Б. Травен
Корабът на мъртвите (42) (История на един американски моряк)

42

Отправихме се за Триполи и имахме дяволски тежко плаване. В котелното ни лашкаше насам и натам, а в бункерите бе още по-лошо. Когато седях на един куп въглища в котелното, за да си отдъхна, аз разглеждах малката стъклена тръбичка, която така мъченически бе глътнала един възрастен моряк само защото била в такова настроение. Поставях си въпроса, дали аз бих затворил тръбата, ако на това стъкълце му хрумне пак да се разтанцува.

Естествено, казах не. Но кой може да каже какво ще стори, ако въпросът не се поставя, а трябва да бъде решен и ти дори не мислиш, че този въпрос изобщо съществува? Та може огнярят да лежи долу и да не може вече сам да избяга. Да изоставя моя огняр, та през целия ми живот да крещи след мен: „Пипип! Пипип! Изгарям! Изнеси ме, Пипип! Не мога да стана, не мога да виждам, очите ми са изгорели, Пипип, бързо, умирам! Пи-пии-п…“.

Е, оставяш, ли огняря да лежи? Не, ще отидеш, дори и да знаеш, че и двамата ще останете там.

А може би няма да ида. Защо? И моят живот има някаква цена. Моят живот…

— Пипип, носач, скачай на бака, не зяпай, на левия борд!

Огнярят реве, та заглушава ударите на машината.

Без да погледна, правя скок към левия борд и падам там на колене, защото се удрям в ръжена, който лежи на пътя ми. В същото време чувам оглушителен трясък.

Аз виждам, че под черния дебел слой въглищен прах, който огнярят има на лицето си, той е съвсем блед. И мъртвите могат да побледняват. Изправих се с пребити глезени и ударени колена и се обръщам.

Тръбата за вдигане на пепелта е паднала долу.

Тази тръба представлява кръгъл ламаринен канал като голям комин, с диаметър от около един метър. В него се дигат кофите с пепел, за да не могат да се махат насам-натам, а да отиват право горе в шахтата.

Тръбата виси в котелното на около девет фута от пода. Горе е занитена на един венец. Нитовете сигурно са ръждясали и сега в тая буря тя е получила последния удар и се е откъснала. Къде ще иде? В котелното. Отвесно падаща, много здрава желязна ламарина, има сто кила и повече. Ще ти отреже главата и цялото тяло по дължина. Ще го направи като с бръснач. Или ще ти удари рамото и ще го отнесе. Ако се смили, само половината крак. Кой мисли за тази тръба, че могла да ръждяса до венеца. Тя виси там от разрушаването на Ерусалим и никога не е падала. Вече толкова столетия. И сега изведнъж й хрумнало да падне.

Моряшки жребий. Работнически жребий. Вината е твоя. Махни се навреме, тогава нищо не може да ти се случи.

Ало, огняр, с един скок се избавих още веднъж. Още при първия вик: „Носач, на бака!“ профучах като маймуна, без да мисля какво става. „Йорике“ развива инстинктите, поддържа те във форма.

— Да, огняр, майка му мръсна, това беше един скок навреме. — Благодаря! Няма нищо. Защо? Утре ти, вдругиден Станислав. Кой знае кого ще улучи следващият куршум. Ние сме във война. И вик: Главата ти отива! Но преди още да го чуеш, главата е отишла. Остатъкът остава да лежи. Не се заплаща. През борда. Буца въглища на крака. С един пръст на фуражката. Погребална музика: „Сега пак нямаме носач.“

Стъклената тръбичка е здрава. Тя е взела жертвата си. Огнярят развали шегата на повдигателната тръба. Но за това ни чака отмъщението. Коя е следващата стъклена тръбичка? Кой е следващият? Момче, затегни си колана. Предупреждението се носи във въздуха. Предупреждение за теб. Гостът свисти наоколо, спотайва се в кьошетата и дебне в ъглите. Следния път той ще си свърши работата по-добре и не ще допусне огняря да погледне случайно нагоре и да види тъкмо как първо се откъсва едната половина на венеца и после другата. Следния път ще бъде може би дъската, по която балансираш горе за бункерния люк.

Мое момче, аз мисля, че е най-добре да слезеш в Триполи. Макар и да си мъртъв, ти можеш пак да си направиш една разходка от гроба и да видиш какво става навън, защото тъй бърже не се свиква със смрадния гробищен въздух. После пак ще влезеш в гроба или в мъртвешки кораб, но ще си напълниш носа с пресен въздух и втория път ще тръгне вече по-добре. Но в Триполи не стана нищо. Крачка не можахме да направим без надзор. При най-нищожния опит да останем зад борда ще ни пипнат и върнат обратно. Ще представят на скипъра сметка за разходите, а той ще ги удържи от заплатата. И в Сирия нищо не стана. Не можеш да се откопчиш. Ние бяхме свободни хора, свободни моряци. Позволяваха ни да отидем в пристанището, позволяваха ни да се натряскаме в кръчмите, да танцуваме и да проиграваме парите си или да ни ги окрадат от джоба. Всичко можехме да правим, нали ние сме свободни хора, а не затворници. Но щом „Йорике“ развее Синия Петер^[1] и ти се шляеш далече от кея или вълнолома или се губиш из преплетените улички и тъмни кьошета, ето че някой те тупне по рамото: „Monsieur, s’il vous plait^[2], вашият кораб чака, ние ще ви придружим, за да не сбъркате пътя“.

И щом пак се намериш на „Йорике“, те имат право да стоят долу на кея и да ти попречат за втори път да напуснеш коритото, понеже Синият Петерлайн се вее, а това означава край на свободата.

Станислав беше прав:

— Няма да се измъкнеш. А ако се измъкнеш, ще те пипнат и ще те пъхнат на друго мъртвешко корито, може би още по-лошо. Защото мъртвите ще те прибират винаги, дори от ръцете на полицията. С благодарност. И ще турят на архангела десет шилинга в ръката. Дори ще ти дават да плюскаш, докато те продадат на друг мъртвешки кораб. Трябва да се избавят от тебе. Не могат да те депортират в родината, нали ти нямаш никаква.

— Но аз не съм длъжен да постъпя.

— Ще те задължат. Скипърът ще каже, че се е уговорил с тебе устно, и вие сте си стиснали ръцете. На теб няма да повярват, на скипъра ще вярват. Нали той е скипър и има родина, макар че сам я е измислил и не смее да се върне у дома. Но той е скипър. Ще те задължат. Той те е наел. Не те е виждал никога. Но те е наел, стиснали сте си ръцете. Ще те задължат. Ти си дезертьор.

— Но, Станислав, говори ясно. Нали все още има право — казах аз, понеже мислех, че преувеличава.

— Този ми е вече четвърти. А за тебе първи. Ще постъпиш и хоро ще играеш.

— Не могат да те принудят. Аз дойдох на „Йорике“ доброволно — възразих аз.

— Да, първия път идваш полудоброволно. Но ако всичко ти беше в ред, не би дошъл доброволно. Ако ти си в ред, никой не може да ти дрънка такива измишльотини като ръкостискане, дезертьор и тем подобни. Ще кажеш, че ще идеш при консула. Трябва да те пуснат и да дойдат с теб. Ако консулът каже, че те приема, те трябва да се оттеглят. За ръкостискането няма да стане дума, а на скипъра ще кажат: „Кой сте вие? Кога за последен път инспектираха кораба ви? Какъв е окладът на екипажа: храна, заплата, каюти!“ И скипърът ще си свие опашката и няма вече да приказва за ръкостискане. Ти можеш ли да идеш при консула? Имаш ли документи? Имаш ли отечество? Е? Могат да правят с теб каквото искат. Не вярваш ли? Слез, опитай се!

— А ти не пазиш ли още датската си моряшка книжка? — запитах Станислав.

— Какъв въпрос! Какъв глупав въпрос! Ако я пазех, нямаше да бъда тук. Веднага я продадох за десет долара, когато получих в Хамбург хубавия паспорт. С нея той не може да се качи на датски кораб, нито да иде при датски консул. Веднага ще му я отнеме, понеже тя е анулирана. Но при нашите условия тая книжка цена няма. Ах, ако я имах. Но се осланях, на моя елегантен паспорт. Та той беше като крепост, добър и сигурен. Топ. Истински. По-добър от десет клетви. От цял свят можеш да позвъниш в Хамбург. Кажи само номера. И получаваш отговора: Паспорт като диамант. Но беше само гипсова фасада. Имаше хубаво лице, а зад него нищо.

— А защо не се опита и другаде с него?

— Опитах се. Пипип. Мислиш ли, че ще оставя този елегантен кръшкач, без да го извадя половин дузина пъти и да видя дали пък няма да върши работа! Опитах си късмета и при един шведец. Дори не стигнахме до консула. Скипърът го взе, надникна в него и рече веднага: „Не сте за нас“.

— Германците биха те взели.

— Първо, те плащат кучешки заплати. Поне тогава. Как плащат днес, не знам. И пак бих се съгласил с удоволствие. Беше ми все едно. Но като пристигнеш там, веднага ти скачат в лицето: „Не вземаме поляци. Поляците вън. Плюскайте горно силезийски въглища. Натъпчете поляшките си гърла.“ И все такива неща. И тъй ще върви през целия път. Дори и да ме бяха назначили. Другите, от екипажа, са десет пъти по-зли, десет пъти по-насъскани. Съвсем няма да издържиш. От ранно утро до вечерта ще чуваш само: „Свински поляк. Мръсен поляк. Говедо поляк. Не искате ли да излапате и Берлин, полски свини?“ Няма да издържиш. Пипип. Ще се хвърлиш през релинга. Тогава по-добре „Йорике“. Тук никой не се пъчи пред другия със своята националност, защото никой вече няма националност, с която да се надува.

Тъй минаваше месец след друг. И преди да се опомня, бях на „Йорике“ вече четири месеца. А си мислех, че тук няма да мога да живея два дни.