Б. Травен
Корабът на мъртвите (2) (История на един американски моряк)

2

Беше хубаво дълго лятно свечеряване. Шляех се по улиците, доволен от света, и не си помислях дори, че може да има някой, комуто този свят да не се харесва. Разглеждах витрините, хората, които срещах. Което си е право, хубави момичета, дявол да го вземе. Наистина някои не ми обръщаха никакво внимание. Но точно тия, които ми се усмихваха, бяха най-хубавите. А как мило се смееха! Сетне стигнах до една къща, чиято фасада беше красиво позлатена. Така весели изглеждаха и къщата, и позлатата. Вратите бяха широко отворени и казваха: „Влез само за малко, приятелю, седни, настани се удобно и забрави грижите си.“

Изобщо нямах грижи, но нали беше забавно някой да ти каже, че можеш да ги забравиш. Беше наистина мило. А вътре в къщата имаше цяла тълпа хора и всички бяха весели, бяха забравили грижите си, а пък се носеше и една такава кръшна музика. Влязох и седнах на един стол само да видя дали къщата и вътре е така позлатена, както отвън. Тутакси дойде един момък, засмя ми се и ми тури точно под носа една бутилка и чаша. Сигурно на върха на носа ми е личало, защото той веднага рече на английски:

— Обслужете се, приятелю, и бъдете весел като всички останали тук.

Само радостни лица наоколо, а седмици наред пред очите ти не е имало нищо друго, освен вода и смрадлива боя. И аз начаса се развеселих и от този миг нататък не помнех вече нищо определено. Не упреквам онзи приветлив момък, а Забраната, която ни прави така слаби срещу изкушенията. Законите винаги те правят слаб, понеже в природата на човека е да престъпва законите, които други са създали.

През цялото време около мен имаше някаква смешна мъгла, а късно през нощта се намерих в стаята на едно хубаво смеещо се момиче.

Най-сетне й казах:

— Хей, мадмоазел, колко ли е часът?

— Ох — рече тя с хубавия си смях, — ти, хубаво момче — yes, джентълмен, съвсем сигурно, така ми каза госпожичката, — хубаво момче, ох, ти, хубаво момче, не разваляй сега удоволствието, бъди кавалер, не оставяй сама посред нощ една нежна млада дама. Наблизо може да има разбойници, а аз съм така ужасно страхлива, разбойниците може дори и да ме убият.

Е, при такива обстоятелства, нали зная дълга на всеки американски младеж с червена кръв, щом го умоляват да помогне на една безпомощна млада дама. Още от моето първо дихание ми се е проповядвало: дръж се порядъчно в присъствието на дами, а ако една дама те помоли за нещо, ти трябва да излетиш като стрела и да го сториш, дори и това да ти струва живота.

Добре, а сутринта много рано изфучах към пристанището. Но там нямаше никаква „Тускалуза“. Мястото, гдето стоеше, бе празно. Тя си беше тръгнала към слънчевия Ню Орлеан, тръгнала, без да ме вземе.

Виждал съм деца, които са се заблудили и са загубили майка си. Виждал съм хора, чиято къщичка е изгоряла или залята от наводнение. Виждал съм животни, чийто другар е бил застрелян или отвлечен. Всичко това е много тъжно. Но най-тъжното от всички неща е да видиш моряк в чужда страна, чийто кораб току-що е заминал, без да го вземе. Моряк, който е останал. Моряк, който е изоставен.

Не чуждата страна потиска душата му и го кара да плаче като малко дете. На чужди страни той е свикнал. Често доброволно е оставал и често е бил отчисляван, уволняван по причини от различен характер. Тогава той не се е чувствувал тъжен и потиснат. Но когато корабът, който е неговата родина, замине, без да го вземе, към чувството да нямаш родина се прибавя и убийственото чувство, че е излишен. Корабът не го е чакал, той може да се справи без него, той няма нужда от него. Един стар гвоздей, който пада някъде и се загубва, може да донесе гибел на кораба; морякът, който едва вчера си е въобразявал, че е много важен за съществуването и движението на кораба, днес е по-малоценен от онзи стар гвоздей. Без гвоздея не може, отсъствието на моряка, изостаналия, не се забелязва, компанията спестява заплатата му. Един моряк без кораб, моряк, който не принадлежи на някой кораб, е по-малко от фъшкията на улицата. Никой не иска да има нищо общо с него. Та ако сега той скочи в морето и се удави като коте, никой не ще почувствува липсата му, никой не ще го потърси. „Неизвестен, очевидно моряк“, това е всичко, което ще кажат за него.

Но това е чудесно, помислих си аз, и така бърже издухах вълната от малодушие, че тя се изпари. Всяко зло за добро! По дяволите, зарежи това вехто корито, на света има и други кораби, нали океаните са толкова големи и широки. Ще дойде друг, по-хубав. Колко ли кораби има на света? Сигурно половин милион. Все някой от тях ще има нужда от палубен работник. А Антверпен е голямо пристанище, тук сигурно поне по веднъж идват всички тези половин милион кораби. Трябва само да имаш търпение. Нали не мога да очаквам, че още сега, веднага, хей там ще спре някой такъв сандък и капитанът му ще изкрещи в смъртен страх: „Господин палубен работник, качвайте се бърже при мен, трябва ми един палубен работник, не отивайте при съседа, умолявам ви.“

Наистина не се тревожех толкова много за невярната „Тускалуза“. Кой можеше да си го помисли за тази хубавица? Но такива са те, всички, всички. А тя имаше толкова чисти каюти и толкова хубаво ядене. Тъкмо сега закусват, тези проклети негодници, и лапат и моята порция шунка с яйца. Дано поне я докопа Слим, защото не я отстъпвам на онова куче Боб. Нали точно той ще бъде първият, който ще пребърка нещата ми и ще си отбере най-хубавото, преди да ги заключат. Тези бандити изобщо няма да оставят да ми заключат вещите, чисто и просто ще ги поделят помежду си и ще кажат, че нищо не съм имал, тези бандити, тези подлеци. Пък и на Слим да нямаш доверие, той винаги ми крадеше тоалетния сапун, не искал да се мие със сухия, този издокаран бродуейски жребец. Yes, Sir, така правеше Слим, нямаше да повярваме, ако го бяхме видели.

Действително чак толкова не ме беше грижа за избягалото корито. Но се тревожех сериозно, че в джоба си нямах и петак. Онова хубаво момиче ми бе разказало през нощта, че нейната горещо обичана майка била тежко болна, а тя нямала пари да купи лекарства и по-силна храна. Аз не исках да бъда отговорен за смъртта на майката, затова дадох на хубавото момиче всички пари, които имах у себе си. Богато бях възнаграден с хилядите благодарности на момичето. Има ли нещо друго на света по-ощастливяващо от хилядите благодарности на едно хубаво момиче, чиято любима майка току-що е била спасена от смърт? No, Sir.