Б. Травен
Корабът на мъртвите (29) (История на един американски моряк)

29

Видях, че Станислав отива към шахтата, която току-що бях напуснал, а бях помислил, че съм объркал пътя. Той слезе по стълбата, без да се бави, и аз го последвах. Когато стигнахме до края на първата стълба и стъпихме на платформата под горещата струя от пара, аз казах:

— Оттам не може да се мине. Ще ни одере кожата до костите.

— Често се случва. Утре ще ти покажа раменете си. Но трябва да минем — рече Станислав. — Нищо не помага. За нас друг път до котлите няма. Инженерите не ни пускат да минаваме през машинната зала, били сме много мръсни, а е и против правилника.

Докато го казваше, видях как той внезапно сви ръце около главата, запазвайки си лицето, ушите и врата. После се изви, сплеска се и протегна между нажежените до бяло тръби за парата, чиято изолационна обвивка отдавна бе изгнила и разкъсана, и покрай нажежената стена на котела, като гол охлюв. И човекът — змия от цирка не може да го направи, помислих си аз, като го видях. Но узнах, че цялата Черна банда трябва да го прави, и тутакси разбрах защо на „Йорике“ имаше толкова много продукти, които никой човек не можеше да яде и които хвърляха през борда. Не смееха да показват изхвърляното на готвача, иначе щеше да настъпи знаменит скандал, защото всички солени кожи и всичкото негодно ядене, което никой стомах не приема, без да настръхне, трябва да се връща в кухнята, за да приготвят от него ирландско задушено, кюфтета, гулаш, суфле и други подобни деликатеси.

— Видя ли, сине, как се прави? Не му мисли много. Ако първо мислиш и се оглеждаш, и разсъждаваш, че от едната страна можеш да се опърлиш, а от другата да изхвърчиш долу в шахтата, няма да минеш. Ръцете на главата, ето виж, и после като змия. Един ден може да ти бъде от полза, ако си барал по джобовете на хората и те турят зад решетките. И оттам съм се измъквал. Винаги е добре да бъдеш във форма, никога не знаеш кога може да ти потрябва. Хайде, хоп!

Шлюп, шмугнах се. Усетих на раменете горещо, но сигурно бе въображение.

На другия край на плочата една дълга желязна стълба продължаваше надолу, към дъното на подземния свят. Тази втора стълба бе толкова гореща, че носната кърпа, която досега използвах, стана безполезна. Трябваше със свит лакът да увисна на перилото, за да намеря опора. Колкото по-дълбоко слизах, толкова по-плътен, по-горещ, по-задимен, по-мазен и по-непоносим ставаше въздухът. Това ли е пъкълът, който най-после бях стигнал след смъртта си? Не, нали в пъкъла живеят и дяволите, а тук никакви дяволи не могат да живеят, това бе немислимо.

Но там стоеше човек, един гол, изпотен човек, огнярят от предната смяна. Хора тук също не могат да живеят. Но трябваше. Те бяха мъртъвци. Загубени. Без отечество. Без паспорт. Без родина. Трябваше, независимо дали могат или не. Тук дяволи не могат да живеят, защото дори и тям е предоставен някакъв остатък от култура, както е казал Гьоте. Но хора тук трябваше не само да живеят, а и да работят, и то толкова тежко, че да забравят всичко, накрая дори, след като отдавна са забравили самите себе си, накрая дори да забравят, че тук е невъзможно да се работи. Често, преди да умра и преди да дойда при мъртвите, ми беше непонятно как е възможно робството, как е възможна военната служба, как е възможно хора, здрави и разумни хора да позволяват без протест да ги тикат срещу оръдия и картечници, да не предпочитат самоубийството пред робството, военната служба, веригите в галерите и ударите на бича. Откак бях при мъртвите, откак сам аз бях мъртвец, откак плавах на мъртвешки кораб, и тази тайна е разкрита за мен, както всички тайни се разкриват едва след смъртта. Никой човек не може да затъне толкова дълбоко, та да няма нещо още по-дълбоко; никой човек не може да изтърпи такава тежест, че да няма още по-голяма тежест. Ето: духът на човека, който го издига над животното, го унизява по-долу от животното. Карал съм кервани от камили, лами, магарета и мулета. Виждал съм дузини от тези животни, които лягат, ако ги претовариш само с един килограм, лягат, ако сметнат, че се отнасяш с тях зле, и безропотно се оставят да ги шибаш до смърт — виждал съм и това — отколкото да станат, да приемат товара или да търпят лошите обноски. Виждал съм магарета, продадени на хора, които ги биеха безобразно, и магаретата преставаха да ядат и умираха. Дори примамливата царевица не можеше да промени решението им. А човекът? Господарят на творението? Той обича да бъде роб, гордее се, ако му позволят да бъде войник и да го прострелят с картечница, обича да бъде бичуван и измъчван. Защо? Защото той може да мисли. Защото може да си измисли надежда. Защото се надява, че пак ще му стане по-добре. Това е неговото проклятие, а не благословия. Състрадание към робите? Състрадание към войниците и инвалидите от войната? Омраза срещу тираните? Не! Не! Не!

Ако бях скочил през релинга, нямаше сега да бъда в един ад, гдето и дяволите не могат да издържат. Но аз не скочих и нямам сега право да се оплаквам или да обвинявам други. Остави просяка да умре от глад, ако уважаваш в него човека. Аз нямам право да оплаквам трагичната си съдба. Защо не скочих? Защо не скоча сега? Защо позволявам да ме бичуват и измъчват? Защо се надявам, че ще мога да се върна към живота? Защото се надявам пак да видя Ню Орлеан. Защото се надявам и защото предпочитам да плавам през пъкъла, отколкото да запратя в пъкъла моята лелеяна и бленувана надежда. Императоре, ти никога не ще изпаднеш в затруднение да си намираш гладиатори. Най-хубавите и най-гордите мъже ще ти се молят: „О, любими, възхитителни императоре, позволи ми да бъда твой гладиатор!“