Б. Травен
Корабът на мъртвите (20) (История на един американски моряк)

20

Ако дълго време си мирисал солената вода, от външния вид на един кораб можеш вярно да съдиш за храненето и третирането на екипажа. Понякога човек сериозно си въобразява, че разбира нещо от море, от кораби и моряци, щом с пътнически кораб — може би дори в правителствената каюта — дузина пъти е преплувал океана. Но пътникът не научава нищо нито за морето, нито за кораба, а още по-малко за живота на екипажа. Стюардите не са екипаж, а и офицерите не са екипаж. Едните са само келнери и камериери, а другите — само чиновници с право на пенсия.

Капитанът командува кораба, но не го познава. Този, който язди камилата и посочва мястото, където иска да иде, не знае за камилата нищо. Само камиларят познава камилата, тя говори на него и той говори на нея. Само той знае нейните грижи, слабости и желания.

Така е и с кораба. Скипърът е комендантът, началникът, който винаги иска нещо друго, а не туй, което корабът иска. Корабът го мрази, както мразят всички началници и командири. Ако наистина обичат някой командир или се казва, че го обичат, то е само затова, че така най-добре се оправят с него и със странностите му.

Но само екипажът обича кораба. Екипажът е истинският и верен другар на кораба. Той го чисти, милва, приласкава и целува. Често екипажът няма друг дом, освен кораба; комендантът има някъде на сушата хубава къща, има жена, има деца. И мнозина моряци имат жени и деца, но тяхната работа на кораба е толкова тежка и изнурителна, че те могат да мислят само за него и съвсем забравят семейството у дома, понеже нямат време да мислят за него. А когато почнат да мислят за дома, те тутакси заспиват, защото са уморени.

Корабът добре знае, че не може да направи и крачка, ако не е екипажът. Един кораб може да плава без капитан, но без екипаж не. Капитанът не може да даде на кораба да яде, понеже не разбира как да му надвие, та огънят да не излети и да даде максималната топлина, без да му причини смущения в храносмилането.

Корабът говори с екипажа, не с капитана и с офицерите. Той разправя на екипажа приказки и чудно хубави истории. Корабите, а не хора са ми разказали всички мои морски истории. Корабът обича и екипажът да му разправи нещо. Чувал съм как корабите се смеят и кикотят, когато в неделя следобед екипажът седи на палубата и си разправя вицове. Виждал съм как кораби плачат, щом се разказват тъжни истории. А чух един кораб да хълца горчиво, защото знаеше, че при следващото плаване ще потъне. Той не се завърна вече никога и в регистъра на Лойд го вписаха като „безследно изчезнал“.

Корабът държи винаги страната на екипажа, никога на капитана. Капитанът не работи за кораба, той работи за компанията. Често екипажът не знае на коя компания принадлежи корабът, той не мисли за това. Той се тревожи за нещата, които засягат кораба. Ако екипажът е недоволен или се бунтува, корабът веднага вдига бунт заедно с него. Корабът мрази стачкоизменниците повече отколкото дъното на морето. Знаех един, който отиде право на дъното при първото си излизане в морето, още почти видим от брега, заедно с цяла орда стачкоизменници. Не се върна никой. Бе предпочел да потъне, отколкото да го сграбят стачкоизменниците. Yes, Sir.

Ако хранят или третират екипажа зле, корабът тутакси застава на негова страна и тъй високо крещи истината във всяко пристанище, че скипърът трябва да си запушва ушите, а често подплашва от сън и пристанищната комисия, и не й дава мира, докато не започне разследване. Вярвам, че ме считат за ненаситен субект. Но нали за моряка яденето е единственото, с което той може да се занимава на кораба извън задълженията си. Други радости той няма, а тежкият труд предизвиква здрав апетит. Яденето е важна съставна част от неговата заплата.

Но на „Йорике“, както тя достатъчно високо го заявяваше, на екипажа даваха най-жалката лапаница, която можеха да забъркат една стисната компания и един алчен капитан, който търси странични доходи. Тя служеше само да му поддържа живота. Какъв бе по характер капитанът, „Йорике“ издаваше всекиму, който разбира езика на един кораб. Той пиеше, но само добри питиета; обичаше да си хапва, но само хубави неща; крадеше, отгдето можеше да се открадне; правеше странични гешефти, с когото и за чиято сметка можеше. Иначе всичко му бе много безразлично и лично той малко безпокоеше екипажа. Безпокоеше го по околен път чрез офицерите и инженерите.

Как ли е било възможно да намери „Йорике“ екипаж и да го задържи? Как ли е било възможно да отплува с пълен екипаж от едно испанско пристанище, от тази благословена страна на слънцето и свободата? Тук има скрита някаква тайна. Дали не е…?

Да, навярно. Навярно тя е кораб на мъртвите. Ето! Открих го! Кораб на мъртвите. Дявол да го вземе, да, тя е кораб на мъртвите.

Как не го забелязах от пръв поглед? Спал съм.

Правилно, съмнение няма.

Но все пак имаше нещо друго, може пък и да не е. Тука има някаква тайна. Но нека полярна мечка да ми почеше задника, ако не изровя каква е тази работа.

Тя най-после се бе решила да върви, доброволно и послушно. Аз я бях подценил. Тя имала основателни причини да се страхува от водата. Капитанът беше магаре, Yes, Sir „Йорике“ бе много по-умна от своя капитан. Тя изобщо не се нуждаеше от капитан, сега го виждах. Тя беше един добър стар расов кон, който трябва да се оставя да върви сам, за да намери правия път. Необходимо е за един капитан да представи само подписано и подпечатано свидетелство, че е положил изпит и тутакси му поверяват някое корито и отгоре на това пък такова деликатно като „Йорике“. Дайте на някой опитен палубен работник заплатата, която скипърът получава, и той ще преведе през жабешко блато едно корито като „Йорике“ по-добре от всеки дипломиран капитан, който не прави нищо друго, освен по цял ден да се лута като муха без глава и да размисля как и къде да отреже още нещо от храната за екипажа, за да ожули за компанията и за своя джоб още някой петак.

Течения и вятър изблъскваха „Йорике“ от посоката, по която скипърът я принуждаваше да върви. Не бива да налагаш на една тъй деликатна женичка как и накъде да върви, само ще я забъркаш. Не трябва да се укорява лоцманът. Той добре познава своето пристанище, но не познава кораба. А този скипър го познаваше още по-малко.

Със скърцане се промъкваше тя надлъж по кея и аз трябваше да си вдигна краката, иначе щеше да ми ги отнесе. А не бях толкова побъркан, че да изпратя краката си в Мароко, а аз да остана в Барселона.

Отзад тя пляскаше с перката, а тук отстрани плюеше и пикаеше като безумна, сякаш кой знае колко бе препила и кой знае колко тежко бе да си намери пътя, без да събори уличните лампи.

Най-сетне на скипъра се удаде да я откъсне от кея. Но аз бях убеден, че „Йорике“ сама се бе загрижила за себе си, щом искаше да се измъкне със здрава кожа. А може би е искала да икономиса на своите собственици няколко кофи боя.

Колкото наближаваше, толкова по-непоносима ставаше нейната външност. И ми хрумна мисълта, че ако сега зад мен стои палачът с разтворена примка и аз мога да му се изплъзна само ако постъпя на „Йорике“, щях да предпочета въжето и да кажа на палача: „Драги приятелю, вземай ме по-бърже, за да ме спасиш от този сандък за гвоздеи.“ Защото сега видях нещо, което бе по-лошо от всичко забелязано досега.