каютите са като приемни салони. Чисти и нови. Само вонят непоносимо на прясна боя. Матраци в койките, но никакви възглавници, одеяла, чаршафи. Императрице от Мадагаскар, не си толкова богата, колкото изглеждаш отвън. Или те вече всичко са извлекли и обърнали в пари, всичко, което може да бъде спасено.

Прибори също няма. Но по-лесно можеш да ги събереш, защото тук-там все е останало по нещо. Храната се носи от едно италианче, не можеш да се оплачеш. Тя е отлична. Наистина, под думите „храна като на осъден на смърт“ аз разбирам нещо съвсем друго.

Ром тук изобщо няма, както ми разправи един. Скипърът е закоравял противник на алкохола.

А кораби без ром вонят на тор.

Седя в трапезарията на персонала от котлите.

Юнгата вика хората от койките на храна. Влизат двама огромни негри, носачите на въглища. И след тях един огняр, свободният от вахта.

Познавам огняря. Виждал съм някъде лицето му. То е подуто, а на главата има превръзка.

— Станислав, ти ли си?

— Пипип, и ти също?

— Както виждаш. Заедно вървели, заедно заспали — казах аз.

— Но ти леко си се отървал. С мен падна голям мариз. Аз скочих веднага, щом отнесох първия удар. Ти лежеше като пеленаче, здравата те чукнаха. Но когато ти приклекна, аз се наведох към тебе и те ме светнаха само наполовина. Тутакси пак бях прав. И тогаз стана пердахът. Бяха четирима. И мен хлопнаха дяволски по кратуната.

— А каква история ти съчиниха? — запитах аз.

— Че съм се бил, намушкал съм един и после съм се скрил на коритото, защото полицията била по следите ми.

— И на мен разправиха нещо подобно тия разбойници. Отидоха ни заплатите от „Йорике“, а тук няма да получим нито цент.

— Ще трае само няколко дни. Мисля, че цялата работа ще стане вдругиден. Има едно място, по-добро не може и да се намери. Корабът ще легне на дъното чистичък като нарисуван. Никой няма да дойде да му открие лицето. В пет часа има упражнения на лодките. Забелязваш ли нещо? Ние няма да сме там, точно тогава сме на вахта. Двамата сме за лодка номер четири, огнярите от вахта дванадесет до четири. Видях списъка, окачен е в коридора.

— Знаеш ли как е при котлите?

— Дванадесет пещи. Четирима огняри. Другите двама са негри. И носачите са негри. Е ония двамата, които седят на масата. — Станислав посочи яките момци, които равнодушно се давеха с яденето си и едва ли ни забелязваха.

В дванадесет поехме нашата вахта. В предната бяха машинистът на лебедките с негрите.

Пещите изглеждаха зле и почти два часа ние работихме като луди, за да ги оправим. Всичко бе потънало в сгурия, черните огняри не можеха да се справят с нея. Те блъскаха в огъня въглища и с това се задоволяваха. Изглежда не знаеха, че загряването на котлите е изкуство, което някои не научаваха никога, макар че тия очевидно работеха вече няколко години и сигурно са обслужвали множество кораби.

Със скарите си имахме малко работа. Прегори ли някоя, сменяхме я бързо, без да пада или да помъкне след себе си друга. Носачите, гигантски негри с мишци колкото бедрата на нормален мъж и такова телосложение, та ще помислиш, че могат на раменете си да носят целия котел, влачеха въглищата дяволски бавно. Наложи се порядъчно да ги скастрим, докато най-после се решат да работят. И пак продължаваха да стенат, че било много горещо, че нямало въздух, че от прах не могли да преглътнат и че сигурно ще умрат от жажда.

— Е, Пипип — рече Станислав, — съвсем другояче теглихме ние на старата „Йорике“. Виждаш ли какво правят тези мъжаги с техните кокали? Преди да домъкнат половин тон, аз ще донеса шест и няма да се изкашлям. А тук въглищата им са под носа.

— Точно сега на „Йорике“ започва за цяла седмица блажено време. Тъкмо натовариха нови въглища, шахтите и бункерите са натъпкани, следващото плаване ще бъде цяло удоволствие. От мен да мине. По дяволите „Йорике“. Сега имаме за друго да мислим.

Огледах се.

— И аз се оглеждах — каза Станислав. — Трябва да потърсим вентилационни отвори. Невинаги ще се добереш до стълбата. Обикновено се счупва, щом гръмне истински. А дори и ако котлите или тръбите започнат само да съскат и плюят, стълбата ще стане капан за плъхове. Нито нагоре, нито надолу.

— Горният бункер има един люк към палубата. Бях там и проучих. Трябва да държим люка винаги готов, щом отидем на вахта. Ще направя една стълба от летви, ще я държим винаги тук до люка на шахтата. Щом заскърца, веднага вън, горе в бункера, и на люка за палубата.

Ние не работехме като щури. Изглежда, че и на инженерите им беше безразлично. Докато машината върви, всичко е в ред. А дали плаването е дълго или късо, все едно.

Всичко щеше да тръгне съвсем по правилата. Няколко дупки долу в обшивката, не по-големи от половин цол, и „Императрицата“ със своя товар от старо желязо ще заспи кротко и честито, потънала като камък. И още само един удар на помпата. Но пред морския съд работата може да тръгне накриво, а ако целият екипаж остане здрав и читав, това винаги събужда подозрения.

Минаха само два дни. Току-що бяхме приели вахтата и изчистихме наполовина сгурията, аз чух страхотен гръм и трясък. Полетях първо към котела и после назад в един куп въглища.

Веднага след това котлите застанаха отвесно над мен, няколко врати на пещите се разбиха и жарта изпада в котелното помещение. От дървената стълба не стана нужда, аз можах направо да стигна до люка.

Станислав бе вече вън. Когато дойдох в бункера, той тъкмо се провираше през люка.

В този миг чухме от котелното помещение ужасен вик.

Станислав също го бе чул и се обърна.

— Това е Даниел, носачът — викнах на Станислав. — Сигурно е загазил.

— Проклятие, бързо долу! — изкрещя Станислав.

Аз бях вече в котелното. Котлите още висяха с главата надолу и всяка секунда някой от тях можеше да свирне във въздуха. Електричеството бе угаснало, очевидно се бе скъсал кабелът. Но жарта даваше достатъчно светлина, макар че тя изглеждаше някак призрачна.

Даниел, единият негър, лежеше проснат, левият му крак бе затиснат от една откъснала се плоча. Той крещеше и крещеше, защото жаравата го изгаряше.

Опитахме се да повдигнем плочата, но не успяхме, а не можахме и да подложим ръжена.

— Не става, Даниел, с крака ти е свършено — крещя аз в безумна бързина.

Какво да правим? Тук ли да го оставим?

— Къде е чукът? — вика Станислав.

Ето и чука, в същата секунда ние изправяме една лопата и без колебание Станислав отсича крака на негъра.

Три удара са достатъчни. Ние влачим Даниел към люка на шахтата, влачим го през бункера и го изтегляме на палубата.

Вън го сграби другият негър от нашата вахта, който своевременно се бе измъкнал. Оставихме на него Даниел и сега иде ред да се погрижим и за себе си.

Каютата лежеше вече във водата. „Императрицата“ стърчеше с кърмата си високо във въздуха. При упражненията с лодките това не било изпробвано. Всичко беше в хаос. Известно време още имаше светлина. Инженерът я превключил към акумулаторите. Сега тя мъждееше и бавно догаряше, навярно акумулаторите се изтощаваха или някъде в кабелите имаше съпротивление. Трябваше да помогнат електрически джобни лампи и резервните фенери.

Не видях никого от каютата. С тях бе вече свършено. Те не можеха да излязат. Няколко тона водно налягане затискаха вратата.

Лодка две се откъсна и в същия миг бе залята от морското течение, без нито един човек.

Не можаха да спуснат лодка четири. Не бе поставена правилно.

Лодка едно беше готова за спускане и скипърът командуваше екипажа. После я спуснаха и го чакаха, защото от благоприличие той остана на палубата. Морският съд гледа с удоволствие на такова нещо и го възхвалява.

Сега и лодка три беше готова. В нея се стрелнахме Станислав и аз, двама инженери, здравият негър — носач и Даниел с отрязания крак, който бе превързан с една риза; след тях първият офицер и стюардът.

Котлите, изглежда, се държат славно и се бяха вероятно успокоили, защото огънят бе изпадал. Пък нали и тук нямаше сливов мармалад.

Ние отблъснахме. Скипърът също бе скочил в лодка едно и тя отплаваше. Но преди да спуснат веслата, морето я запрати силно към корпуса на кораба. Все отново и отново те се опитваха да я оправят.

И внезапно от кораба се откъсна нещо и с гръмовен трясък се стовари върху лодката. Чу се вик от много гласове и после всичко стана тихо, сякаш викът, лодката и екипажът бяха изведнъж погълнати от една голяма паст.

Ние се бяхме измъкнали хубаво и гребяхме весело. Курс към брега.

Но с няколкото весла не направихме далечно плаване. Вълните се вдигаха дяволски високо и понякога ние заставахме горе върху стръмна водна стена на височина колкото две дължини на лодката. Веслата се разперваха във въздуха, не можеха да легнат във водата, а тя ни блъскаше от всички страни. Инженерът, който седеше с нас на веслата, рече внезапно:

— Заседнали сме на плитко. Едва ли има три фута. Върху скала.

— Не е възможно — отвърна първият офицер. Той посегна към веслото, изправи го отвесно и тогава каза — Вие сте прав. Вън, вън.

Заповедта бе още наполовина в устата му, и ние стръмно се издигнахме на една стена. Вълната ни пое като малка чаена чинийка и с такава ярост запрати цялата лодка върху скалата, че тя се пръсна на хиляди трески.

— Станислав! — изкрещях аз през бученето на вълните. — Намери ли за какво да залепнеш?

— Нито суха сламка — извика ми той. — Ще плувам назад към коритото. То ще стои така още няколко дни. Няма тъй леко да потъне.

Идеята не беше лоша. Опитах се да държа курс към черното страшилище, което се открояваше ясно на нощното небе.

И дявол да го вземе, и двамата се добрахме там, макар че вълните ни изблъскваха няколко дузини пъти.

Изкатерихме се горе и потърсихме да идем в средата на кораба. Това не беше тъй лесно. Кърмовата стена сега представляваше палубата или покривът за средната част. Двата коридора бяха станали дълбоки шахти и слизането в тях през нощта бе мъчно изпълнимо, дори и денем те щяха да ни създадат големи трудности. Вълните идеха извънредно високо и сякаш бяха още усилили яростта си. Очевидно ние бяхме гръмнали по време на отлива, защото водата започна да се качва.

„Императрицата“ стоеше здраво като кула, притисната в един процеп на рифа. Как бе могла да дойде в това невъобразимо положение само тя си знаеше. Тя едва трептеше и не се тресеше, толкова здраво бе заседнала. Само понякога, когато някоя особено тежка отвесна вълна завилнееше по нейната броня, тя трепваше с рамене, като че искаше да я изтръска. Буря нямаше. Вълнението се дължеше само на опасното море. Нямаше и изгледи да връхлети буря. Поне през следващите шест часа. После небето ще посивее. Ще изгрее слънцето. Ето, свежо измито то изскочи от морската си баня към далечните висини.

Първо се озърнахме над морето. Нищо не се виждаше. Изглежда, не бе останал никой. Не вярвах да са спасили някого. Станислав също се съмняваше в това. Не бяхме видели да минава никой кораб. Ние се намирахме вън от обичайния морски път. Скипърът се беше отклонил, за да не го видят отново патрули или минаващи кораби. Той бе мислил за един спокоен, мирен развой на гешефта. Не беше пресметнал, че никакъв човек от каютите няма да се измъкне. Ако екипажът на двете лодки бе правилно попълнен, отблъсването от кораба щеше да бъде една весела забава.