Б. Травен
Корабът на мъртвите (8) (История на един американски моряк)

8

Късно следобед пак ме въведоха там и ми се каза да последвам, ако обичам, двамата цивилни полицаи. Отидохме на гарата и отпътувахме. Слязохме в малко градче и спряхме в градския полицейски участък. Седнах там на пейката и всички ченгета, които идеха от смяна, ме разглеждаха като животно в зоологическа градина. От време на време ме заговаряха. Към десет часа двама ми казаха:

— Време е. Да тръгваме.

Вървяхме през полето и по пътеки в ливадите. Накрая двамата спряха и единият със затаен глас ми каза:

— Вървете направо все в оная посока. Няма да срещнете никого. Но ако видите нещо, избягвайте го или легнете, докато отмине. След известно време ще стигнете железопътната линия. Карайте все по нея, докато дойдете до гарата. Чакайте там наблизо до заранта. Щом видите, че приготвят, влака за тръгване, идете на гишето и кажете: „Un troisieme a Anvers^[1]“. Ще запомните ли?

— Да. Много е лесно.

— Но не проговаряйте повече ни дума. Вземате си билета и пътувате до Антверпен. Там пак лесно ще намерите кораб, гдето все ще имат нужда от моряци. Ето ви и нещо за хапване и още малко за пушене. Не купувайте нищо, преди да стигнете Антверпен. Ето ви и тридесет белгийски франка.

Връчи ми пакет сандвичи, книжна кесия с пури и кутия кибрит, за да не прося от никого огън.

— В Холандия не се връщайте никога. Ще ви лепнат шест месеца затвор и после лагер. Изрично ви предупреждавам, пред свидетел. Гуд бай и всичко хубаво!

Стоях през нощта в откритото поле. Всичко хубаво! Повървях в онази посока, додето се уверих, че двамата вече не могат да ме видят или са си отишли. Спрях и почнах да размишлявам.

Към Белгия? Там ме чакаше доживотен затвор. Назад в Холандия? Там само шест месеца затвор. Това вече е по-сносно. После пък лагерът за хора без паспорт. Поне да ги бях питал колко ще трае този лагер. Навярно до живот. Инак по какви причини ще се отървеш по-евтино в Холандия, отколкото в Белгия?

Стигнах до извода, че при всички случаи в Холандия е по-износно от Белгия. А там беше и по-добре, понеже можех да се оправя с езика, докато в Белгия не можех и дума да продумам, а още по-малко да разбера.

Вървях около половин час малко настрани. И сетне пряко през полето обратно за Холандия. Доживотният затвор бе прекалено горчив.

Тръгна добре. Хайде, по-смело напред.

— Стой! Не мърдай! Или ще стрелям! — Неописуемо приятно е да чуеш внезапно от мрака вик: „Ще стрелям.“

Не можеше да се прицели, не можеше и да ме види. Но и неприцеленият куршум улучва. А то в края на краищата е по-лошо и от доживотен затвор.

— Какво правите тук? — Двама мъже изскочиха от тъмнината и се насочиха към мен. Питаше ме единият от тях.

— Малко на разходка. Не мога да спя.

— А защо се разхождате точно тук на границата?

— Границата не видях, ограда няма.

Отправиха върху мен две ярки джобни лампи и ме претърсиха. Тия хора все претърсват. Сякаш навсякъде търсят изгубените четиринадесет точки на Уилсън^[2]. Пък те не са в джоба ми.

Когато не намериха нищо друго, освен сандвичите, тридесетте франка и пурите, единият остана до мен, а другият отиде да осветява пътя, по който бях дошъл. Вероятно се надяваше да намери там световния мир, който търсят по цял свят, откак нашите младежи се биха и проливаха кръвта си, за да бъде тази война последна.

— Ами къде отивате?

— Искам да се върна в Ротердам.

— Сега? Защо точно посред нощ и точно тук през ливадите? Защо не си вървите по шосето?

Сякаш не е позволено да се върви нощем в ливадите. Хората имат странни възгледи. И тутакси те подозират, че си извършил някакво престъпление. Разправих им, че ида от Ротердам и как съм стигнал дотук. Но те се ядосаха и ми казаха да не ги вземам за глупаци, било ясно като бял ден, че ида от Белгия и искам да се промъкна в Холандия. Когато им възразих: тридесетте франка доказват; че съм говорил истината, те още повече се ядосаха и казаха, тъкмо те са доказателството, че искам да ги излъжа. Франковете били доказателство, че идвам от Белгия, защото в Холандия франкове няма. Какво ли пък, ако им кажеш, че холандски чиновници са ми дали тези пари и са ме прехвърлили нелегално среднощ? То щеше да ги принуди да ме арестуват и да ме поставят под обвинение за обида на държавни служители. Но те още веднъж се смилиха над мен, понеже явно бях един клет сиромах, който не е имал намерение да прави контрабанда, и ме заведоха на пътя, по който можех пак да се върна в Антверпен.

Толкова добри бяха към мене тези хора.

Но сега трябваше да вървя в Белгия, друго не ми оставаше. Да не беше само доживотният.

Цял час пътешествувах по посока към Белгия.

Препъвах се от умора. Най-ми се искаше да легна тук и да заспя. Но сметнах, че е по-добре да вървя, докато се измъкна от опасния район, където стрелят върху всекиго, който сам няма право да стреля.

И не щеш ли, нещо ме хвана за крака. Помислих го за куче. Като се окопитих, разбрах, че било ръка. И пак пламва джобен фенер. Този предмет е също едно изобретение на сатаната, виждаш го чак когато ти се навре в очите.

Изправиха се двама мъже. Лежали там в ливадата и аз съм хукнал право в ръцете им.

— Къде отивате?

— За Антверпен.

Говореха холандски или фламандски.

— За Антверпен ли? Сега през нощта? А защо не си вървите по шосето, както подобава на порядъчни хора?

Разказвам им, че не съм дошъл по своя воля, и им обяснявам, как е станало, че се лутам сега тук.

— Другиму разправяйте такива шашарми. Не на нас. Такова нещо чиновници не вършат. Надробили сте я някаква там в Холандия и сега ще се прехвърляте тука. Обаче няма да мине. Хайде най-напред да ви претърсим джобовете и да узнаем защо вървите среднощ из ливадите, и то все към границата.

В джобовете и в шевовете на дрехите ми те не намериха онова, което търсеха. Поисках да науча какво всъщност търсят и защо трябва все да ти пребъркват джобовете. Ама че лош навик у тези хора.

— Ние знаем какво търсим. Не се грижете за това.

От тези приказки не станах по-умен. Но нищо не можаха и да намерят. Убеден съм, че и до свършека на света половината от човечеството винаги ще претърсва джобовете на другата половина. Може би всички спорове между хората произлизат само оттам, кой има правото да претърсва джобовете и кой има задължението да го понася, а на всичкото отгоре и да го плаща.

Когато служебната част мина, единият ми каза:

— Така, а ето ви там посоката за Ротердам, изпарявайте се веднага и не се мяркайте пак тук пред очите ни. А когато отново срещнете гранична полиция, не си мислете, че тя е толкова глупава, колкото смятате. Няма ли какво да ядете там във вашата идиотска Америка, ами сте се помъкнали всичките тук, за да изплюскате и малкото храна, която ни трябва за нашите хора?

— Но аз съвсем не съм дошъл тук доброволно — възразих и сам най-добре го знаех, че е самата истина.

— Забележително, така твърди всеки от вас, щом го хванем.

Ето ти нещо съвършено ново. Навярно не съм аз единственият, който скита по тези чужди краища.

— Хайде, пръждосвайте се. И не правете излишни обиколки. Скоро ще стане светло, а тогава ще ви наблюдаваме добре. Ротердам е хубаво кътче. Има много кораби, които винаги се нуждаят от хора като вас.

Колко често ми разправяха тези приказки. Та от честото разправяне те трябваше да станат вече научна аксиома.

С тридесет франка не бях за никъде в такова малко градче, сигурно щеше тутакси да направи впечатление.

Но дойде една млекарска кола и ме взе за част от пътя. После се намери камион и той ме взе за малко. Сетне пък един селянин, който караше свине за града. Така миля след миля наближих Ротердам. Щом хората не се числяха към полицията и щом не искаха да се смятат за полицаи, те почваха да стават много мили същества, които мислят съвсем разумно и изпитват съвсем нормални чувства. Разказвах им правдиво какво ме е сполетяло и че нямам документи. И всички те биваха толкова мили, даваха ми да ям, даваха ми някое топло, сухо ъгълче да преспя и ми даваха добри съвети как най-добре да отбягвам полицията.

Странно е наистина. Никой не обича полицията. А при взлом викат полицията само затова, защото никому не е позволено сам да нашари гърба на нападателя и пак да му отнеме ограбеното.