Б. Травен
Корабът на мъртвите (39) (История на един американски моряк)

39

Станислав трябвало непременно да намери кораб.

— Тънкият занаят е добър, но за известно време. Не за дълго. Някой сандък или чувал никого няма да заболи. Обичайните разноски на всяка голяма фирма. Сандъкът може да се разбие и при товаренето. Но и тънкият занаят омръзва.

Не казах нищо, оставих го спокойно да говори.

— Да, наистина ти омръзва — продължи Станислав, — имаш чувството, че тежиш на джоба на другите. Искаш да вършиш нещо. Искаш да видиш как хората работят. Гледай, Пипип, да стоиш на щурвала в тежка буря и да държиш курса… Целият тънък занаят не може да го замени. Ти стоиш и стоиш, а черупката иска да духне и да се отклони от курса. Но ти я държиш за юздата. Ето така.

Станислав ме сграбчи за колана и се опита да ме завърти, сякаш държеше в ръцете кормилото на щурвала.

— Хей, това не ти е руля, остави ме!

— И тогава, ако издържиш на бурята, и то не ти се изплъзне и на четвърт деление, казвам ти, Пипип, тогаз крещиш и ревеш от удоволствие, че можеш да държиш гигантския сандък за юздата, че той върши туй, което ти искаш, като младо агънце, бяло като сняг. И ако първият или сам скипърът надникне в компаса и каже: „Момче, та вие държите курса, дяволски екстра работа, сам не бих могъл да го направя по-добре. Продължавай, ще закараме таратайката навреме!“ Да, Пипип, тогаз сърцето ти се смее, та чак ти се иска да заплачеш и да зарониш два реда сълзи и сополи от умиление. Виждаш ли, в тънкия занаят това го няма. И тогаз се смееш, ако някоя аванта сполучи, но не се смееш тъй, смееш се повече лицемерно и все се обръщаш да не върви някой по петите ти.

— Още не съм стоял на руля на големи кораби, но на малки — да, и мисля, че ти си прав — казах аз. — А пък същото е и когато боядисваш. Като сполучиш някой зелен или кафяв кант, без да стане на лекета или да потече, и тогаз ти е приятно.

Станислав помълча малко, плю през релинга, тикна си между зъбите една дебела пура, която преди половин час купи от търговеца в една гребна лодка, и рече:

— Навярно ще се смееш. Може би е безчестие да бъдеш носач на въглища, ако самият ти си старши матрос, и то по-добър старши матрос от тези разбойници тук. Но не. И то си има хубавите страни. На едно такова корито всичко е важно. Ако не се носят въглища, огнярят не може да дигне парата, а пък ако няма пара, таратайката ще трамбува на едно място като шантава. А на един дъх да запратиш петстотин лопати на десет крачки разстояние през люка на шахтата и да дигнеш такъв куп, та огнярят да няма място да стъпи, и като погледнеш тази планина, сърцето ти пак се смее. Чак да я прегърнеш от доволство, както си седи така дебело напластена и се пули насреща ти от удивление, как така горе от бункера се е озовала тук пред котлите. Не, и най-тънкият занаят не прилича на работата, на здравата работа.

И защо човек се залавя за тънкия занаят? Защото е без работа, защото не може да намери. А пък трябва да върши нещо, нали не можеш цял божи ден да се търкаляш в кревата или да сновеш по улиците, съвсем ще ти се замае главата.

— Е, и какво стана, щом не те взеха на холандеца?

Трябваше да работя, трябваше да си намеря кораб, щях иначе да се побъркам. За един долар продадох хубавия си паспорт. После пак се скъса един чувал и аз пак имах в ръката няколко сребърни монети. С няколко датски рибари направих един чудесен гешефт, прекарах им през митницата спирт. Е, и спечелих хубави пари.

Седнах на влака и хоп, оттатък в Емерих^[1]. Минах гладко. Но там, като поисках да си купя билет до Амстердам, те ме пипнаха, закараха ме на границата и през нощта ме прехвърлиха отвъд.

— Какво? — попитах аз. — Да не искаш да кажеш, че холандците са те прехвърлили тайно през нощта през границата?

Исках да чуя как са го сторили със Станислав.

— Те ли? Те? — рече Станислав, протегна глава напред и ме погледна пронизващо в очите. — Още какви неща правят те. Всяка нощ на границата има такава оживена разменна търговия с хора. Немците влачат досадните им чужденци и болшевики през холандската, белгийската, френската и датската граница, правят го и холандците, белгийците, французите, датчаните. Сигурен съм, че точно така постъпват и швейцарците, чехите, поляците.

Поклатих глава и казах:

— Не мога да повярвам. Та това е съвсем противозаконно.

— Но те го вършат. Нали с мен го извършиха, а на границата и в Холандия срещнах няколко дузини, с които са постъпили по същия начин.

Какво да сторят? Не могат да пребият и да заровят тези хора. Те не са извършили престъпление. Само нямат паспорт или не са оптирали. Всяка страна се опитва да се отърве от хората без паспорт и без поданство, защото те винаги им създават неприятности. Ако престанат да се занимават с паспортите, ще престане и тази контрабанда. Вярваш или не, но с мен го сториха.

Не могли да сплашат Станислав нито с трудово общежитие, нито със затвор или интерниране. Същата нощ пак се прехвърлил в Холандия, направил го по-умно и стигнал в Амстердам. Намерил един италианец, съвсем безчестен мъртвешки кораб, и с него тръгнал за Генуа. Там скочил зад борда, намерил друг мъртвешки кораб, този път истински производител на трупове, и с него налетял право на рифа. С още неколцина други той преживял труповете, с просия се добрал до друго пристанище и отишъл на друг мъртвешки кораб, гдето поради едно страшно сбиване напуснал и ето го на „Йорике“.

Къде ще остане той? Къде ще остана аз? Къде ще останат един ден всички мъртъвци? На рифа. Рано или късно. Все някога ще се случи. Не можеш вечно да плаваш на мъртвешки кораби. Един ден ще си го платиш, ако все още имаш късмет. И отиваш все на мъртвешки кораб. Друг изход не ти е останал. Сушата е оградена с непреодолима стена: затвор за тези, които са вътре, мъртвешки кораб или Чуждестранния легион за онези, които са отвън. Държавата предоставя на отделния човек, който не може да бъде номериран, само тази единствена свобода на избор, ако не иска с един хладен жест да го убие. Но засега Цезар Капитализъм още няма значителен интерес от такова убийство, защото още може да използва сметта, изхвърляна през стените на затвора. А Цезар Капитализъм не оставя да пропадне нищо, което все още му обещава печалба. И сметта, която държавите изхвърлят през стените, още има някаква стойност и носи добра печалба. Грях е да се откажат от нея, непростим грях.

— В койката над мен — казах един ден на Станислав, — е пукнал някой, разправяха ми. Знаеш ли нещо за него, Лавски?

— Разбира се, че зная. Ние бяхме почти братя. Той беше германец, от Мюлхаузен в Елзас. Истинското му име не знам, не е моя работа. Казваше, че се нарича Паул. Викаха му Французина, или Френч. Беше носач на въглища. Една нощ, когато седяхме заедно в каютата и той ридаеше като малко момче, разказа ми какво се е случило с него.

Паул бил роден в Мюлхаузен и учил, мисля, бакърджийство в Страсбург или Мец. Не си спомням точно, защото не е много важно.

После тръгнал да странствува из Франция и Италия. В Италия го интернирали, когато почнала мръсотията, или чакай, не, другояче беше. Когато почнала, той бил в Швейцария, нямал пари, изгонили го в Германия и там го взели войник. После при една патрулна обиколка го пленили италианците. Той избягал, откраднал цивилни дрехи, заровил своите сиво-зелени парцали и се лутал из Средна и Южна Италия. Познавал местата, понеже бил работил там.

Накрая го пипнали. Не знаели, че е избягал военнопленник, счели го за германец, който през цялото време скитал нагоре-надолу, и така попаднал в лагер за цивилни пленници. Такава история.

Преди още да разменят цивилните пленници, той пак избягал и се търкулнал в Швейцария. Екстернирали го в Германия и той работил в някаква пивоварна. Сетне се замесил в революционни истории, бил арестуван и експулсиран като французин. Французите не го приели, понеже от цяла вечност бил напуснал Мюлхаузен и не оптирал нито за Франция, нито за Германия. Кой работник мисли за такива глупости? Имаш да мислиш и да се грижиш за други неща, особено ако си без работа и се луташ като замаян, за да намериш нещо поне за стомаха.

Но го екстернирали официално заради болшевишки прояви, от каквито той нямал хабер. Дали му четиридесет и осем часа срок да се изпарява или го чакали шест месеца трудово общежитие. Излезе ли оттам, пак два дни срок, и ако не се махне, пак трудово общежитие или затвор, или концентрационен лагер. Те нямали вече трудови общежития или не ги наричали с това име, както ми каза той. Но за същата цел те си имат други подобни институции. Братята изнамират винаги нови номера, ако по разни причини искат да очистят някого. Какво знаят те за човешките причини? За тях има само престъпници и не престъпници. Който не може да докаже безсъмнено, че не е престъпник, той е такъв.

Трябвало да се измита. Половин дузина пъти ходил при френския консул, но тоя не искал да знае за него, изхвърлил го и му забранил да стъпва в консулството.

Паул свил към Люксембург, минал границата и отишъл във Франция. Когато го пипнали, магарето казало, че е французин. Друго не му оставало. Проверили обясненията му и намерили, че по този начин той незаконно се домогвал до френско поданство. А това е голямо престъпление. Една груба кражба с взлом далеч не е толкова голямо престъпление. Щели да му лепнат няколко години.

Е, накъсо, той намерил миша дупка, за да се скрие. Постъпил в Чуждестранния легион. Там можело да заслужи една десета от френското поданство. Ако издържи.

Но той не издържал и трябвало да офейка.

Както ми разправи, бягството не било проста работа. Къде ще идеш? В Испанските владения? Добре. Само да не е толкова далеч. А там са и мароканците, които искат да спечелят наградата за главата ти. То не пише на челото им, когато им просиш няколко фурми или глътка вода. И хоп, назад като дезертьор, а по-добре се мушни тогаз с парче остро дърво.

Срещат се и мароканци, които те събличат до голо и те оставят да лежиш на пясъка в слънчевия пек.

Сетне срещаш други, които не те ограбват, но те бият или те изтезават до смърт, защото си от омразния Легион, или защото си омразно християнско куче.

Има и други, които те повличат и те продават като роб във вътрешността да теглиш колелото на кладенците. Ах, какво удоволствие е то, по-добре да ти късат червата от тялото.

Но младежът имал късмет, проклет късмет. Срещнал мароканци, които искали да го пребият или да го вържат на опашката на коня и да го одерат жив. Но той могъл да им втълпи, и то навреме, защото те обикновено не се впущат в дискусии, че е германец. Е, германците също са християнски кучета, но те воюваха с французите, това нещо там се цени високо, тъй както в Испания и Мексико се цени високо, че германците са съдействували на петдесет хиляди американци да си намерят гроба. Но за мароканците те са добавили още една тежест на везните, те воюваха на страната на турците, на страната на мохамеданите срещу англичани и французи. А когато пленяваха мохамедански едноверци, сражавали се на страната на англичани и французи, германците ги третираха не като военнопленници, а като три четвърти приятели. Знае го всеки, който призовава аллаха и неговия пророк, независимо дали живее в Мароко или Индия.

Само че е необикновено трудно да обясниш на един нетурски мохамеданин, че си германец. Той си мисли, че германците изглеждат съвсем различно от омразните англичани и французи, и като вижда сега, че немецът прилича на тях, не му вярва и смята, че иска да го измами. Щом дори като немец той служи в Чуждестранния легион и се сражава с мохамеданите, не му вярва вече дори и оня, който може би отначало го е считал за германец. Защото един германец не воюва на страната на французите срещу мохамеданите, които се борят за свободата си; германците знаят сами какво значи да се сражаваш срещу французи и англичани за свободата и независимостта на своята страна.

Как е станало, никой не може да каже. Чрез едно необяснимо чувство, което внезапно се породило у мароканците, те му повярвали, че е германец и никога не се е бил срещу мароканци. Приели го, грижили се за него, хранили го добре и го предавали от род на род, от племе на племе, докато той стигнал брега и там, заедно с търговците на сливов мармалад, бил доведен на „Йорике“.

Скипърът с радост го взел, понеже имал нужда от носач на въглища, а Паул бе щастлив да бъде между нас.

Но още след два дни, макар че не му се случи беля със скарите и въглищата бяха тогава наблизо, той рече:

— Съжалявам, че захвърлих Чуждестранния легион. Тук е десет пъти по-зле от най-страшната рота в нашата дивизия. В сравнение с вас ние живеехме като князе. Имахме човешка храна и човешки помещения. Тук ще загина.

— Не дръж такъв тон, Паул — казал Станислав, за да го ободри. Но Паул, който си спечелил нещо може би още от премеждията при бягството, почна да плюе кръв. Все повече. После повърна кръв на големи парцали. И една нощ, като отидох да го сменя, намерих го легнал на куп въглища горе в бункера, а под него цяла локва кръв. Беше още жив. Замъкнах го в каютата и го нагласих в койката му. На утрото, когато дойдох да го събудя, той бе умрял. В осем го спуснаха зад борда. Скипърът дори не си сне фуражката, просто чукна ей така по козирката. Не го и увиха. Той имаше само дрипи, клеясали от кръв. На краката му вързаха голяма буца въглища. Мисля, че на скипъра му се досвидя и тази буца. В корабния дневник Паул не влезе. Въздух, само въздух, който се разсейва.