Б. Травен
Корабът на мъртвите (41) (История на един американски моряк)

41

С останалия екипаж говорех много малко. Бяха най-често навъсени, настроени зле и сънливи, ако не бяха натряскани, което им се случваше във всяко пристанище. Но, ако трябва да бъда съвсем честен, всъщност те не говореха с мен. Нали бях само носач, аз и Станислав. А носачът е нищо, далеч не като старши матрос или като палубен работник. Всички те са господа в сравнение с носача. Носачът се рови във фъшкиите и пепелта и сам е фъшкия и пепел. На него можеш да си оцапаш пръста. А пък дърводелецът, или да идем още по-високо, боцманът. Спрямо тях ти си едно червейче. Никой по-добре от работниците не знае да прави такива тънки и префинени различия в ранга.

Да вземем фабриката. Този, който изработва на струг болтове с хиляди, всички по шаблон, е велик човек спрямо оня, който ги отнася с коша. Тоя пък стои на недостижима висота за човека, който мете залите. А метачът се бие в гърдите и казва: „Аз не мога да общувам с този, който претърсва боклука и отбира месинговите стружки. Къде ще му излезе краят, ако почнем с такива да се мерим“.

Различията в ранга са валидни и за мъртвите. Те остават сякаш още по-големи. Нищо е този, когото са заринали просто зад зида. Погребаният в чамов ковчег стои вече по-горе. Нощем, когато те танцуват, той дори не поглежда към заринатия, а с копнеж въздиша към онези, които танцуват със своите дъбови ковчези. Към оня, който се носи тържествено в метален саркофаг със златни ъгли, той не смее дори да вдигне поглед, пък и този би го счел за светотатство. И всичко това е станало ясно предварително, затуй погребват едните в метални саркофази, а другите заравят в някое кьоше в четвъртит дървен сандък. От различията в ранга не се интересуват само червеите и ларвите, тези радикални, революционни преобразители на смъртта. Те всички са еднакво бели и еднакво големи и искат да ядат. Ядат всичко, което намерят, и еднакво бързо си го вземат както от металния саркофаг с позлатени ъгли, така и от простия сандък.

Господин дърводелецът, господин боцманът и господин машинистът бяха малки офицери, подофицери. Бяха точно така мръсни, както и ние, не бяха по-опитни от нас, работата им бе много по-маловажна от нашата, що се отнася до правилния ход на „Йорике“. Но носачите бяха длъжни да обслужват господин машиниста. Трябваше да му носят яденето от кухнята, да му го сервират на масата и после да я разтребват. За да се спазва йерархичната разлика. Той е само машинист на лебедките, а когато корабът е в пристанището и огнярите и носачите имат работа навън, той трябва да загрява котлите, денем и нощем. По време на плаване се мотае като муха без глава, ту лъска нещо по машините, ту смаже някой лагер, разглоби някоя гресьорка, за да я промие, или махне нещо мръсно, за да го премести само другаде. За цялата тази работа той не спи в големите каюти, а в малки, където има само две или три койки, получава в неделя пудинг от грис с малинов сок и два пъти седмично печени сливи в синьо нишесте. Той, боцманът, дърводелецът, подофицерите. Затова той трябва да ни надзирава и следи дали няма в бурно време да отворим въглищен бункер близо до котлите, когато в бункера на кърмата има още няколко килограма въглища. Какво би направил Цезар със своите армии, ако нямаше подофицери, които стоят на първото стъпало от стълбата към генерал-фелдмаршал? Не са полезни подофицери, които идат от горе; те трябва да идат от низините, вчера още да са били бити, тогава са полезни, те могат най-добре да бият.

После идват старшите матроси и след тях палубните работници. Станислав бе по-способен от всичките трима старши матроси наедно, но той беше само смет. Те биха се чувствували най-добре, ако се разпореди на носачите: щом искат да минат покрай машиниста, да го питат предварително дали това ще му бъде угодно.

При все това те всички бяха мъртви, всички бяха на път към рибите.

Ако не нараниш чувството им за достолепие, с тях може да се общува и те се чувствуват съвсем на същото бунище като нас. По-малко обиграните палубни работници бяха още твърде несигурни сред нас, старите морски вълци, за да се развие у тях някакво съзнание за превъзходство. После, с течение на времето се породи едно чувство за общност, основано на нашата обща съдба. Всички ние бяхме загубени, макар че никой не искаше да си го признае и винаги се надяваше да се спаси. И всички нас заплашваше еднаква съдба на гладиаторската жертва, която всички знаехме, без да я изговаряме открито. Моряците не говорят за корабокрушение и потъване, това не е хубаво. Само примамва госта на кораба. Но точно това очакващо знание, това треперещо броене на дните от едно пристанище до друго, това сдържано премълчаване на факта, че, колкото и дълго да трае, с всеки ден ние по-близо и по-сигурно идваме до последния ден до бруталната борба за голия живот, всичко това скопчваше наедно с някаква странна връзка.

Никой не излизаше в пристанището сам, винаги по двама или трима. Пирати не биха изглеждали и на четвърт така зле, както ние. Никога не завързвахме връзки с екипажите на други кораби. Отчасти ние бяхме твърде мръсни и твърде дрипави за тях, отчасти пък и ние бяхме твърде горди, за да се занимаваме с тях. Можеше да им кажем каквото искаме, те се правеха, че не чуват, изпият си виното или ракията и си тръгнат по пътя. Те бяха почтената работническа класа, четвъртото съсловие. Ние бяхме петото, което стои далече под тях, а и те още не са седнали здраво пред яслата. Може би ние бяхме дори шестото и трябваше да чакаме още няколко столетия.

Хората от четвъртото, почтеното съсловие не влизаха в близки връзки с нас и затова, защото ни считаха за отчаяни, обезверени. Ние наистина бяхме такива. Всичко ни беше безразлично. Каквото и да се случи, не може да бъде по-лошо. Не му обръщай внимание.

Когато влезехме в моряшка кръчма, съдържателят винаги изпитваше едно страхливо желание да ни изкара по-скоро извън, макар че ние пропивахме всичко, което носехме в джоба или в устата, понеже джобът е съдран, или в кожата на шапката, ако я имаме. Ние бяхме добри клиенти, но докато се намирахме в кръчмата, стопанинът не снемаше очи от нас и наблюдаваше всяка крачка и всеки поглед. Стори ли му се, че някой намигнал или зяпал много явно някого от почтеното съсловие, кръчмарят отиваше при него и го убеждаваше да напусне заведението. Трябваше да действува предпазливо и нежно. Забележи ли какво става, засегнатият може да кипне, и ето ти пердахът в пълен ход.

Вероятно с течение на времето от прекомерния труд, от чудноватото, загубено състояние, в което се намирахме всички, от непрестанното напрежение, предизвикано от бучащия грохот на обгорялата „Йорике“, която не искаше да отиде при рибите, в нашите лица се бе вдълбало нещо, което изпълваше, с неизразим ужас всички хора. Сигурно имаше нещо в лицата и очите ни, което караше понякога жените да побледнеят и да крещят, когато неочаквано попаднем пред техния поглед. Дори мъже ни поглеждаха боязливо, обръщаха се и търсеха друг път, за да не минат край нас. Полицията ни следеше с очи, докато се скрием. Странно се държаха децата. Някои започваха да викат, щом ни видят, и бягаха като преследвани, някои спираха, отворили широко очи, докато минем, някои ни следваха без дъх, сякаш наяве са видели образи от сънищата, а някои, и това бе много рядко и наистина странно, идеха при нас, подаваха ни ръка, смееха ни се и казваха: „Добър ден, чичо!“ или „Добър ден, моряко!“. Между тях имаше и няколко, които ни гледаха с големи очи, съзерцаваха ни с отворена уста и след като ни подадат ръка, внезапно хукваха и не се обръщаха вече.

Толкова ли бяхме мъртви, та детските души виждаха и чувствуваха в нас смъртта? Бяхме ли се явили на децата, когато са сънували още под сърцата на майките си? Някаква тайнствена връзка ли ни обгръщаше: нас, отминаващите и обречени на смърт, и детските души, които тъкмо бяха стъпили на прага на живота и още носеха в съзнанието си сянката на непознатото царство? Ние, отиващите си — те, идващите, сродството бе в противоположността.

Истински чисти не бяхме ние никога. С пясък и пепел не можеш да се измиеш. Когато в някое пристанище си помислиш, че ти трябва сапун, парите вече са отишли за други неща, които също са ти се сторили важни — вино и песни, и всичко останало. Ние можехме и да пеем. То беше рев и виене, но никой не викна от прозореца, че трябва да пазим тишина. Пазеха се. Полицията не чуваше и не виждаше нищо.

Понякога купувахме парче сапун, но го имаш само един ден. После изчезваше завинаги. Не можеш цял ден да го държиш в устата, за да го запазиш. И понеже не можеш дълго да държиш и парите си в устата, а не искаш да ти ги откраднат и сетне да се ядосваш, харчиш ги. Най-простото нещо на света.

Случва се да идем и да ни обръснат, ако се сетим за това, докато още имаме пари, или ако случайно надникнем в стъклото на някоя витрина и сами не можем да се познаем. Защото никога не сме имали огледало. Това беше хубаво, така не знае кой как сам изглежда в лицето. Изглеждаше страшен винаги другият, та жените крещяха и се криеха по къщите. Необръснат, лицето червено и издрано от пясъка и пепелта, голите мишци със следи от обгаряне и дрехите опърлени, прегорели, скъсани, парцаливи.

Никога не отидохме в някое английско, френско, немско, датско или холандско пристанище. Нямаше какво да търсим там. Все по бреговете на Африка или Сирия. Рядко само ходехме в Испания или Португалия на някой кей, но често оставахме вън на рейда и вземахме товара от мауни и лодки. Скипърът сигурно знаеше защо в много пристанища не отиваше до кея, а пущаше котва на рейда. После сигнализираше за лодка и се качваше в нея до пристанището, за да уреди документите при консула или в пристанищното управление.

Движехме се по наши собствени пътища. Мъртвешки кораби няма. Това са неща от предвоенното време. Няма, защото не ги виждат в пристанище, в някое познато пристанище. Те са там в далечината, гдето всеки залив е пристанище, щом стърчи някаква барака. В китайските води, в индийските, в персийските, в малайските, по бреговете на южното и източното Средиземноморие, по бреговете на Мадагаскар, по западните и по източните африкански брегове, по бреговете на Южна Америка, в Южното море. Място, достатъчно за всички и за още няколко хиляди. Както не могат да прогонят от шосетата на земята всички скитници, защото между тях може и да има съвсем порядъчни хора, които са останали без пари, така не могат да прогонят и мъртвешките кораби от седемте морета. Който ги търси, не ги намира. Нали на земята има три пъти повече вода от сушата. И където има вода, там има и път за един кораб, но където има суша, далеч още не е сигурно, че има път за някой скитник.

Никога не намериха „Йорике“. Тя имаше капитан, който си разбираше от занаята. Той можеше да общува с князе, те биха го считали за равен на тях. Случи ли се нещо подозрително, той действуваше най-сръчно. Документите му бяха винаги в ред, доколкото се отнасяха до „Йорике“ и до съдържанието на търбуха й. Никой пощенски параход с десеторна концесия не можеше да покаже по-добри документи. А корабният дневник? Той беше точен до минутата.

Веднъж ни наближи един испански военен катер, докато още се намирахме в териториалните води. Катерът търсеше. Всяко дете знаеше, че сланината с кости представлява добър гешефт.

Катерът сигнализира, но скипърът не му обърна внимание. Тогава катерът даде един изстрел „стоп!“. И „Йорике“ спря. Нямаше какво да стори. Бе още в граничната зона. А пък тези катери и пет пари не дават за нея. Опитват се да те клъвнат и вън от границата. Скипърът трябва да доказва пред съда, че се е намирал вече вън от нея, на миля и половина. А не е така просто да се докаже. Във водата няма гранични стълбове. Ловците на ром в щатите изобщо не признават морската граница. Но понякога на скипъра се усмихва щастието да докаже, че е бил вече вън от нея. Е, тогава му плащат. И след половин час пак се опитват да го пипнат. Само човекът, малкият, той трябва да съблюдава закона. Не и държавата. Тя е всемогъща. Човекът трябва да има морал, държавата не признава никакъв морал. Тя убива, щом го намери за добре, тя краде, щом го намери за добре, тя ограбва децата от майките, щом го намери за добре, тя разтрогва браковете, щом го намери за добре. Тя прави, каквото иска. За нея няма бог на небето, а принуждава хората да вярват в него под страх от смъртно наказание. За нея няма божии заповеди, а с тояга ги втълпява на децата. Тя сама си създава заповеди и забрани, защото е всемогъща, всезнаеща и вездесъща. Тя сама си създава заповеди и забрани, а ако те един час по-късно не й са вече удобни, сама ги престъпва. Над себе си тя няма съдия, който да й търси сметка, и ако човекът започне да става недоверчив, тогава тя му размахва пред очите знамето червено-бяло-синьо-ура-ура-ура, той съвсем се обърква, а тя му реве в ухото: „Дом и огнище — жена и дете“ и му духа в ноздрите упоителния дим: Спомни си своето славно минало. И тогава хората послушно повтарят всичко, защото чрез продължителната работа всемогъщата държава ги е превърнала в машини и автомати, които движат своите мишци, нозе, очи, устни, сърца и мозъчни клетки точно така, както тя иска. Това не успя да постигне дори всемогъщият бог, а пък той беше твърде способен. Но в сравнение с това чудовище той е само един беден некадърник. Неговите хора действуваха съвсем самостоятелно, щом той им даде възможност сами да движат ръцете и нозете си. Те бягаха от него, не спазваха заповедите, му, съгрешаваха като бесни и накрая го изпъдиха. Под властта на новия всемогъщ бог им стана по-трудно, защото той е още твърде млад, и те още не се осмеляват да го настъпят по крака и да откъснат ябълката от дървото.

Ние спряхме. Нищо друго не ни оставаше. Щеше иначе да ни хвърли във въздуха.

И тогава онези дойдоха горе.

— Бихме искали да видим документите. Да, благодаря, те са в ред. Ще си позволим да направим проверка. Няма да ви задържаме. Само няколко минути.

— Моля, моля, господа, но не прекалено дълго. Аз имам закъснение или ще трябва да държа отговорно вашето правителство. — Скипърът се засмя. Как умееше да се смее този мъж. Със своя полуироничен, почти необикновено весел смях той разсейваше всичко, което би могло още да бъде подозрително.

Добрите хорица бяха подочули нещо за сланината с кости. Като мравки пълзяха те из трюмовете и търсеха сланина от Чикаго. А скипърът се смееше и смееше.

Сланина не намериха. В кухнята имаше няколко кутии. За домашни нужди на каюткомпанията.

Но намериха какао. Холандско, гарантирано чисто, обезмаслено, марка Ван Хутен. Пълни сандъци и сандъци. Всички с какао в ламаринени кутии. За да не се загуби ароматът.

Офицерът, който ръководеше претърсването, посочи един сандък в средата на стифа. Извадиха го. Той нареди да го отворят.

А скипърът се смееше. И офицерът стана нервен. Искаше да го скрие, но не можеше. Смехът го подлудяваше.

Хубави големи кутии. Всички облепени с етикети. Скипърът отиде до сандъка, извади една ламаринена кутия и я подаде на офицера, като придаде на своя смях съвсем подчертано саркастичен тон. Офицерът погледна скипъра, после погледна кутията и с енергична крачка пристъпи до отворения сандък и сам си взе една кутия, точно до отвора. Бързо разкъса етикета и отвори кутията. — Какао.

Скипърът се тресеше от смях.

Изведнъж на офицера му хрумна за сланината с кости и той изсипа какаото от цялата кутия.

Какао. Вътре нямаше нищо друго. Нищо, освен гарантирано чисто обезмаслено какао Ван Хутен.

Но офицерът, треперещ от нерви, взе сега кутията от ръката на скипъра, скъса етикета, махна ламаринения капак, а там имаше — какао. Пак сложи капака и с едно „благодаря!“ върна на скипъра кутията.

Какво се разиграваше в душата на скипъра, когато офицерът взе от ръката му кутията, сам той си знаеше. Но се смееше, та се чуваше чак на военния катер, който лежеше на дрейф.

Офицерът се извини, даде документ за проверката, в който вписа марката на отворения сандък с квитанция за двете опропастени кутии какао, качи се с хората си в шалупата и отблъсна към катера.

Когато се отдалечаваше, скипърът викна към кухнята:

— Готвач, тази вечер какао за екипажа и кейк със стафиди.

Сетне се приближи до сандъка, порови из него, докато намери каквото търсеше, извади исканата кутия и я даде на готвача.

После нареди да заковат пак сандъка и да го наместят на стифа.

Аз стоях на палубата, когато се разиграваше цялата тази сцена.

И за да не пропусна случая, още същата нощ се залових да реквизирам няколко кутии какао. На първото пристанище щях всякак да си докарам от тях няколко шилинга или да ги разменя за тютюн.

Издърпах пет и ги складирах в бункера.

При смяната казах на Станислав:

Идвало ли ти е на ума за какао? Чиста работа. В него има няколко шилинга.

— В него няма нито шилинг. Ех да беше какао! Но вътре има какао на зърна, а ако не можеш да предложиш и съответната мелничка, няма да получиш и едно червено пени.

Това ми се стори подозрително. Значи Станислав си бе вече помислил за тая работа. Навярно е отворил сандъка, докато вторият е висял още на лебедката.

Изпълзях веднага в бункера и отворих една кутия. Станислав беше прав. В нея имаше какао на зърна. Много твърди, с месингови гилзи. Във втората кутия същото. В третата, четвъртата, петата същото. Затворих ги пак хубаво и ги наредих обратно в сандъка. Не се интересувам от арабски и марокански какаови зърна, а сигурно нямаше да намеря и съответните мелнички, дори и ако ги има на борда.

Само скипърът беше способен да превръща какаовите зърна в какао на прах. Можеше да го прави по два начина. Можеше да извърши чудото, когато кутията е в сандъка, но можеше и тогава, когато я държи в ръка. Той беше майстор на черната магия, yes, Sir.