Б. Травен
Корабът на мъртвите (16) (История на един американски моряк)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Totenschiff, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Karel (2018 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Б. Травен

Заглавие: Корабът на мъртвите

Преводач: Здравко Калчев

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо издание

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: роман

Националност: Немска

Печатница: ДП „Странджата“, гр. Варна.

Излязла от печат: 25. X. 1972 г.

Редактор: Петър Алипиев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Художник Гавраил Вичев

Коректор: Паунка Кимбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1637

История

  1. — Добавяне

16

Съпровождаха ме двама с натъкнати щикове. Така влязох в слънчева Испания. С всички военни почести. Войниците ме откараха до граничната стража, а там ме предадоха на испанските граничари.

— Документи няма никакви — каза придружаващият ме капрал.

— Es aleman[1]? — запита испанецът.

— Si, сеньор — казах аз.

— Бъдете добре дошъл! — отвърна испанецът, а на капрала рече, че всичко е в ред, те ще ме задържат тук. Капралът погледна часовника си и после написа нещо на едно листче. Двамата войници се обърнаха и се отдалечиха.

— Гуд бай, Франция!

Границата на Франция изчезна от погледа ми.

Испанският чиновник ме замъкна веднага в дежурната, където тутакси ме оградиха всички митничари, разтърсваха ми ръката и ме прегръщаха. Един поиска дори да ме целуне по бузите.

— Направи война с американеца и в целия свят не ще намериш по-добър приятел от испанеца!

Ако знаеха какъв съм, че аз им бях отнел Куба и Филипините и към тях бях прибавил още нещичко, те нямаше да ме бият до смърт, нямаше и да ме върнат обратно там, гдето вече нямах право да стъпя, но щяха да станат студени като мокро куче и безразлични като вехт сламеник.

Първо ми наляха вино, а после ми дадоха яйца и екстра сирене. Сетне цигари и пак вино, и пак яйца и хубаво сирене, и тогава ми казаха, че скоро ще стане време за обед. Митничарите, които бяха вън на служба, влизаха един след друг. И никой вече не излезе. Можеха да дойдат цели кервани с контрабандисти, това им бе станало безразлично. Тук имаше един германец и трябваше да му се покаже какво мислят те за Германия и за германците. И за да го покажат съвсем точно, всичко бе устроено в негова чест.

Ако се съди по външността ми, аз не представлявах прославен пример за така чистата и спретната немска земя и нейните чисто измити и спретнати жители. Откак моята „Тускалуза“ вдигна платна, не бях си сменял ни костюма, ни обувките, ни шапката, а бельото ми изглеждаше така, както може да изглежда, ако го переш повече или по-малко грижливо из попътните потоци и реки с повече или по-малко сапун, после го окачиш на някой храст, сам се окъпеш и накрая чакаш, докато бельото изсъхне, или го навлечеш още мокро, понеже започва да вали.

Но изглежда, че външността ми е била за тях най-доброто доказателство, че ида директно от Германия. Така са си представяли вида на един германец, който е загубил войната, комуто американците са отмъкнали и ризата от гърба, а англичаните са го оставили да пука от глад. И моята поява се покриваше така съвършено с техните представи, та ако бях казал, че съм американец, биха ме изгледали като някой безсрамен лъжец, който ги счита за дураци.

За тях беше ясно, че човек, който директно без спиране иде от Германия, трябва да изпитва такъв страхотен глад, който и за пет години не може да се утоли. На обед ми насипаха ей такава грамада, че без мъка можех да заситя петте години глад.

Сетне един донесе риза, друг обуща, трети шапка, четвърти половин дузина чорапи, пети носни кърпи, шести яки, друг копринени връзки, друг един панталон, друг пък сако и всичко стана из един път. Трябваше да приема тези подаръци и да изхвърля всичко, което бях притежавал досега.

След обед играхме карти. Не познавах картите им, но ме научиха и скоро аз играех толкова добре, че спечелих хубава сумичка, което ги много зарадва и ги накара да продължат играта.

През този пункт никога не бил минавал германец и затуй те ме чествуваха тържествено като първия истински представител на този тъй обичан тук народ.

О, слънчева Испания! Първата страна, която срещнах, гдето не те питат за моряшката книжка, не искат да ти знаят името, възрастта, височината и отпечатъците на пръстите. Гдето не ти претърсват джобовете, не те мъкнат нощем по границите и не те изпъждат като мръсно коте, гдето не искат да узнаят колко пари имаш и от какво си живял през последните месеци.

Не, те ми напълниха още и джобовете, най-после и в тях да има нещо. Първия ден прекарах в дежурната, първата нощ спах в дома на един митничар, където се грижиха за мен и на следния ден. Вечерта ме отведе друг. И никой не искаше да ме отстъпи, всеки настояваше да остана цяла седмица у тях. Но този, който бе на реда, не се предаваше. И когато се изредиха всички и щяха да почват пак от началото, дойдоха поред всички жители на цялото гранично селце и претендираха за мен: трябвало да прекарам по един ден във всеки дом. И всеки се стараеше да изпитам чувството, че у тях съм бил посрещнат далеч по-добре от съседа, и тази конкуренция ме принуди една нощ да ударя на бягство. Твърдо съм убеден, всички хора там и до днес твърдят, че никога не са очаквали от мен такава неблагодарност. Но смъртта чрез разстрел или обесване е детска игра в сравнение с мъчителната смърт, която ме очакваше тук и която не можех другояче да избегна, освен с нощно бягство. Хората развалят отношенията си чрез такива недоразумения. Аз живея в техните спомени като човек, който сигурно е избягал затворник, защото тайно през нощта си е плюл на петите. И е твърде възможно, ако там пак дойде някой чужденец, този път навярно истински германец, не ще му предложат и една топла супа, или ако му дадат, ще го сторят с високо вдигнати вежди и с един израз, който казва ясно: „Никого не ще оставим да умре от глад, ако ще и да е лично сатаната.“ Обичта може да се превърне не само в омраза, но — което е много по-лошо — от обич може да се породи робство. Това тук бе робство с опит за убийство.

Дори на двора не можех да изляза, без тутакси да ме последва някой член от семейството със загрижения въпрос, дали имам мека хартия. Yes, Sir.

Никой човек не би могъл да го изтърпи, освен някой паралитик. Ако намекна, че искам да си отида, хората щяха да ме сложат във вериги. Но все си мисля, че сред тях е имало и някой по-разумен, който в по-мека светлина ще погледне на моето злодеяние.

Бележки

[1] Германец ли си?