Б. Травен
Корабът на мъртвите (10) (История на един американски моряк)

10

Останах няколко дни в Париж, за да изчакам какво ще ми се случи. Случайността може понякога да ти помогне по-добре от най-хубавите планове. А пък сега имах солидно право да разгледам Париж. Билетът ми беше платен, бях изслужил издръжката си в затвора, не бях повече длъжник на френската държава и можех да тъпча нейния паваж.

Когато нямаш какво да правиш, идат ти най-различни ненужни мисли. Един прекрасен ден ми хрумна една такава ненужна мисъл и тя ме отведе при моя консул. Че беше съвсем безнадеждно, знаех го отнапред. Но си мислех, че никога няма да ти повреди да набираш опит за хората. Всички консули са излети в един калъп, както и почти всички чиновници. Те употребяват буквално същия речник, който е трябвало да покажат на изпитите си. Те стават сериозни, изпълнени с достойнство, властни, раболепни, безразлични, отегчени, заинтересувани и дълбоко опечалени при едни и същи поводи, и ведри, весели, приветливи и бъбриви пак при едни и същи поводи, без значение дали се намират на американска, френска, английска или аржентинска служба. Да знае, точно да знае кога да покаже една от тези прояви на чувства, в това се състои цялата мъдрост, от която има нужда един такъв чиновник. Но понякога всеки чиновник забравя своята мъдрост и за половин минута става човек. Не можеш тогава да го познаеш, той изкарва наяве цялата си скрита вътрешна природа. Но най-интересният миг настъпва, когато внезапно е почувствувал, че тая интимна същност на неговото Аз лежи разголена на длан и той бърза пак да я покрие с твърда кора. Тръгнах към консула, за да преживея този момент и да се обогатя с още един опит. Имаше опасност той да се отрече от мен, да ме предаде официално на френската полиция и тогава да ми бъде отнета възможността да вървя свободно по своя път, понеже ще попадна под полицейски надзор и ще трябва да давам сметка за всяка крачка, която сторя или мисля да сторя.

Отначало се наложи да чакам целия предобед. После затвориха. Редът ми не дойде и следобед. Такива като нас винаги са длъжни да чакат, откъдето и да идват. Защото който няма пари, за него се предполага, че поне има неизмеримо много време. Който притежава пари, може да уреди с тях всичко; който не е в състояние да сложи парите на масата, трябва да плаща с времето и с търпението си. А станеш ли съвсем непокорен и покажеш ли своето нетърпение по начин, който не се хареса, то чиновникът знае толкова номера, че накрая ще платиш с четворно повече време. Така бива привеждано в изпълнение наказанието „губене на време“, което той ти е наложил.

Там седяха цяла редица такива, които бяха принудени да принасят в жертва времето си. Някои седяха вече с дни. Други пък изпращали по шест пъти тук и там, понеже това липсвало или онова нямало предписаната форма или установения шаблон.

По едно време вътре като снаряд се втурна ниска, невероятно дебела дама. Ама невероятно тлъста. Не можете си представи колко тлъста. В това помещение, където чакаха по пейките изсушените фигури, почти докосвайки с тила си звездното знаме на Съединените щати, приковано на стената, чиито размери бяха така гигантски, че то покриваше цялата стена, в това помещение, където седяха и чакаха невинни, послушни и привикнали на труд хорица с такова изражение на лицата, сякаш зад онези многобройни врати в този момент им подписваха смъртните присъди, появата на тлъстата дама подействува като подло оскърбление. Тя имаше зловещо черни, мазни, къдрави коси, очебийно крив нос и много криви крака. Кафявите й очи стояха така опулени в тлъстото тестено лице, сякаш в този миг щяха да изскочат от орбитите. Бе облечена в най-хубавото, което богатството може да купи. Дишаше тежко и се потеше, и ти се струва, че а-а да се строши под товара на своите бисерни огърлици, златни висулки и брилянтни карфици. Ако не носеше толкова много тежки платинени пръстени, пръстите й сигурно щяха да се разпукат.

Едва отворила вратата, тя вече крещеше:

— Аз си загубих паспорта. Къде е мистър консулът? Трябва незабавно да имам нов паспорт.

Я виж ти, могло и други хора да си загубят паспорта. Кой си го е мислил? Вярвах, че това може да сполети само някой моряк. Well^[1], Фани, можеш да се радваш, мистър консулът тутакси ще ти разправи нещичко за новия паспорт. Може би ти ще ушиеш другия край на престилката. Колкото и неприятна да ми беше дамата заради цялото й натрапливо същество, почувствувах към нея симпатия, симпатията на тези, които са приковани в една и съща галера.

Секретарят в приемната веднага скочи:

— Но, разбира се, мадам, само един момент. Моля!

Взе стол и с поклон покани дамата да седне. Донесе три формуляра, поговори тихо с дамата и писа нещо в тях. Изсушените фигури всички сами си попълваха формулярите, някои по четири или пет пъти, понеже не ги попълнили добре. Но явно дамата не можеше да пише и щом секретарят я отменяше в този скромен труд, това бе само знак на отзивчивост.

Когато формулярите бяха попълнени, той скочи и ги занесе през една от вратите, зад които се подписваха смъртните присъди.

Върна се много бързо и рече полугласно и много учтиво на дебеланата:

— Мистър Гргргргр желае да ви види, мадам. Имате ли под ръка три снимки?

Тлъстата чернокоса имаше под ръка снимките и ги даде на отзивчивия секретар. После изчезна зад вратата, гдето се решаваха съдбините на света.

Само съвсем старомодните хора още вярват днес, че съдбините на хората се решават на небето. Това е една достойна за окайване заблуда. Съдбините на хората, съдбините на милионите хора се решават от американските консули, които носят тежката грижа никой да не увреди републиката. Yes, Sir.

Дамата не стоя дълго време в онази стая на тайните. Когато излизаше, тя затвори чантичката си. Затвори я със силно, енергично щракане. И щракането пронизително изкрещя: „Господи, нали затова ги имаме — да живеем и да оставим и другите да живеят!“

Секретарят веднага стана, излезе наполовина иззад масата и побутна стола, на който седя дамата. Тя приседна само на ръба на стола, отвори чантата си, порови из нея, измъкна една пудриерка и сложи отворената чанта на масата, докато се пудреше. Защо трябваше пак да се пудри, щом се бе пудрила преди една минута, не беше съвсем ясно.

А секретарят опипваше с ръце цялата маса и търсеше някакъв лист хартия, който трябва да бе забутал някъде. Накрая намери листа, а междувременно дамата пак се бе напудрила, взе си чантата, сложи вътре пудриерата и наново я щракна така, че чантата издаде същия пронизителен крясък, както преди малко.

Мухльовците по пейките не чуха пронизителния крясък. Изглежда, че всички те бяха жадни да емигрират в Америка и още не разбираха световния език на щракането, понеже нямаха още какво да щракат. Нали и затова трябваше да седят на пейките. Нали затова не им предлагаха с поклони стол. Нали затова трябваше кротко да чакат на опашката, точно по реда на номерата.

— Можете ли да наминете тук след половин час, мадам, или да ви изпратим паспорта в хотела?

Учтиви са в американското консулство.

— До един час ще дойда с колата. Оттатък аз подписах паспорта.

Дамата стана. Когато след един час пак дойде, аз още седях там. Но тлъстата дама вече си имаше паспорт.

Най-сетне тук ще получа паспорт. Знаех си го. Няма нужда секретарят да ми го изпраща в хотела, аз сам ще си го взема. А имах ли веднъж паспорт, пак щях да намеря кораб. Ако не кораб от родината, то сигурно някой английски или холандски, или датски. Поне ще си намеря работа и ще имам изгледи да срещна в някое пристанище отечествен кораб, който се нуждае от палубен работник. Та аз можех не само да боядисвам, разбирах и от лъскане на месинг — ако няма какво да се боядисва, тогава пък се лъска месингът.

Наистина е било прибързано да ги осъждам. Американските консули са по-добри от славата, която се носи за тях, и това, което белгийската, холандската и френската полиция ми е казвала, не е било нищо друго, освен национална завист.

Накрая дойде денят и минутата, когато моят номер беше на реда и ме повикаха. Мършавите ми другари по пейка бяха минали всички през другата врата, за да се подложат на смъртната казън. Аз правех изключение. Призоваха ме при мистър Гргргргр, или както се наричаше човекът. Това бе мъжът, който от сърце желаех да видя. Той може да оцени бедите на човека, загубил своя паспорт. Ако никой по целия широк свят не би ми помогнал, щеше да го стори той. Нали помогна на онази със златните висулки, а колко повече и по-бърже ще помогне на мен. Една добра мисъл ме бе подтикнала да опитам още веднъж щастието си.