Б. Травен
Корабът на мъртвите (11) (История на един американски моряк)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Totenschiff, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Karel (2018 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Б. Травен

Заглавие: Корабът на мъртвите

Преводач: Здравко Калчев

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо издание

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: роман

Националност: Немска

Печатница: ДП „Странджата“, гр. Варна.

Излязла от печат: 25. X. 1972 г.

Редактор: Петър Алипиев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Художник Гавраил Вичев

Коректор: Паунка Кимбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1637

История

  1. — Добавяне

11

Консулът е нисък, мършав мъж, изсушен от службата.

— Седнете — казва той и сочи един стол пред масата си. — С какво мога да ви услужа?

— Бих искал да имам паспорт.

— Загубихте ли си паспорта?

— Не паспорта, а моряшката книжка.

— Аха, вие сте моряк?

С това изречение той промени тона си. И този нов тон, примесен с някакво странно недоверие, продължава известно време и определя характера на нашия разговор.

— Загубих кораба си.

— Здравата ли се напихте?

— Не. Никога не близвам капчица от тази отрова. Сух съм до костите.

— А казвате, че сте моряк?

— Такъв съм. Корабът ми заминал три часа по-рано от уреченото време. Трябваше да отплува с прилива, но не го дочакал, понеже нямаше товар.

— И вашите документи останаха на борда?

— Да.

— Така си и помислих. Кой номер имаше книжката ви?

— Не зная.

— Къде е издадена?

— Не мога да кажа точно. Плавал съм на крайбрежни кораби: Бостънски, Ню Йоркски, Балтиморски, Филаделфийски, от Мексиканския залив и дори от Западния бряг. Не мога вече да си спомня къде е била издадена книжката.

— Тъй си и мислех.

— Та човек не наднича всеки ден в книжката си. Никога, откакто я имам, не съм я поглеждал.

— Да.

— Стоеше винаги в джоба ми.

— Натурализиран ли сте?

— Не. Роден съм в страната.

— Раждането регистрирано ли е?

— Не зная, бях още много малък, когато съм се родил.

— Значи не е регистрирано.

— Казах, не зная.

— Обаче аз зная.

— Тогава няма нужда да ме питате, щом знаете всичко.

— Ама аз ли искам паспорт? — запита той.

— Не знам, сър, дали искате паспорт.

— Вие искате, не аз. И ако трябва да ви издам нов, налага се да поставям въпроси. Нали?

Човекът имаше право. Хората винаги имат право. А това е и много лесно за тях. Първо правят законите, а после ги назначават, за да вкарат живота в калъпа на тези закони.

— Имате ли в Америка постоянен адрес?

— Не. Живея на корабите или ако съм без кораб, живея в моряшките домове или в странноприемници.

— Следователно нямате постоянно жилище. Член ли сте на някой регистриран клуб?

— Кой, аз? Не.

— Родители?

— Не. Умрели.

— Сродници?

— Слава богу, не. Ако имах, щях да се откажа от тях.

— Гласували ли сте?

— Не. Никога.

— Няма ви значи и в избирателните списъци.

— Сигурно не. Нямаше и да гласувам, ако бях на сушата.

Той дълго ме гледа, доста глупаво и много безизразно. През цялото време се усмихваше и като своя колега в Ротердам си играеше с един молив. Какво ли ще правят тези хора, ако нямаше моливи? Но тогава пък сигурно ще се намери някоя линия или преса, или телефонният шнур, или очилата, или няколко листа хартия или формуляри, които могат да разгъват и сгъват. Нали всяко служебно помещение е толкова добре снабдено, че обитателят му никога не скучае. Мисли, с които да се занимава, той няма; а ако понякога му хрумнат, той обикновено престава да бъде чиновник и се превръща в общителен човек. А ако някой ден пръстите му не ще могат да си играят с канцеларските пособия, поместени в инвентарния списък, те може би ще си играят и ще бъркат в задника му, а това ще му подействува зле.

— Така-а-а, не мога да ви дам паспорт.

— Защо не?

— А въз основа на какво? На вашите голи изявления? Не мога. Нямам право. Нали трябва да представя писмени данни. Трябва да дам сметка въз основа на какви документи съм издал паспорта. Как ще ми докажете, че сте американец, че аз изобщо съм длъжен да се занимавам тук с вас?

— Но нали го чувате?

— От какво? От езика?

— Естествено.

— То не е доказателство. Вземете случая с Франция. Тук живеят хиляди, които говорят френски и не са французи. Тук има руси, румънци, германци, които говорят по-добър и по-чист френски, отколкото самите французи. Има хиляди, които са родени тук и не са поданици на тая държава. От друга страна, в Америка има стотици хиляди, които едва ли говорят английски, но за тяхното американско поданство не съществува и най-нищожно съмнение.

— Но аз съм роден в страната.

— Тогава действително може да сте поданик. Но дори и така да е, трябва първо да докажете дали баща ви не е избрал за вас друго поданство, което вие не сте променили, когато сте навършили пълнолетие.

— Още моите прадеди са били американци, а също и техните родители.

— Докажете го и аз съм задължен, искам или не, да ви издам паспорт. Доведете прадедите си или само родителите. Но аз ще бъда още по-конкретен: докажете ми, че сте се родили в Америка.

— Как да го докажа, щом не са ме записали при раждането?

— За това сигурно не съм виновен аз.

— Навярно вие ще оспорвате, че изобщо съм се родил?

— Правилно. Оспорвам го. Фактът, че стоите тук пред мен не е доказателство, че сте се родили. Принуден съм само да го вярвам. А как да повярвам, че сте американец, че сте американски поданик?

— Не вярвате, че съм се родил? Та това минава границите на допустимото.

Консулът извади най-хубавата си служебна усмивка.

— Че сте се родили, трябва да го вярвам, защото ви виждам с очите си. Но ако сега ви издам паспорт и оправдая действията си пред правителството у дома, като напиша в доклада си: „Видях човека и вярвам, че е наш поданик!“, много лесно ще ме натикат в миша дупка. Правителството не иска и да знае какво вярвам аз. То иска да знае само това, което аз с положителност зная. А това, което с положителност зная, длъжен съм да го докажа. Вашето поданство и вашето рождение не мога да докажа.

Понякога трябва да се съжалява, че все още не са почнали да ни правят от картон; тогава от щемпела може да се види дали си произведен във фабрика САЩ, или във фабрика Франция, или във фабрика Испания, а на консулите ще им се спести труда да пилеят времето си с такива глупави неща.

Консулът хвърли молива, стана, отиде до вратата и повика едно име. Влезе секретар и консулът му каза:

— Вижте. Как ви е името? — Обърна се към мен. — Ах да, спомних си, Гейл, правилно. Да, прегледайте веднага.

Мъжът оставя вратата полуотворена и аз виждам, че той проверява буквата Г и търси името ми в един шкаф, гдето са натрупани хиляди жълти картони. Картите на депортираните, нежеланите, пацифистите и известните анархисти.

Секретарят се връща. Консулът, който през това време е стоял до прозореца и е гледал надолу, се обръща:

— Е?

— Няма нищо.

Отпреди го знаех. Сега ще си получа паспорта. Но така бързо не. Секретарят излиза пак и затваря след себе си вратата. Консулът не казва нищо, сяда отново до масата си, поглежда ме и не знае какво да пита. Сякаш въпросите на разпита му са се простирали само до тук. Сетне става и напуска стаята. Ще дири съвет в някое от другите светилища.

Няма какво повече да сторя и разглеждам портретите на стената. Все познати лица, моят собствен баща не ми е така близък по физиономия, както тези тук. Вашингтон, Франклин, Грант, Линкълн. Мъже, на които бюрократизмът е бил също така омразен, както котките на кучето. „Страната трябва да бъде завинаги страна на свободата, гдето гоненият и преследваният намира убежище, щом идва с добри намерения.“

„Тази страна трябва да принадлежи на тези, които я населяват.“

Но естествено това не може да продължава вечно. „Страната трябва да принадлежи на тези, които я населяват.“ Пуританската съвест не допуща да се каже кратко и ясно: „Страната принадлежи нам, на американците“. Понеже там има индианци, на тях страната бе дадена от бога, а пуританите трябва да зачитат божия закон. „Гдето гоненият и преследваният намира убежище.“ Чудесно, когато всички, които живеят там, са били гонени и преследвани от другите страни по света. Но потомците на тези гонени и преследвани издигат стена пред страната, която бе дадена на всички хора. И за да се направи преградата още по-съвършена, та да не се промъкне дори и мишка, те я поставят и пред своите собствени синове. Защото с дрехите на собствения син може да се вмъкне и синът на съседа.

Консулът се връща и пак сяда. Изнамерил е нов въпрос.

— Възможно е да сте избягал затворник или да ви търсят за тежко престъпление. А аз ще ви издам паспорт на назованото от вас име и чрез него ще ви защитя от преследването на правосъдието.

— Да, така е. Виждам сега, че идването ми е било съвсем безцелно.

— Наистина съжалявам, не мога да ви помогна. Моята компетентност не се простира толкова далеч, та да ви издам паспорт или друг документ, които да ви послужи за легитимация. Трябваше по-добре да се грижите за моряшката си книжка. Такива неща не бива да се губят в тези времена, когато паспортът е по-необходим от всичко друго.

— Сега обаче бих искал да узная нещо.

— Да?

— Тук имаше една много дебела дама с безброй брилянтни пръстени, че едва ги мъкнеше. И тя си бе загубила паспорта, а вие веднага й дадохте друг. И то трая само половин час.

— Но нали тя беше мисис Сали Маркъс от Ню Йорк, сигурно сте чували това име. Голямата банкерска къща — каза ми той с такъв жест и ударение, сякаш бе произнесъл: „Нали беше Уелският принц, а не някой си моряк, чийто кораб е заминал.“

Сигурно от израза на лицето ми позна, че не мога така бърже да го проумея, та прибави:

— Не сте ли ги чували? Голямата банкерска къща в Ню Йорк?

Аз все още се съмнявах и казах:

— Не ми се вярва дамата да е американка, бих повярвал по-скоро, че е родена в Букурещ.

— Откъде знаете? Мисис Маркъс е наистина родена в Букурещ. Но тя е американска поданица.

— Носеше ли свидетелството си за поданство?

— Естествено не. Защо?

— А откъде узнахте, че е поданица? Та тя още не се е научила да говори правилно английски.

— Нямам нужда от доказателства. Банкерът Маркъс е известен. Тя е дошла в луксозна кабина на „Мажестик“.

— Чак сега разбирам. Аз съм дошъл тук във форкястъла[1] на едно товарно корито като палубен работник. И това не доказва нищо. Голямата банкерска къща и луксозната кабина доказват всичко.

— Случаят е съвсем друг, мистър Гейл. Казах ви, не мога нищо да сторя за вас. Нямам право да сторя нещо за вас. Документи не мога да ви издам. Лично аз вярвам в това, което ми казахте. Но ако полицията ви доведе тук, за да ви признаем и приемем, аз направо ще се отрека от вас и ще оспоря поданството ви. Нищо друго не мога да направя.

— Значи, просто да пропадна в чуждата страна.

— Аз нямам неограничена власт, за да ви подкрепя, дори и сам лично да го желаех. Ще ви дам тридневна карта за хотел с пълен пансион. След изтичането й можете да вземете втора и трета.

— Не, благодаря много. Не се затруднявайте.

— Може би е по-добре да ви услужа с билет до най-близкия по-голям пристанищен град, гдето ще намерите кораб, който плува под друг флаг.

— Не, благодаря. Надявам се сам да намеря своя път.

— Тогава — гуд бай и всичко хубаво!

И ето пак голямата противоположност между американските чиновници и чиновниците на другите страни. Когато излязох на улицата и погледнах часовника, беше минало пет. Работното време на консула свършваше в четири и все пак той нито веднъж не прояви ни най-малък знак на нетърпение или поне не даде да се почувствува, че времето му отдавна е изтекло.

Чак сега наистина загубих кораба си.

Адийо, мой слънчев Ню Орлеан. Гуд бай и всичко хубаво!

Момиче, мое мило момиче в Ню Орлеан, сега можеш да чакаш момчето си, можеш да стоиш на Джексън Скуеър и да ридаеш. Твоето момче не ще се върне вече у дома. Морето го погълна. Срещу бури и вълни мога да се боря — с боя и със здрави юмруци, но срещу параграфи, моливи и хартии не. Овреме си намери някой друг, миличка. Не пропилявай розовата си младост с очакване на безотечественика и неродения. Сбогом! Сладки бяха твоите устни и жарки, защото ние нямахме венчално свидетелство.

По дяволите момичето. Хой-хо! Извива се вятърът. Boys, get all the canvas set! Вдигай всички платна.

Бележки

[1] Предната палуба на кораба, гдето се намират кубриците на матросите.