Б. Травен
Корабът на мъртвите (26) (История на един американски моряк)

26

Едва ли бях разменил всичко на всичко десет думи със сънливите хора в каютата. Като получих койка и ми казаха, че тук не дават одеяла и дюшеци, материалът за разговор се изчерпа.

Над себе си чувах обичайното бумтене и трещене на веригите, кънтящия тропот на котвата, която удряше стената на борда, преди да застине в покой, дрънкането на лебедките, суетнята, трополенето, командите, проклятията, всичко, което е необходимо за един кораб да излезе от пристанището. Същият шум се чува и когато корабът пристава.

Този шум винаги ме ядосваше и ми разваляше настроението. Чувствувах се добре само когато коритото плава в открито море. Все едно дали заминава или се връща. Но исках да бъда вън в океана. Кораб в пристанището не е кораб, а сандък, когото товарят или разтоварват. В пристанището на кораба няма моряци, а само надничари. Най-мръсната работа се върши в пристанището, там работиш като във фабрика, а не на кораб. Докато чувах трополенето и командите, не напуснах каютата. Не бива да наближаваш до място, гдето работят. Наблизо ли си, лесно можеш да чуеш: „Хайде, бърже, не се офлянквай!“ Аз пък и не мисля. Защо ли? Нали няма да ми платят. Във всяко бюро и във всяка фабрична зала окачват плакат с настойчив апел: „Работи повече!“ Обяснението ти се дава безплатно върху едно листче, което слагат на работната ти площадка: „Работи повече! Ако днес работиш повече, отколкото се изисква от теб, ако днес се трудиш повече, отколкото ти плащат, един ден ще бъдеш възнаграден.“

Никога не съм се хващал на такива локуми, затова и не съм станал генерален директор на Пасифик Рейлуей енд Стиймшип къмпани инкорпорейтед^[1]. Можеш да прочетеш в неделните вестници или в списанията, или в изповедите на преуспели мъже, че само чрез такъв доброволен извънреден труд, който издава амбиция, усърдие и желание да командуваш, мнозина прости, скромни работници са ставали генерални директори и милиардери, и че за всеки, който следва тази мъдрост, е открит същият път към поста генерален директор. Но в цяла Америка няма толкова много свободни места за генерални директори или за милиардери. И аз мога тридесет години да работя все повече и повече, без да ми плащат, нали ще ставам генерален директор! И ако при случай запитам: „Ей, какво става с генерал директорския пост, още ли не е свободен?“, ще ми кажат: „Много съжалявам, в момента още не, но ние сме си взели бележка за вас, поработете още, не ще ви забравим.“ По-рано казваха: „Всеки от моите войници носи маршалския жезъл в раницата си“, а днес се казва: „Всеки от нашите работници и чиновници може да стане генерален директор“. Нали още като момче аз продавах вестници и лъсках обувки и на единадесет години трябваше да изкарвам прехраната си, но и до ден-днешен не съм станал нито генерален директор, нито милиардер. Вестниците, които онези милиардери са продавали като момчета, и обущата, които са лъскали, са били сигурно съвършено други, а не като тези, с които аз съм влизал в контакт.

Когато стоиш на вахта нощем и всичко е спокойно, хрумват ти всякакви чудати мисли. Представях си картинно какво би станало, ако изведнъж всички Наполеонови войници извадят от раниците си маршалските жезли. Кой тогава ще загрява котлите? Прясно произведените генерални директори, естествено. Кой друг? Нали не е останал прост работник, който да го стори, а котелът трябва да бъде готов, и битката да се състои, иначе няма нужда нито от генерални директори, нито от маршали. Вярата пълни празни чували със злато, тя прави от дърводелски синове богове и от артилерийски лейтенанти императори, и имената им озаряват цели хилядолетия. Накарай хората да вярват в теб и те с бой ще изгонят в небесата милия си бог и ще те поставят на трона му. Вярата премества планини, а неверието разкъсва всички робски окови.

Когато тупурдията утихна и аз видях, че палубните работници вече безделничат, напуснах каютата и се качих на палубата. Тутакси джебчията, който ми се бе представил като втори инженер, подскокна към мене и ми рече на своя неизразимо комичен английски:

— Скипърът иска да говори с вас, елате с мен.

Обръщението „елате с мен“ в деветнадесет от двадесетте случая подготвя само изречението „Ще ви задържим доста време.“

Ако по изключение второто изречение не бъде изговорено, последицата от него бе вече решена. „Йорике“ препускаше като въплътен дявол в открито море. Лоцманът бе напуснал коритото, а вторият офицер бе поел вахтата.

Скипърът бе още млад мъж, много добре охранен, със здраво, червено и гладко обръснато лице. Имаше воднисти сини очи, а в жълто-кафявата му коса имаше огненочервени оттенъци. Той бе извънредно добре облечен, почти свръхелегантен. Съчетанието в цветовете на костюма, връзката, чорапите и на елегантните половинки бе добре подбрано. По външност не можеше да го вземеш за капитан на малък търговски кораб, дори не и на някой голям пътнически параход. Не приличаше на човек, който може да закара едно корито от един открит рейд към друг открит рейд, без да спусне котва чак от другата страна на земната повърхност. Той говореше добър английски, какъвто се учи в някое много добро училище в една не английски говореща страна. Избираше думите много грижливо и създаваше впечатлението, че е много сръчен, но по време на говорене подбираше много бързо само такива думи, които можеше да изговори безупречно. За да го върши с успех, той правеше паузи, с което събуждаше представи, че е човек, който мисли. Контрастът между скипъра и втория инженер, който бе също офицер, нямаше в себе си нищо комично, а бе така разтърсващо, че ако аз имах съмнения къде се намирам, този контраст щеше веднага да ги разпръсне.

— Така, вие сте новият носач на въглища? — поздрави ме той, когато влязох в неговата каюта.

— Аз? Носач на въглища? No, Sir, аз съм огняр. — В далечината виждах вече фара.

— Не съм казвал нищо за огняр — намеси се сега джебчията. — Аз запитах за огнярски персонал, нали така, за това ли запитах?

— Вярно е — отвърнах аз, — така запитахте и аз отговорих „да“. Но никога в живота си не съм се виждал носач на въглища.

Скипърът погледна отегчено и рече на конекрадеца:

— Това е ваша работа, мистър Дилс.

— Искам веднага да напусна лодката, капитане. И за момент не мисля да подписвам договор като носач на въглища. Веднага слизам. Аз протестирам и ще подам оплакване пред пристанищното управление, че с измама ме привлякоха на кораба.

— Кой ви е измамил? — нахвърли се сега конекрадецът. — Аз ли? Това е безсрамна лъжа.

— Дилс — рече сега много сериозно капитанът, — не искам да имам нищо общо с това. За тая работа аз не съм отговорен. Вие ще оперете пешкира, декларирам го веднага. Уреждайте го един с друг навън, не тук пред мен.

Но конекрадецът не се смути.

— Какво попитах? Не попитах ли: от бандата в котелното?

— Правилно, така попитахте, но не казахте…

— Спада ли носачът на въглища към черната банда или не? — дебнещо запита инженерът.

— Общо взето спада — потвърдих аз съобразно с истината, — но аз мислех…

— Тогава работата е съвсем в ред — каза скипърът. — Ако сте мислили за огняр, трябвало е да го кажете изрично, тогава мистър Дилс щеше да ви каже, че нямаме нужда от огняр. Е, добре, можем да пишем.

Той взе списъците на екипажа и попита за името ми.

С моето добро моряшко име на един мъртвешки кораб? Никога. Още не съм затънал толкова дълбоко. Нали никога в живота си нямаше пак да се докопам до едно почтено корито. По-добре свидетелство за освобождаване от някой порядъчен затвор, отколкото ведомостта за заплатите на един мъртвешки кораб.

Тъй аз се отказах от доброто си име и се освободих от фамилните си връзки. Нямах вече име.

— Роден къде и кога?

Името изчезна, но аз още имах родина.

— Роден къде и кога?

— В… в…

— Къде?

— Александрия.

— В Съединените щати?

— Не, в Египет.

Сега изчезна и родината, защото отсега нататък ведомостта за заплатите от „Йорике“ беше единствената легитимация за остатъка от живота ми.

— Националност? Английска?

— Не. Без националност.

Трябваше ли да регистрирам за вечни времена в листите на „Йорике“ името и националността си? Един добре измит американец, цивилизован, съоръжен с евангелието на четката за зъби и науката за ежедневното миене на краката трябваше да плава на някаква си „Йорике“, да я обслужва, да я търка и боядисва? Моята родина, не, не моята родина, а нейните представители ме отблъснаха и лъгаха. Но мога ли да се отрека аз от земята, чието ухание пих от първия си дъх? Не заради нейните представители и не заради нейното знаме ще се отрека от нея, а от любов към родината, от обич към нея, в нейна чест. На „Йорике“ не плава никой почтен американски момък, дори и да е избягал от палач.

— No, Sir, нямам националност.

За моряшка карта, книжка за заплатите, паспорт или други подобни той не запита. Знаеше, че хора, които идват на „Йорике“, не бива да се питат за такива неща. Та нали те могат да кажат: „Нямам никакви документи.“ Тогава? Той не би могъл да ги назначи и „Йорике“ ще остане без екипаж. Листата трябваше да бъде заверена служебно от най-близкия консул. Но тогаз нищо вече не може да се промени, човекът бе нает, бе вече плавал, консулската заверка не може да се откаже. Служебно консулът не знае нищо за мъртвешки кораби и служебно не вярва, че такива съществуват. За да бъдеш консул, се искат таланти. Консулите не вярват също в раждането на човека, щом то не е удостоверено черно на бяло с кръщелно свидетелство.

Какво ми оставаше, след като проиграх името и родината си? Работната сила. Само тя единствена се броеше. Само тя единствена се плащаше. Не по пълната й стойност. Но все пак нещо, иначе изтощението ще провали играта.

— Заплатата за носач на въглища е седемдесет пезети — рече скипърът мимоходом, докато пишеше в списъка.

— Какво-о-о? — креснах аз. — Седемдесет пезети?

— Да, не знаехте ли? — попита с уморен жест той.

— Бях нает с английска заплата — защищавах аз сега възнаграждението си.

— Мистър Дилс? — пита скипърът. — Какво е това, мистър Дилс?

— Обещах ли ви английска заплата? — ухилено ми казва конекрадецът.

Можех тутакси да фрасна един на това куче по муцуната, но не ми се ще да лежа тук в железа. Не на „Йорике“, гдето плъховете ще ме изядат жив, щом не мога да се браня.

— Да, вие ми обещахте английска заплата — креснах с гняв върху мошеника. Та това е последното, което имах да защищавам, моята работна заплата. Кучешката заплата. Колкото работата е по-тежка, толкова възнаграждението е по-мизерно. Носачът на въглища има най-тежката и най-сатанинската работа на коритото и в повечето случаи най-жалката заплата. Английската заплата също не е прословута, но къде ли на света работникът получава своето пълно възнаграждение? Кръволок е този, който не плаща на работника заплатата му. Но ако предварително се спазариш с работник, който отчаяно търси работа, заплатата му ще стане толкоз, колкото му кажеш. И тогава не си вече кръволок. Ако няма закони, няма да има и милионери. Но думите могат да се извъртат, затова законите се пишат с думи. Извъртането е забранено, под заплаха от смъртно наказание, само за гладуващия; а при смекчаващи вината му обстоятелства са предвидили и наказание затвор, за да могат да упражняват милост и да докажат, че законите са човечни.

— Да, вие ми обещахте английска заплата — креснах аз още веднъж.

— Не крещете така — казва капитанът и дига очи от списъка. — Как стои работата, Дилс? Омръзна ми. Когато наемате хора, настоявам всичко да бъде в ред.

Скипърът играе ролята си превъзходно. „Йорике“ може да се гордее със своя майстор.

— За английска заплата не съм поменавал — казва конекрадецът.

— Точно това сторихте. Мога да се закълна. — Искам до последна капка кръв да защищавам мъничката искрица право, която още ми остава.

— Ще се закълнете ли? Не се кълнете лъжливо, човече. Точно знам какво ви казах и какво отговорихте. Имам на борда цял куп свидетели, които бяха при мен, когато ви наемах. Аз казах „английски пари“, но дума не съм обелил за английска заплата.

Прав е, кучето му недно. Наистина каза английски пари и не произнесе думата „заплата“. А естествено аз под нея разбирах английска заплата.

— Тогава всичко е наред — тихо казва скипърът. — Разбира се, ще ви броят заплатата в английски лири и шилинги. За извънредни часове плащаме пет пенса. А къде ще напуснете?

— На следното пристанище.

— Не можете — казва ухилен конекрадецът.

— Да, да, мога.

— Не можете — повтаря той. — Наехте се до Ливърпул.

— Та нали и аз твърдя същото — казвам. — Нали Ливърпул е най-близкото пристанище, през което ще минем.

— Не — отговори скипърът, — в документите ние декларирахме Гърция, но аз промених намеренията си и отивам в Северна Африка.

Декларирали, а по време на плаването променят курса. Охо, приятелю, много си прозрачен. Мароко и Сирия плащат добри цени за… И щом благополучно не си получил още ни пара, ще те хванат за голямото далечно плаване. Ехе! От такъв изпечен морски вълк като мене нищо не можеш да скриеш. Този не е първият ментърджийски кораб.

— Вие ми казахте Ливърпул и споменахте изрично, че в Ливърпул мога да напусна — викам възбуден на джебчията.

— Няма нито дума вярна, капитане — казва рафинираният момък. — Аз казах, че имаме дребна пратка за Ливърпул и той може да напусне, когато стигнем там.

— Тогава всичко е в ред — потвърждава капитанът. — Имаме осем каси консерви от сардини за Ливърпул, малка пратка, далеч под нормалната. Краен срок за доставка осемнадесет месеца. Няма да ходя в Ливърпул заради тези осем каси, които пътуват като страничен, случаен товар и не хвърлят навло. Ако взема и други, та да заслужава, естествено ще ида там до шест месеца.

— Но трябваше веднага да ми кажете, че не се касае за обикновена пратка, а за такава дреболия.

— Не сте ме питали — възразява конекрадецът.

Префинена компания, дума да няма. Контрабанда, фалшиви декларации, мамят пристанищата, лъжлив курс, мъртвешки кораб. В сравнение с тях професионалният морски разбойник е благородник. Да плаваш с пирати не е позор, тогава не бих се отричал от името и националността си. Да плаваш с пирати е честна работа. Да плаваш с това корито е безчестие, което ти пресяда на гърлото, докато го глътнеш.

— Ще сложите ли тук името си?

Скипърът ми подава една писалка.

— Тука? Никога! Никога! — Аз викам от възбуда.

— Както искате. Мистър Дилс, моля, подпишете.

Този джебчия, този конекрадец, този мошеник, този измамник, този грабител, този човек, за когото въжето, с което са обесили две дузини убийци, би било премного порядъчно и почтено, той да подписва заради мен! Тази проклета мърша не бива да слага прокажената си ръка под моето измислено име.

— Дайте, скипър, ще подпиша сам, всичко това е лайна със сополи.

„Хелмънт Ригбей, Александрия (Египет).“

Ето го, черно на бяло. Здраво и сигурно. Хайде, „Йорике“, хой-хо! Върви по дяволите, от мен да мине. Сега всичко, всичко е все едно. Зачеркнат от живите. Забравен. Полъх от мен няма вече на света.

Холла-хей! Холла-хей! Хой-хо!

Не съм удавник, не ридай,

с мъртвешки кораб плавам, знай,

далеч от милия Ню Орлеан,

далеч от милата Луизиана.

Холла-хей! Morituri te salutant!^[2] Модерните гладиатори те поздравяват, о Цезар Август Капитализъм, Morituri te salutant! Обречените на смърт те поздравяват, о Цезар Август Император, ние сме готови да умрем за теб, за пресветата и обсипана със слава застраховка.

О, времена, о, нрави! Гладиаторите в блестящо въоръжение излизаха на арената. Ечаха фанфари, звънтяха цимбали. Хубави жени им махаха от ложите и изпущаха бродирани със злато кърпички. Гладиаторите ги вдигаха, притискаха ги до устните си, вдъхваха пленителното ухание, а сладка усмивка им благодареше и ги поздравяваше. И те издъхваха под френетичните овации на възбудена тълпа, под звуците на шумните военни маршове.

А ние, днешните гладиатори, тънем в мръсота. Ние сме премного уморени, за да се измием. И за какво ли да се мием? Ние умираме от глад, защото заспиваме над чинията. Ние гладуваме, защото компанията трябва да пести, за да издържа на конкуренцията. Ние умираме в дрипи, мълчаливо, на поста си там долу в котелното помещение. Виждаме как водата идва, а не можем да излезем горе. Надяваме се, че котелът ще експлодира, та да се свърши набързо, понеже ръцете са приклещени, вратите на пещта изтръгнати и горящите въглени бавно гризат стъпалата и глезените ни. Черната банда от котлите? Тя е свикнала. Да се опърли, да изгаря, нищо не е за тях.

Ние умираме без музика от фанфари, без усмивката на хубави жени, без плисък от аплодисменти на възбудена, празнично настроена тълпа. Ние умираме мълчаливо и в дрипи, за теб, о Цезар Август! Да живее императорът, ние нямаме име, нямаме националност. Ние сме нищо, ние сме нищо.

Да живееш, Цезар Август Император, ти няма да плащаш пенсии на вдовици и сираци. Ние, о Цезаре, сме най-верните твои слуги. Обречените на смърт те поздравяват!