Б. Травен
Корабът на мъртвите (48) (История на един американски моряк)

48

— На какво се намираме? — попита Станислав.

— Сам не зная. Изведнъж се озовах горе, не знам как стана. Мисля, че е една стена от рубката на щурвала. Навсякъде има ръчки.

— Сигурно. От щурвала е — потвърди Станислав.

— Добре, че онези магарета не правят всичко от желязо, а оставят тук-там по няколко парченца дърво. В старите дебели книги все гледаш как корабният юнга се е вкопчил в някоя мачта, спасил се е на нея и си плава. Днес няма такова нещо. И мачтите са вече железни, и ако се хванеш за една такава, все едно да си закачиш камък на корема. Ако пак видиш такава картинка, кажи спокойно, че художникът е мошеник.

— Как пък ти мели ченето в тази проклета бъркотия — изкритикува ме Станислав.

— Да, а ти си магаре. Да хленча ли сега или да засвиря траурен марш? Кой знае дали след четвърт час ще бъда в състояние да ти разправям, че днес не бива да се разчита вече на мачтите. А това трябва да се каже, защото е важно.

— Хей, дявол го взел, та ние още веднъж се отървахме гладко — викна той.

— Гръм да го порази, дръж си проклетата богохулна уста — креснах му аз. — Ще докараш тук цялата банда. Щом седиш на сухо, радвай се мирно, а не кряскай така безсрамно. Аз си давам толкова труд да го кажа в неочебийна и във висша степен елегантна форма и изискано да опиша какво мисля, а ти, простако, го ревеш направо.

— Не говори на висок тон, та сега всичко е все едно, нали всичко е…

Не можеш да стигнеш Станислав в тези работи. Изразите, които той сегиз-тогиз употребява, ще ме накарат да отбягвам неговата компания.

— Всичко е все едно ли? — повторих аз. — Съвсем не мисля така. Това е идиотско. Никога няма нищо все едно. Удоволствието започва истински едва сега. Досега ние се борихме само за документи, сетне с кучешкото плюскане после пък с проклетите скари. Сега се касае най-после за последното ни дихание. Тъй лесно и послушно няма да позволя да ми го отнемат.

— Аз другояче си представям удоволствието — рече Станислав.

— Не бъди неблагодарен, Лавски. Казвам ти, адско удоволствие е да се пердашиш с рибите за залъка, щом ти си тоя залък.

Естествено, Станислав бе напълно прав. То не бе удоволствие. Трябваше като бесни да впиваме нокти в ръчките, за да не ни отвлече водата. Вълните не се чувствуваха тъй остро тук на плаващата стена, както на кораба, понеже те я издигаха високо и не се разбиваха в нея с пълната си ярост. Но все пак се гмуркахме достатъчно често, за да не забравяме къде се намираме.

— Мисля, че трябва да направим нещо — казах аз. — Ръцете ми изтръпнаха, не мога вече да се държа.

— Нека да се завържем — рече Станислав. — Аз ще ти дам единия край на въжето, а ще взема твоята връв. Аз се държа по-добре. Връвта е достатъчно дълга, може да се направи на три ката.

Станислав ме върза здраво. Аз не можах да го направя сам със схванатите си ръце. Сетне завърза и себе си, и ние чакахме какво ще се случи.

Най-после нощта премина.

С новия ден бурята позатихна, но високото вълнение остана.

— Виждаш ли нещо като земя? — попита Станислав.

— Не. Знаех си го, лесно няма да стана откривател на нови континенти. Ако не ми пъхнат нещо под носа, не го виждам.

Изведнъж Станислав каза:

— Човече, та аз имам компас. Добре, че го намери.

— Да, компасът е хубаво нещо, Лавски. Винаги можем да видим в коя посока се намира африканският бряг. Но пред десет компаса бих предпочел едно платно.

— С платно нищо няма да направиш на тази дъска.

— Защо не? Ако към земята духа морски бриз, ще се движим с него.

— Кой знае.

Следобед пак стана мъгливо и леко було легна над морето, то подействува успокояващо на развилнялата се стихия.

Неизмеримата ширина на океана ставаше все по-малка. Скоро имахме илюзията, че сме в някое езеро на материка. Сетне и това езеро ставаше все по-малко и по-малко и накрая повярвахме, че се плъзгаме надолу по голяма река. Сякаш можехме да докоснем с ръка бреговете и преди да заспим, ту аз, ту Станислав казвахме:

— Ето брега, хайде да се хвърлим и да преплаваме. Съвсем ясно се вижда, дотам няма и сто крачки.

После почти не говорихме и заспахме.

Когато се събудих, беше нощ.

Неясна мъгла все още лежеше над морето. Но високо във въздуха видях как искрят звезди. От двете страни виждах бреговете на реката, по която се плъзгахме. Понякога мъглата на единия бряг ставаше по-прозрачна и аз виждах хилядите искрящи светлини на близкото пристанище. То беше голямо. Имаше високи небостъргачи и жилищни блокове, чиито прозорци бяха осветени. А зад прозорците седяха интимно събрани хората и не знаеха нищо, че тук, по реката, се плъзгат надолу двама мъртви.

А небостъргачите и високите жилищни сгради растяха и растяха. Кое ли беше това огромно пристанище? Все по-високо и по-високо растяха небостъргачите, докато накрая достигнаха небето. И хилядите искрящи светлини на пристанището, на небостъргачите и на уютните жилищни сгради, гдето не знаеха нищо за плъзгащите се край тях мъртъвци, бяха като звезди на небето. И горе отвесно над главата ми небостъргачите се пресрещаха и аз виждах как техните прозорци светят, и се надявах, че сградите ще се пречупят и ще ме погребат под себе си. То бе големият копнеж на мъртвите: да бъдат погребани, а не да странствуват повече.

Обхвана ме страх и викнах:

— Станислав. Там едно голямо пристанище. Прилича на Ню Йорк.

Станислав се оживи, огледа се, видя през тънката мъгла бреговете на реката, потърка си очите, погледна високо над себе си и после каза:

— Ти сънуваш, Пипип, светлините на голямото пристанище са звезди. Там няма бряг. Ние сме в открито море. Не го ли усещаш по дългите вълни?

Той не можа да ме убеди. Аз исках сега да плувам към брега и да стигна голямото пристанище. Но когато поисках да развържа въжето, ръцете ми безсилно се отпуснаха и аз заспах.

Жажда и глад ме събудиха. Беше ден.

Станислав ме гледаше с подути очи. Лицето ми бе покрито с кора от солената вода. Забелязах как Станислав се задушава, сякаш искаше да дъвче своя собствен език или пък той му затъкваше дихателната тръба.

В очите му мъждееше гняв и той извика с дрезгав глас:

— Ти все казваше, че водата на „Йорике“ вони. Това не е вярно. Тя е изворна вода, съвсем прясна, чиста изворна вода от боровата гора.

— Водата никога не вони — потвърдих аз, — тя беше ледена вода. И кафето беше хубаво кафе. Никога не съм казвал нещо за кафето на „Йорике“.

Станислав затвори очи. Но не след дълго той се стресна и извика:

— Пет без двадесет, Пипип, вън. Донеси закуската. Вдигай пепелта. Закуската първо. Варени картофи и пушена херинга. Кафето. Много кафе. Донеси и вода.

— Не мога да стана — отговорих му аз. — Сломен съм. Премного уморен. Днес трябва сам да вдигаш. Къде е кафето?

Какво бе това? Аз чувах Станислав да вика, но това беше две мили далеч. И моят глас бе също две мили далеч от мен.

Сега се отвориха още три врати на пещите, а жегата бе непоносима. Изтичах до вентилационната тръба, за да си поема въздух. Но испанецът огняр крещеше:

— Пипип, затваряй вратите на пещите, парата пада.

Всичката пара падаше в котелното помещение и ставаше все по-горещо. Изтичах към варела, в който беше водата за гасене на сгурията, за да угася жаждата си, но тя имаше солен и противен вкус. Аз гълтах и гълтах и пак пих, а горивният канал стоеше съвсем широко отворен над главата ми горе в небето и беше слънцето, а аз пиех морска вода.

После заспах пак, а вратите на пещите бяха затворени и огнярят изливаше варела с водата върху котелното помещение, и аз бях в открито море, а гребенът на една вълна се бе разбил върху сала.

— Ето „Йорике“! — крещеше Станислав на много мили далеч от мен. — Ето кораба на мъртвите. Пристанището. Норвежецът е там. Той има ледена вода. Не виждаш ли, Пипип?

С двете ръце, свити в юмруци, Станислав сочеше над далечното море.

— Къде е „Йорике“? — виках аз.

— Не я ли виждаш, човече? Ето я. Шест скари са паднали. Проклятие. Сега са осем. Гръм да ги порази! Къде е кафето, Пипип? Пак всичкото сте го изпили. Това не е сапун, куче, а масло. Донеси сега чая, дявол да те вземе.

Станислав жестикулираше, показваше ту в тази, ту в онази посока. Все питаше не виждам ли „Йорике“, и пристанището.

Но това ми беше безразлично. Причиняваше ми болка да обърна глава към пристанището.

— Ние идем! Ние идем! — ревеше Станислав. — Трябва да се прехвърля на „Йорике“. Всички скари са паднали. Огнярят лежи в котела. Къде е водата? Не сте ли ми оставили кафе? Трябва да се кача горе, горе, горе.

Той дърпаше връвта, за да я развърже. Но не можеше да разхлаби възлите. Въртеше ги като безумен и все повече ги стягаше.

— Къде е лопатата? — извика той. — Трябва да отсека въжето. — Но връвта не издържа. Станислав теглеше, късаше и жулеше с такава сила превитата трикратно връв, че тя все повече се разнищваше. Той прекъсна последните влакна.

— „Йорике“ заминава. Бързо, Пипип! Норвежецът има ледена вода. Той ми маха с каната. Не оставам на мъртвешкия кораб.

Все по-диво ревеше Станислав.

Само кракът му беше още вързан и сега той там дърпаше връвта.

Аз виждах това на далечина от много мили като на картина или през далекоглед.

— Там е „Йорике“. Скипърът с два пръста на фуражката. — Станислав викаше и ме гледаше с неподвижни очи. — Идвай насам, Пипип. Чай, кейк със стафиди, какао и вода.

Да, ето я „Йорике“. Виждах я ясно. Познах я по нейната пъстра смахната одежда и по мостика, който винаги висеше във въздуха, изоставен от друг някой кораб.

Ето я „Йорике“ и сега те закусваха или вечеряха сливи в синьо лигаво нишесте. Чаят не бе лош. Това бе лъжа и клевета. Чаят бе добър и без захар. И водата за пиене не вонеше.

Започнах да развързвам въжето. Но с възела не сполучих. Тогава викнах Станислав да ми помогне двама да издърпаме възела. Но той нямаше време. Не бе готов с крака си и работеше като бесен, за да го освободи. А сега се отвориха и раните, които бе получил от ударите по главата.

Кръвта се изцеждаше по лицето му, но той не се смущава.

А аз дърпах и дърпах превръзките. Но въжето беше много дебело. Не можех да го протъркам и да развържа крайниците си. Оплитах се все повече. Търсих брадвата, ножа и накрая лопатата, която ние бяхме оправили, за да направим от нея дървена мачта, но компасът все падаше във водата и трябваше да го ловя с прегорилата скара.

Въжето не поддаваше. Възелът все по-здраво се затягаше. Аз изпаднах в безименна ярост.

Станислав бе освободил крака си.

Той се полуобърна към мен и викна:

— Идвай с мене, Пиплав. Ще тичаме само двадесет крачки. Всички скари са паднали, а сега е една минута преди пет. Ставай! Бързо ставай! Горе! Дигай пепел!

Но лебедката за пепел крещеше: „Йорике“ я няма!

И аз виках колкото може високо:

„Йорике“ я няма! „Йорике“ я няма! „Йорике“ я няма!

С ужасен страх аз се вкопчих във въжето, защото „Йорике“ бе заминала и аз виждах само море, море, не виждах нищо друго, освен равномерните вълни на океана.

— Стасинковзлов, не скачай! — Аз крещях с безумен страх, защото не можех да си спомня името му, то ми се изплъзваше. — Станислав, не скачай! Не скачай! Не! Остани тук!

— Те прибират котвата. Аз няма да ида на мъртвешки кораб. Аз тичам горе на „Йорике“. Тичам, аз тичам, тичам. Горе! Ела!

И той скочи. Той скочи. Там нямаше пристанище. Там нямаше кораб. Там нямаше бряг. Само море. Само вълни.

Той направи само няколко пляскащи удари. После потъна завинаги. Аз се взирах вцепенен в дупката, в която той бе паднал. Виждах я в безкрайна далечина. И виках:

— Станислав! Лавски! Братко! Мили, мили другарю, ела тук! Хой-хо! Тук! Тук!

Той не чу. Той не се показа вече. Той не изплува вече.

Там нямаше мъртвешки кораб. Там нямаше пристанище. Там „Йорике“ я нямаше. Той вече не изплува, no, Sir.

И това беше странно. Той вече не изплува и аз не можах да разбера как стана това.

Той бе назначен за далечно плаване, за съвсем далечно плаване. Но как можаха да го назначат? Та той нямаше моряшка книжка. Те веднага пак ще го изхвърлят.

Но той не се появи. Великият Капитан го беше назначил. И законно го беше назначил, макар без документи.

— Ела, Станислав Козловски — каза Великият Капитан, — ела, аз те назначавам законно и почтено за далечно плаване. Остави документите. При мен нямаш нужда от тях. Ще плаваш на верен и почетен кораб. Иди в каютата, Станислав. Можеш ли да прочетеш какво е написано над вратата.

И Станислав рече:

— Да, капитане. Който влезе тук, е вече освободен от всички страдания!