Б. Травен
Корабът на мъртвите (28) (История на един американски моряк)

28

Не можах да заспя. Лежах върху голите дъски на койката като крадец на голия нар в участъка. Пушещата петролна лампа пълнеше помещението с мъгла, която превръщаше дишането в мъчение. Замръзнах, понеже нямах одеяло, а нощите в морето понякога са дяволски студени. Тъкмо бях изпаднал в дремлив полусън и внезапно някой ме задърпа и заблъска със силни и нетърпеливи ръце, сякаш искаше да ме хвърли през стената.

— Ставай! Десет и половина!

— И половина? Защо не идваш в единайсет без четвърт?

— Тъкмо се качих да занеса на огняря вода за пиене. Не мога да се разкарвам още веднъж. Хайде, вън. В дванайсет без десет ще събудиш огняря си и ще му занесеш кафе.

— Не го познавам. Не зная койката му.

— Излизай! Ще ти я покажа.

Станах, показа ми койката на огняря от моята вахта.

— Марш напред! Бърже! Отивай при лебедката за пепелта. Имаме дяволски много пепел. — Мъжът изчезна като дух.

В каютата беше почти тъмно, понеже лампата не даваше светлина.

На светлина от един счупен малък опушен фенер Станислав, въглищарят от предната вахта, ми показа как се манипулира с лебедката.

— Слушай, Станислав, не го разбирам! — казах аз. — И аз съм се мотал малко из корабите, но никога още не съм чувал, че за въглищарите вахтата може да стане такова наказание. Защо?

— Знам. И аз не съм се родил вчера. Другаде огнярят помага за вдигането на пепелта. Но тук огнярят сам няма да я свърши и ако понякога носачът не му помага, парата ще спадне на сто и двадесет и само ще свисти, а коритото спира и стои като магаре на мост. На другите таратайки, дори и да са ковчези, всяка вахта има двама огняри или поне един и половина. Но мисля, че сега ти вече знаеш къде се намираш, мое морско ангелче.

— Не се правя на ангелче, не ме занасяй.

— Искаш да се чупиш зад борда? Безуспешно. Скоро ще го научиш. Сядай си на задника и си избирай лодката, с която ще се спасяваш. Тук готвачът е тарторът на тази работа. Ще ти доразправи, ако се сдушите с него. Кучето има две спасителни жилетки в койката си.

— А вие нямате ли? — запитах удивено.

— Тук няма дори един пояс. Само четири декоративни пояса със златен бронз. Съветвам те, не вземай от тях. Ако си пъхаш там главата, по-добре си вържи един воденичен камък. С камъка може би все пак ще имаш някаква надежда, но с онези декоративни салами никога.

— Как може онуй куче да направи така? Във всяка койка трябва да има спасителна жилетка. Така съм свикнал с тях, та съвсем не обърнах внимание, че тук няма.

Станислав се засмя и рече:

— На такъв леген ти още не си плавал, за това. „Йорике“ ми е вече четвъртата катафалка. Те сега са тъй много, че имаш избор.

— Хей-й-й, Лавски! — кресна огнярят от шахтата.

— Какво има, огняр? — попита Станислав долу.

— Няма ли днес да теглите пепел, какво става там? — измуча огнярят. Беше Мартин.

— Разбира се, ще теглим: Но трябва да изуча новия. Не познава лебедката.

— Тогаз привършвай и слизай долу. Падна една скара — пак кресна огнярят.

— Първо да изтеглим пепелта. За скарата има време. Нека да науча новия — изрева отново Станислав.

— Как се казваш, новия?

— Аз ли? Пипип.

— Хубаво име. Турчин ли си?

— Египтянин.

— Добре. Само египтянин ни липсваше. Тук, на това корито, са застъпени всички националности.

— Всички ли? И янки?

— Ама ти още ли спиш? Янките и комуните са единствените, които никога не плават на корабите за трупове.

— Какви са пък тези комуни?

— Я не ми се прави на невинна овчица. Болшевики. Комунисти. Янки не идват, защото в тази мръсотия ще пукнат още първия ден. Пък и техните консули им помагат. Още на коритото им подшушват цялата мъдрост.

— А комунистите?

— Те са умни, те подушват какво става още като видят върха на мачтата. Бъди сигурен. Изпечени хора са те. Там, където има един истински комунист, за дяволии със застраховката няма мегдан. Те ще ти погребат всяка застрахователна полица, колкото и фино да е захаросана. Какъв нюх имат, никой не може да се мери с тях. Тутакси разкриват на инспекторите и най-зализаната свинщина. А пък мога да ти кажа, че щом на един кораб има янки, и тези янки са и комунисти, ей, човече, работата там е мед. Та това е… Да ти кажа ли, аз плавам по море само за да попадна някога на такъв кораб. Никога няма да сляза от него. Бих им работил дори като момче за всичко. Все едно ми е. Ех, ако би ти се удало случай да видиш някое корито от Ню Орлеан! Какво нещо е то, ум да ти зайде!

— Такъв кораб никога не съм виждал — казах аз.

— Никога няма и да се качиш на такъв, дори и сто години да живееш. Ти не. Там египтянин не може да припари, ако ще и да има паспорт като захар. А сега и за мене този шанс свърши. Който веднъж е плавал на „Йорике“, никога няма отново да иде на някой здрав кораб. А сега да вървим.

— Закачена ли е? — крясна Станислав в шахтата.

— Дигай.

Станислав включи лоста и кофата с пепел изсвистя нагоре. Той пак наведе лоста. Кофата дръпна още веднъж нагоре и надолу и увисна в люка на шахтата.

— Откачаш сега кофата, носиш я до задната палуба и я изсипваш. Но внимавай да не скочиш и ти заедно с нея зад борда. Тогаз ще я втасаш. А пък ние ще трябва да работим сами и да ставаме два часа по-рано. Казвам ти да го знаеш.

Кофата бе нажежена, а отгоре имаше нагорещена до червено сгурия. Едва можех да я пипна, а трябваше. И колко тежеше. Сигурно петдесет кила. Помъкнах кофата пред гърдите си, прекосих четири метра широката палуба и я изсипах в шахтата. Пепелта падна в морето и със съскане изчезна. После занесох кофата обратно и я закачих пак на веригата.

— Та да си дойдем на думата. Съвсем ясно е защо спасителните жилетки липсват. Сигурен съм, че скипърът ги е продал, за да свие нещо допълнително — рече Станислав. — Но причината не е в продажбата. Виждаш ли, ако няма жилетки, няма и да има свидетели пред морския съд. Разбираш ли сега номера? На свидетели те не могат да се осланят. Нали понякога ще забележат нещо, а застрахователното дружество постоянно души и ще глътне нашите шефове с парцалите. Трябва през деня да разгледаш лодките — как ти беше името? Да, трябва да разгледаш лодките Пипип. Тогаз ще си оплюеш брадата. Чиста работа. Още по-малко свидетели.

— Не дрънкай врели-некипели — отвърнах аз. — Нали и скипърът ще иска да се спаси?

— Ти за скипъра не мисли. Мисли първо за собствената си кожа. Скипърът ще се спаси. А щом толкова изтънко знаеш всичко, не ти липсва нищо.

— Но нали ти си отървал кожата от три такива катафалки?

— От двете слязох навреме в последното пристанище. А от третата — ама че си магаре, Пипип. И късмет трябва да имаш, разбра ли? Ако нямаш късмет, изобщо бягай от водата, иначе ще паднеш в коритото за пране и ще се удавиш.

— Лавски! Човече! Какво става там горе? — пак крясна огнярят.

— Веригите се откачиха, мамка им — измуча Станислав.

— Ако все така се мотаете, цял ден ще хвърляме пепелта — дойде пак от дълбочината, гласът.

— Така, а сега ти пробвай лебедката, но внимавай, тя фучи като ураган. Като нищо ще ти обръсне кратуната, ако не си събираш ума.

Тежката кофа се изкачи и профуча горе до тавана. Помислих, че ще разбие цялата шахта на парчета, но преди още да върна лоста, лебедката сама включи обратния механизъм и кофата пак препусна надолу в шахтата. Удари там със страхотен трясък, сгурията се разхвърча, огнярят изкрещя като луд и в същия миг механизмът включи наново и кофата, вече полупразна, като обезумяла препусна за втори път към покрива на шахтата, удари се с гръмотевичен грохот, а парчетата сгурия паднаха долу с ужасна пукотевица, като се удряха о железните стени на шахтата и така умножаваха трещенето, та можеше да повярваш, че целият кораб се пръска на трески. Кофата пак фучеше надолу, когато Станислав здраво сграби лоста и тя застана така послушно, сякаш бе мъртво същество.

— Да — рече Станислав, — това не е така просто. Трябва да го научиш. За две седмици ще станеш факир. По-добре иди долу и наривай, аз ще обслужвам лебедката. Ще ти покажа утре на обед, на дневна светлина, по-лесно ще го схванеш. Ако лебедката отиде по дяволите, трябва да вдигаме пепелта на ръка. А не ти пожелавам това. Тогаз няма вече да тичаме, няма вече да пълзим, тогаз само ще се претъркулваме от едно място на друго.

— Нека още веднъж да опитам, Лавски. Искам да й кажа „уважаема госпожо“. Може би тогава ще го направи.

После извиках:

— Хайде.

— Вдигай! — дойде ответ.

— Е, госпожо графиньо, ще благоволите ли?

Господ ми е свидетел, тя го направи. Направи го тъй леко, тъй нежно. Застана точно до милиметър. Мисля, че познавах „Йорике“ по-добре от нейния скипър и от дядо й. Лебедката спадаше към онези части на кораба, които са били в експлоатация още на Ноевия ковчег и произхождаха от ерата преди потопа. В тази парна лебедка се бяха събрали всички духове и духчета, които не бяха намерили място в другите ъгли и кьошета на „Йорике“, понеже техният брой бе прекалено голям. Затова лебедката беше личност, внушаваща респект. Станислав си спечелил този респект чрез дълги упражнения, аз трябваше да го сторя с думи.

— Ваша кралска милост, още веднъж, моля!

Я виж ти, кофата с пепел се плъзна пак, сякаш милвана от кадифени лапички. Е, сегиз-тогиз тя пак си играеше лудешки и ми правеше дребнави номера, но само когато забравях, че трябва да се отнасям с нея вежливо. Понякога се налагаше да правя твърде забавни акробации, за да се справя с препускащия нагоре и надолу съд. Той ту изфучаваше горе, ту стремглаво се спускаше и веднага пак до небесата. Ако не държиш лоста точно, ама на косъм точно, механизмът включваше сам.

Станислав бе слязъл долу, ринеше и викаше „вдигай“. А аз откачах и закачах кофата, мъкнех я нажежена по палубата и я изсипвах в пепелната шахта.

Когато вдигнахме петдесет кофи, Станислав извика, че остатъка ще предоставим на следната вахта, било вече много късно. Помислих си: ей сега ще се строполя от това безспирно влачене на невероятно тежките кофи.

Но преди да ми остане време да припадна, Станислав викна:

— Хей, размърдай се, дванадесет без двадесет.

Довлачих се към каютата. Палубата не бе осветена, за да се пести газта, и аз четири пъти си ударих глезена, преди да стигна кубрика на носа. Не мога да ви опиша какво ли не беше разпиляно по палубата. С една дума: всичко, що има по земята. В числото на това „всичко“ лежеше насвяткан дори корабният дърводелец на „Йорике“. Във всяко пристанище той смучеше до несвяст и първия ден на плаването бе негоден и за дръжка на метла. Скипърът се радваше, ако не всеки път му правеха компания старшите матроси и поне един от тях бе що-годе в съзнание, за да стои на щурвала. На дърводелеца, тримата старши матроси и на още няколко други можеха спокойно да дадат спасителни пояси. Те нямаше да оплескат и най-халтавата застраховка, ще я спасят, без да знаят какво се иска от тях. Те имаха и най-големия шанс да попаднат в лодка номер едно, която скипърът щеше да използва, за да спаси грижливо водения корабен дневник и доказателствата за отличното служебно усърдие на първия офицер, действувал с риск за живота си.

Сега трябваше да взема каната за кафе, да ида в кухнята и да я напълня. После за трети път да измина същото разстояние по палубата, гдето не гореше никаква лампа. Глезените ми бяха облени в кръв. Но на борда нямаше аптечка, а ако първият офицер бе скътал нещо за първа помощ, не бива да ходиш при него за такава дреболия.

После обработих моя огняр, за да го дигна от сън. Отначало искаше да ме убива, че съм се осмелил да го будя. А когато удари вахтената камбана, а той не бе изгълтал горещото кафе, за втори път искаше да ме убива, защото съм го събудил много късно. Да се браня, значи да си хабя силите. Само глупците се бранят. Кажи мнението си, ако изобщо го имаш, а това се случва твърде рядко, и после си дръж мордата и остави другите да плямпат, докато ченето им се откачи от пантите. На мнението на другия казвай винаги „да“, а когато той свърши и не му остане дъх и те пита: „Е, нямам ли право?“, напомни му бегло, че ти отдавна би му изложил своето мнение, но не е нужно, понеже той е напълно прав. Щом една седмица си будил огняря от мръсната вахта, години наред ще бъдеш неспособен да разбираш политиката.

Кафето беше горещо, черно и горчиво. Ни захар, ни мляко. Хляб имаше, но го ядеш сух, защото маргаринът вони. Огнярят дойде до масата, свлече се на пейката, изпъчи се и докато поднесе чашата до устата си, главата му клюмна, удари канчето и то се обърна. Той пак спеше и пипнешком в просъница посягаше към хляба, за да си отчупи, понеже от умора не можеше да държи ножа. Всяко негово движение бе изпълнявано от цялото тяло, не само от ръцете, мишците, пръстите, устните или главата. Камбаната удари, той получи пристъп от гняв заради кафето и рече:

— Отивай долу, аз идвам веднага! Погрижи се за вода да гасим сгурията!

Когато минавах край кухнята, видях, че в тъмното шеташе Станислав. Опитваше се да открадне сапун, може би готвачът някъде го е скрил. Готвачът го крадеше от стюарда, а стюардът — от куфара на скипъра.

— Лавски, покажи ми пътя за котелното — казах му аз.

Той излезе и ние се изкатерихме на полудека в средата на кораба. Показа ми една черна шахта.

— Ето стълбите за долу. Няма да се объркаш — рече той и пак се върна в кухнята.

От катраненочерната и все пак тъй блесналата ясна нощ в морето аз погледнах долу в шахтата. Като че в безкрайната глъбина видях някакво трептящо, замъглено, димящо сияние, червеникаво от отражението на огъня в пещта. Сякаш гледах в подземния свят. В тази червеникава, мъглива светлина се появи гола човешка фигура, очернена от сажди с блещукащи ивици от струяща се пот. Фигурата стоеше, скръстила ръце, и неподвижно се взираше в източника на червеникавата светлина. После тя мръдна, хвана един дълъг тежък ръжен и го опря на задната стена, след като нерешително го помаха насам-натам. Фигурата пристъпи напред, наведе се и като че за миг бе обгърната от пламъците. Сетне се изправи, пламъците угаснаха и остана само призрачното червеникаво сияние.

Понечих да сляза по стълбата. Но щом сложих крак на най-горното стъпало, блъсна ме страхотна жега, задушаваща воня на масло, въглищен прах, гъст петролен дим и водна пара. Паднах назад и с отворена уста силно гълтах пресния въздух; помислих си, че дробовете ми вече не работят.

Нищо не помагаше. Трябваше да сляза. Там долу имаше човек. Един жив човек, който се движи. А гдето може да има друг човек, там можех да бъда и аз. Бърже се спуснах на пет или шест стъпала, но не издържах. С един скок се намерих пак горе, за да си поема въздух.

Стълбата беше желязна, а стъпалата от дебело, обло желязо. Перило имаше само на едната страна, но другата, външната, беше открита, точно там, гдето можеш да се изтърсиш право в шахтата. С перилото бе защитена само безопасната страна, към стената на машинната зала.

Напълних дробовете си, направих трети опит и стигнах до една платформа. Три крачки по платформата, широка само половин крачка, и ето края на плочата, гдето втора стълба водеше по-надолу в шахтата. Но аз не можах да направя тези три крачки. Тук, на височината на лицето, се намираше механизмът на лебедката за пепел и тръбата за парата имаше дълга, съвсем тясна цепнатина. Из нея съскаше палещо гореща пара, остра и режеща като пламък от оксижен. Цепнатината бе разположена така, че дори и да се наведеш, пак не можеш да избегнеш този режещ лъч от пара. Опитах да се протегна високо, но тогава той ми изгори раменете и гърдите. И отново хукнах горе, за да глътна въздух.

Ето че бях сбъркал пътя. Оттук не може да се мине. Върнах се в кухнята, гдето Станислав още търсеше сапуна.

— Ще сляза с теб, ела! — с готовност рече той. По пътя ми каза: — Ти никога не си работил в котелното, нали? Веднага разбрах. На лебедката не се вика „добър ден“, тя ще те хлопне по тиквата и готово.

Нямах сега настроение да му разправям как трябва да се отнася човек с предметите, които имат душа.

— Имаш право, Лавски, при котела никога не съм бил, не съм и надзъртал там. Бях палубен работник, стюард, каютен юнга. Никога, откак за пръв път видях кораб, не съм и помирисвал Черната банда, винаги много ми смърдеше. Кажи, няма ли да постоиш при мене през първата вахта?

— Не приказвай много. Готово. Хайде, идвай! Ей сега ще сварим кюмюрената чорба. Оглеждай се хубаво. Твоята първа катафалка, нали? Познавам тези ковчези, можеш да ми вярваш. Но понякога благодариш на небето и на ада, че пред теб се изпречва някоя „Йорике“ и ти скачаш на нея с блажено чувство, сякаш — да, не се плаши. Ако не върви, викни ме. Ще те измъкна от батака. И всички да станем мъртъвци, не губи кураж. От това по-лошо няма.

Но имало и по-лошо. Можеш да плаваш на мъртвешки кораб. Можеш да бъдеш мъртвец, мъртвец между мъртъвци. Можеш да изчезнеш от редицата на живите, да бъдеш издухан от земната повърхност и пак да бъдеш принуден да търпиш ужасни мъки, които не можеш да избегнеш, понеже си вече мъртъв, понеже друг път за бягство не ти е останал.