Б. Травен
Корабът на мъртвите (47) (История на един американски моряк)

47

Когато стана съвсем светло, ние се опитахме да се смъкнем в коридорната шахта. С известна предпазливост това ни се удаде. За стъпала използвахме вратите на отделните кабини и ребрата на стените, и всичко стана много по-бързо, отколкото си мислехме.

В дъното на шахтата се намираха двете кабини на скипъра. Там аз намерих един джобен корабен компас и веднага му стъкмих калъф, но го поверих на Станислав, понеже нямах джоб, където можех да го съхранявам. В кабината имаше и два малки водни резервоара, единият с вода за пиене, а другият за миене. И така ние бяхме осигурени с вода за няколко дни, защото не бяхме пробвали дали помпите в кухнята могат да теглят вода. А може би и танкът с прясна вода бе отишъл по дяволите.

На „Йорике“ ние знаехме всяко местенце, кое къде се намира. Тук трябваше да започнем отначало и да търсим всичко. Но Станислав имаше остър нос и за миг откри склада с хранителни продукти, веднага щом изникна въпросът за закуската. През следващите шест месеци не можехме да умрем от глад. И ако имахме достатъчно вода, тук се издържаше известно време.

В склада имаше множество каси с минерална вода, бира и вино. Съвсем лошо не можеше да стане.

Изправихме пак кухненската печка и можехме да готвим. Изпробвахме помпите за прясна вода. Едната не теглеше, но пък другата беше напълно в ред. Водата беше още малко мътна от разтърсилата се тиня, наслоена по дъното, но за един ден щеше да се оправи.

Аз имах лошо настроение, а и Станислав изпитваше недоволство.

— Човече — каза ми той изведнъж, — какво ще кажеш, хваща ме морска болест. Дявол да го вземе, за пръв път ми се случва.

Аз не можех да си обясня защо ми ставаше все по-лошо, макар че корабът стоеше твърде спокойно. Бушуването на тежките вълни и случайното потръпване на железния колос не можеше да предизвика едно такова окаяно чувство.

— Сега ще ти кажа какво ни е, Станислав — отвърнах след малко. — Морската болест е от побърканото положение на тези кабини. Всичко е наклонено и стръмно. Трябва тепърва да свикваме с него.

— Мисля, че имаш право — отбеляза той и щом се намерихме вън на открито, неприятното усещане веднага изчезна, макар че и цялото положение на кораба, който тъй идиотски чудато стърчеше към хоризонта, действуваше на чувството ни за равновесие.

— Виж — казах му аз сега, когато седнахме вън и пушехме хубавите пури на скипъра, — то е само въображение, — нищо повече. Сигурен съм, че ако някога ние открием какво в нашия живот е въображение и какво факт, ще научим още много наистина странни неща и ще наблюдаваме целия свят от друг ъгъл на зрение. Кой знае какви последици може да има това.

Колкото и да се взирахме, не се виждаше кораб. Не можахме да зърнем дори дим. Намирахме се твърде далеч извън обичайните водни пътища.

— Ние можем тук да водим най-хубавия живот, за който някога сме мечтали — философствуваше Станислав, — имаме всичко, каквото пожелаем, можем да ядем и да пием каквото и колкото искаме, никой човек не ще ни смути, а няма нужда и да работим. Въпреки това ние искаме да си отидем колкото може по-бързо, и ако някое корито не дойде да ни вземе, скоро сами ще тръгнем и ще се опитаме да стигнем брега. Всеки ден същото, ето кое не може да се понася. Понякога си мисля, дори и наистина да има рай, което не вярвам, понеже не мога да си представя къде ще отидат богатите, след три дни в рая аз ще извърша грозно богохулство само да се измъкна пак оттам, без да е нужно да пея набожни песни и да седя между стари фарисейки, попове и лицемерни моралисти.

Ама че се смях.

— Не се бой, Станислав, ние двамата няма да влезем там. Нали си нямаме документи. И можеш да бъдеш сигурен, ония там горе също ще ти поискат документи, паспорти и кръщелни свидетелства, и ако не можеш да ги занесеш, ще ти тръшнат вратата под носа. Само запитай поповете, веднага ще ти го потвърдят. Трябва да си носиш разрешение за женитба, свидетелство за църковен брак, кръщелно, свидетелство за конфирмация, свидетелство за миропомазване, печат за причастие и бележка за изповед. Ако можеше там горе да мине просто тъй без документи, както ти изглежда си мислиш, нямаше защо да ги издават тук долу. И ми се струва, че на Всезнаещия те твърде не се осланят, все си е по-добре да го имаш черно на бяло и подпечатано, както си му е редът. Всеки поп ще ти каже, че ключарят там горе има една голяма връзка с ключове. Защо? За заключване на вратите, за да не се промъкне през границата някой без виза.

Станислав поседя тихо и после каза:

— Странно, че тъкмо сега ми идват на ум такива мисли, но цялата история тук твърде не ми харесва. Върви ни прекалено добре. А щом по изключение ти върви добре, то нещо не е в ред. Не мога да понасям това. Сякаш са те пратили на охранване, защото те чака особено тежка задача, която не можеш да преодолееш без добра подготовка и почивка. Тъй беше и във военния флот. Винаги, когато предстоеше нещо особено, имаше преди това няколко добри дни. Тъй беше и тогава, преди да се хлъзнем към Скагерак.

— Ама че глупости дрънкаш — казах му аз — Ако ти полети в муцуната печено пиленце, ти ще го изплюеш само за да не ти се случи нещо лошо. Трудните работи идват съвсем от само себе си, вярвай ми. Толкова по-добре, ако преди това си бил на летуване. Щом си се охранил, можеш да пребориш трудната работа, в другия случай може би ще те пребори.

— Дявол го взел, ти имаш право — извика Станислав сега пак в добро настроение. — Аз съм една стара овца. Никога не съм имал такива идиотски мисли. Точно днес. Дойдоха ми, когато си помислих, че отпред в каютата, или по-точно да кажа — там долу под краката ни, там лежат момчетата, всички, и плуват зад вратата на същото корито, както и ние. Знай, Пипип, на един кораб не бива да се возят трупове, това привлича госта. Корабът е живо същество, което не обича трупове около себе си. Като товар може, от мен да мине. Това е друго нещо. Но не трупове, които лежат, които плават наоколо.

— Не можем да го променим — казах аз.

— Точно това мисля — отвърна Станислав. — Не можем да го променим. И това е най-лошото. Всички други са отишли на оня свят. Останахме само ние двамата. Тук нещо не е в ред.

— Сега пък аз ще ти кажа нещо, Станислав. Ако не престанеш с тия идиотски шашкънии, тогава — не, да те хвърля долу не искам, няма да ти направя това удоволствие. Но няма да ти проговоря нито сричка, та ако ще и да забравя да говоря. Ти ще живееш в шахтата на десния борд, а аз в шахтата на левия борд, и всеки ще върви по своя собствен път. Докато съм жив, няма да си позволя да скимтя предварително за госта. За това има по-късно достатъчно време, щом се стигне дотам. А ако искаш да знаеш моето мнение, защо точно ние двамата останахме, то е съвсем ясно и показва още веднъж как всичко на света става справедливо. Ние не принадлежим към екипажа. Ние бяхме откраднати. Никога не сме сторили нещо на „Императрицата от Мадагаскар“ и не искахме нищо да й сторим. Това е причината защо тя не ни взе със себе си.

— Защо не ми го каза веднага, Пипип?

— Да, а ти какво си мислиш за мене, та аз не съм твоят кралски съветник. Човек знае тези неща от само себе си, по предчувствие.

— Сега ще ида да се натряскам — рече Станислав. — Все ми е едно. Не, не искам да кажа, че ще се натряскам, ама ще му светна една солидна. Кой знае, може би скоро ще мине някой сандък и ще ни прибере. И няма цял живот да си простя, че съм оставил всичко това тук, без да го опитам.

Защо пък Станислав да се наслаждава сам на това удоволствие?

И започна сега едно прахосничество, каквото и сам скипърът не си е позволявал на един път.

А в кутиите имаше такива хубави неща. Сьомга от Британска Колумбия, наденици от Болоня, пилета, кокошка фрикасе, пастети, езици от всякакъв вид, една дузина различни консервирани плодове, две дузини различни сортове сладкиши, бисквити, най-добре подбрани зеленчуци, ликьори, ракии, вина, английска бира, портер, пилзенска. Капитаните, офицерите и инженерите знаят как да си направят живота приятен. Обаче сега ние бяхме собствениците, докато предишните плаваха под водата и хранеха рибите.

На следния ден времето бе много мъгливо и неясно. Не виждахме и на половин миля далеч.

— Ще има буря — рече Станислав.

Вечерта тя дойде. Все по-силна и по-силна.

Седяхме в кабината на скипъра на един резервен петролен фенер.

Лицето на Станислав беше загрижено:

— Ако „Императрицата“ се смъкне от рифа, с нас е свършено, момко. Трябва навреме да направим нещо.

Той намери около три метра въже и го превърза около тялото си, за да го има под ръка. Всичко, което аз можах да намеря, бе една наполовин употребена ролка връв, дебела колкото молив.

— По-добре да се изкатерим по шахтата — предложи Станислав. — Тука вътре ще бъдем в капан, щом почне патърдията. Горе все има още някаква възможност да се измъкнем.

— Ако искаш да вървиш на небето, ще идеш горе, а ако искаш при рибите, стой си долу — казах аз. — Едното като другото. Ако ти е писано да те прегази кола, тя ще те догони на тротоара пред витрината, в която зяпаш, няма нужда да препускаш пред нея.

— Ама и ти си един. Ако ти е писано да се удавиш, спокойно можеш да сложиш шията си на железопътните релси и експресът ще прескочи над тебе като цепелин. Не вярвам на такива теории. Няма да сложа шията си на релсите. Ще ида горе и ще погледна какво става.

Той се изкачи по коридорната шахта и понеже ме убеди, че е прав, аз го последвах.

Седнахме горе близо един до друг. Трябваше да се държим за обшивката, иначе бурята щеше да ни запрати долу.

Тя се усилваше все повече. Тежки стръмни вълни яростно блъскаха средната част на кораба под нас и се разбиваха в кабините на скипъра.

— Ако така продължава цяла нощ — рече Станислав, — до сутринта от кабините няма да остане нищо. Мисля дори, че вълните ще отнесат цялата средна част. Тогава ще ни останат само камерите в кърмата и помещението, гдето се намира машината на щурвала. И лека нощ ядене и пиене. Там вече и мишка няма да намери нищо.

— Може би е по-добре още сега да се качим горе — предложих аз. — Ако бръсне средната част, няма да имаме вече време. Тогаз и ние ще заплуваме.

— Няма да я обръсне наведнъж — поясни Станислав, — тя ще отива по дяволите парче по парче. А като откъсне една стена, ще имаме достатъчно време да се изкатерим горе. — Станислав беше прав.

Но правото се мени, щом се променят условията. Няма нищо, което да не е било някога право. Не можеш да сложиш правото в саламура и да чакаш, че след сто години то пак ще бъде право, може би дори същото.

Съвсем сигурно бе, че Станислав има право. Но след няколко минути той вече нямаше право.

Три гигантски вълни, всяка следваща сякаш десет пъти по-тежка и по-силна от предишната, с гърмящ рев удариха „Императрицата“, като че искаха да я нагълтат.

Оглушителният рев на вълните, които бясно се блъскаха, разбиваха се и пак се отдръпваха, бяха заплашителен гневен вой срещу „Императрицата“, която се осмеляваше да им противостои на този риф с такова дълго упорство.

Третата огромна вълна разлюля стръмно стърчащата нагоре „Императрица“. Тя още стоеше. Но ние двамата почувствувахме, че тя не стои вече здраво като кула.

Вълните се отляха, за да си отдъхнат за следващите удари.

Бучащата буря гонеше тежките облаци като парцали по нощното небе. Сегиз-тогиз се отваряше дупка в този вилнеещ облачен бяг и за секунди ти зърваш няколко ясни, блестящи звезди, които викаха надолу през този черен, виещ, ревящ, бучащ и разбиващ се бунт на въстаналите първични природни стихии: „Ние сме мир и покой за теб, но самите ние сме обгърнати от пламъците на творението, на раждането и на безспирното движение. Не бягай към звездите, ако търсиш покой и мир. Ние не можем да ти дадем туй, което сам не носиш в себе си!“

— Станислав — извиках високо, макар че той седеше до мен, — вълните се връщат. Сега е решаващият момент. Ще изметат „Императрицата“.

В слабата светлина на звездите видях как първата вълна се приближава като някакво неизмеримо огромно черно чудовище.

Тя шибна над нас с мокрите си лапи.

Ние издържахме, но „Императрицата“ се надигна и се обърна в ноктите на рифа, сякаш изпитваше разкъсващи болки.

Втората вълна връхлетя, отне ни за дълго време дъха и аз имах чувството, че съм запратен в морето. Но още седях здраво.

А „Императрицата“ изкряка, сякаш бе ранена на смърт. Тя се въртеше в своята болка и залиташе с трясък, тропот и гръм, докато застана не вече стръмно нагоре, а наклонено. Освен това тя легна още повече на десния борд.

Средната част бе залята с такива водни маси, че всичко изглеждаше погинало. Но то ми се мярна само като някаква съвсем далечна разводнена мисъл.

— Хей, Станислав! — ревях аз.

Дали и той ревеше, не знам. Сигурно. Но нищо не се чу.

Третата вълна, най-тежката от тази верига, удари с гръм.

„Императрицата“ бе вече издъхнала, сякаш умряла от страх. Третата вълна, макар че връхлетя с гръмовен напор, повдигна леко трупа на „Императрицата от Мадагаскар“ като ефирен копринен воал. Направи го гальовно и ласкаво, въпреки суровия си бяс. Надигна го, обърна го в полукръг по цялата му дължина и без да го тресне върху скалата и да се радва как неговите кости се трошат, положи го меко и нежно настрани.

— Скачай и плувай, Пипип, иначе ще попаднем във водовъртежа! — изкрещя Станислав.

Плувай, когато тъкмо те е свирнала по рамото летящата товарна мачта.

Но нямаше значение дали аз мога или не искам да плувам. Отливът на последната вълна ме заля и ме отвлече далеч от въртопа. А „Императрицата“ ще се удържи още няколко минути, преди морето да я погълне окончателно. Кърмата още беше над водата.

— Хой-хо! — чух аз сега вика на Станислав. — Къде си?

— Ела тук, ето ме. Стискам се добре. Има достатъчно място — ревях аз в мрака. — Ало. Тука. Хой-хо! — И виках, виках, за да покажа на Станислав посоката.

Той се приближаваше. Най-после се хвана и се покатери горе.