Джон Гришам
Да играеш за пица (9)

9

Италианците бяха в празнично настроение. Появиха се на първата тренировка за сезона по-рано от обичайното и моментално влязоха в спор за шкафчетата. Някои от тях започнаха да се оплакват от цвета на стените, други засипаха с ругатни момчето, което отговаряше за екипировката. Но всички бяха единодушни по въпроса, че този сезон ще дадат хубав реванш на вечния враг от Бергамо. Докато се преобличаха, продължаваха да се закачат, използвайки доста пиперливи изрази. Съблекалнята приличаше на гимназиален пансион.

Рик търпеливо се оглеждаше. В тясното помещение се бяха натъпкали около четирийсет души — от голобради хлапета до неколцина опитни ветерани, най-възрастните от които наближаваха четирийсетте. Сред тях личаха немалко яки фигури. Общо взето, почти всички изглеждаха в отлична форма. Според Слай момчетата не бяха спирали да тренират в зимната пауза — главно в залата за вдигане на тежести, която често се беше оказвала тясна да побере всички желаещи. Същевременно имаше и някои доста стряскащи контрасти. Въпреки волята си Рик бе принуден да направи известни сравнения. Първо, всички, с изключение на Слай и Трей, бяха бели. За разлика от отборите на НФЛ, „посещавани“ от Рик, където 70 процента от играчите бяха чернокожи. В Айова, а дори и в Канада, по дяволите, съотношението между бели и черни в най-добрия случай беше 50:50. Второ, въпреки че в съблекалнята имаше доста едри момчета, 140-килограмови играчи просто липсваха. „Браунс“ разполагаха с осем човека, които тежаха над 140, и с двама под 90. За разлика от тях само неколцина от „Пантерите“ се приближаваха до 80–85 килограма.

Трей подхвърли, че се вълнуват от появата на новия куотърбек, но подходът към него трябва да е предпазлив. Сякаш в подкрепа на това мнение съдията Франко зае позиция вдясно от Рик, а Нино побърза да се намести отляво. Двамата дадоха ход на една дълга и доста досадна процедура по представянето, при която всеки от играчите се изреди да му стиска ръката и да му каже по няколко думи, които съдържаха най-малко две ругатни. Това принуди Нино и Франко да се обединят в порицанията към съответния си италиански съотборник. Рик стана обект на толкова много прегръдки и приятелски удари по раменете, че започна да се притеснява. В същото време остана изненадан от факта, че повечето му съотборници използваха английски. Явно „пантерите“ сериозно се бяха заели да изучават езика.

Слай и Трей стояха наблизо и ухилено подкрепяха поведението на съиграчите си. И двамата вече бяха обявили, че това е последният им сезон в Италия. Малцина американци оставаха тук и за трети сезон.

Треньорът Русо най-сетне призова към ред и поздрави питомците си с добре дошли. Италианският му беше бавен, но правилен. Играчите се бяха пръснали навсякъде — по пода, на пейките и столовете, а дори и в шкафчетата. Без да иска, Рик отново се върна към спомените. В съзнанието му изплува съблекалнята на гимназията в Девънпорт Саут, която беше четири пъти по-голяма от тази тук.

— Разбираш ли какво говори? — прошепна той, навеждайки се към Слай.

— Естествено — ухили се онзи.

— Преведи ми.

— Казва, че през зимната пауза отборът не е успял да намери подходящ куотърбек и пак ще се окажем прецакани.

— Тишина! — изгледа ги зверски Сам за огромно удоволствие на италианците.

Спокойно, човече, отвърна безгласно Рик. По време на някакъв лагер беше присъствал на скандала, който един малко известен треньор от НФЛ беше вдигнал на някакъв новобранец. Наруга го пред всички, докарвайки го почти до сълзи. Тирадата, с която го засипа, изобилстваше от псувни и ругатни, каквито Рик отдавна не беше чувал. При това не в разгара на битката, а в на пръв поглед спокойната обстановка в клубната съблекалня.

— Ми диспиаче — промърмори Слай за огромно удоволствие на съотборниците си.

Сам продължи речта си, а Рик се наведе към Слай.

— Какво му каза? — прошепна той.

— Че съжалявам — отвърна през стиснати челюсти колегата му. — А сега млъквай!

Със Сам се бяха разбрали да каже нещо пред отбора. След поздравленията той му даде думата и остана прав, за да превежда.

— Щастлив съм да бъда тук — изправи се Рик и огледа лицата на съотборниците си. — С нетърпение очаквам новия сезон.

Сам вдигна ръка да го спре и преведе. Италианците се усмихнаха.

— Но бих искал да бъдем наясно по един въпрос…

Стоп! Превод.

— Действително идвам от НФЛ, но нямам кой знае колко мачове и никога не съм играл на „Супербоул“.

Превеждайки тези думи, Сам леко се начумери. По-късно щеше да му обясни, че италианците имат доста смътна представа за скромността и подценяването на собствените качества.

— На практика никога не съм започвал титуляр.

Ново чумерене, значително по-бавен превод. Дали пък тоя тип не редактира малката му реч? Усмивките насреща му се стопиха.

Рик погледна към Нино и продължи:

— Просто исках да сте наясно по този въпрос. Но аз съм в Италия, за да спечеля първия си „Супербоул“.

Гласът на Сам стана по-висок и по-уверен, а когато млъкна, съблекалнята изригна в аплодисменти. Рик седна на мястото си и веднага попадна в мечешката прегръдка на Франко, който бе успял да изтика Нино от позицията на бодигард.

Сам нахвърли с няколко думи плана за предстоящата тренировка и речите приключиха. Играчите шумно се насочиха към вратата. Изсипаха се на тренировъчния терен, разпръснаха се като ветрило и започнаха стречинг под ръководството на мъж с гола глава, дебел врат и внушителни бицепси. Казваше се Алекс Оливето, бивш играч и сегашен помощник-треньор, истински италианец.

Той започна да подскача пред наредените в линия играчи, издавайки лаещи заповеди с глас на гневен фелдфебел. Те бяха изпълнявани безпрекословно, никой не му отвръщаше.

— Тоя е истински психар — издебна момента да подхвърли Слай.

Рик беше в края на редицата, редом със Слай и точно зад Трей, и повтаряше безропотно упражненията им. Приключил с основната загрявка — подскачане на място, лицеви опори и раздвижване на кръста — Алекс заповяда продължително бягане на място с чести лягания и ставания. Петнайсет минути по-късно Рик дишаше тежко и се опитваше да забрави снощната обилна вечеря. Вляво от него Нино се обливаше в пот.

След трийсет минути беше готов да дръпне Сам и да му обясни някои неща. Той все пак беше куотърбек, а на професионално ниво куотърбекът никога не е обект на елементарното юркане, на което биват подлагани останалите играчи. Но Сам беше далеч, чак на другия край на игрището. Рик забеляза, че го наблюдават. Колегите му усърдно загряваха, но не пропускаха шанса да хвърлят по някой поглед в негова посока. Явно бяха любопитни да разберат дали един професионален куотърбек ще приеме техните натоварвания. Или, иначе казано, дали се чувства част от отбора, или е само примадона, която минава и заминава…

Рик увеличи темпото, за да ги впечатли.

Обикновено късите спринтове оставаха за края на тренировката, но Алекс не беше на това мнение. След четирийсет и пет минути тежки упражнения той подреди играчите на голлинията и започна да ги пуска в групи по шест, използвайки пронизителната си свирка. На четирийсет ярда от тях той следеше спринта с присвити очи и засипваше с ругатни онези, които пристигаха последни.

Рик се падна в една група с бековете. Слай с лекота се откъсна напред, а Франко със същата лекота остана последен. Докато тичаше в златната среда, Рик си спомни славните дни в Девънпорт Саут, когато летеше като вятър и правеше тъчдаун след тъчдаун — колкото с ръце, толкова и с бързите си крака. В колежа скоростта му значително намаля, защото не беше спринтьор, а и защото професионалният куотърбек трябваше да избягва продължителните спринтове — най-лесният начин да счупи крак или ръка.

Италианците се окуражаваха с кратки подвиквания и възбудено разговаряха помежду си. След петия спринт всички дишаха тежко, но Алекс едва сега започваше да загрява.

— Можеш ли да драйфаш? — задъхано попита Слай.

— Защо?

— Защото тоя тип ще ни кара да спринтираме, докато някой не започне да драйфа.

— Ами давай тогава.

— Де да можех.

След десет отсечки по четирийсет ярда Рик започна да се пита какво, по дяволите, очаква от Парма. Сухожилията му горяха, прасците го боляха, дишаше тежко и се обливаше в пот, въпреки че времето съвсем не беше топло. Ще трябва да си поговори със Сам, реши той. Гимназиалният футбол отдавна беше зад гърба му, все пак беше професионалист, по дяволите!

Нино се втурна към страничната линия, смъкна шлема си и повърна. Отборът го възнагради с тържествуващ рев, а Алекс наду свирката три пъти. След почивката, придружена от няколко глътки вода, Сам пое тренировката в свои ръце. Той щеше да се занимава с бековете и крайните нападатели, а Нино — с офанзивните играчи от първа линия. Групите се пръснаха по игрището.

— Това е Фабрицио — каза Сам, представяйки на Рик слаб и строен младеж. — Нашият краен нападател със златни ръце.

Огледаха се преценяващо. Момчето беше младо, стегнато като пружина, истински Божи дар за италианския футбол. Сам предварително го беше информирал за Фабрицио с молба да не го притиска твърде през първите няколко дни. Мнозина крайни нападатели в НФЛ бяха имали сериозни проблеми със снарядите, изстрелвани от Рик, главно по време на тренировки. На мачовете беше друго, тъй като тези снаряди — отлично изпълнени и много красиви — често отлитаха далеч от целта. Някои от тях стигаха дори до публиката на петия ред.

Втори куотърбек беше 29-годишният Алберто. Рик захранваше с леки пасове едната от групите край страничната линия, а Алберто — другата. Сам го предупреди, че Алберто предпочита да бяга с топката, тъй като има доста слаба ръка. След няколко паса Рик установи, че това наистина е така. Колегата му хвърляше топката като гюлетласкач и тя летеше във въздуха като ранена птица.

— Този ли беше втори куотърбек през изминалия сезон? — попита Рик, когато Сам се озова наблизо.

— Да, но не игра много.

Фабрицио беше роден атлет — бърз, грациозен, с меки ръце. Правеше всичко възможно да изглежда невъзмутим и да хваща пасовете на Рик с лекота, независимо от силата, с която са насочени. Това му се удаде на няколко пъти и той вирна нос, но после допусна грешката, която в НФЛ би му струвала много скъпо: небрежно пое топката с една ръка при един среден по сила пас, очевидно с мисълта да се изфука. Пасът беше точен и не се нуждаеше от подобни рискове. Рик кипна, но Сам побърза да се намеси.

— Остави го — прошепна той. — Момчето не знае нищо по-добро.

Ръката на Рик все още го наболяваше. Нямаше намерение да впечатлява никого, но изведнъж му се прииска да отправи един снаряд в гърдите на хлапака и да го гледа как рухва като подсечен. Спокойно, заповяда си той. Това е само едно момче, което се забавлява.

Сам наруга Фабрицио за небрежно придвижване по терена и той се сви като обидено дете. Последва серия от спринтове с по-дълги пасове, след което Сам събра нападателите за уточняване на основните схеми. Нино клекна над топката и за да избягнат смачкани пръсти, Рик предложи да изтренират началното разиграване, разбира се, бавно и леко. Нино каза, че идеята е много добра, но когато ръцете на Рик докоснаха задните му части, той целият потръпна. Не беше рязко извъртане, което би накарало рефера да го санкционира за непозволени действия или офсайд, а само инстинктивно стягане на бутовете — като задника на хлапак, на когото са смъкнали панталоните за бой с пръчка. Обичайната нервност при първите контакти с нов куотърбек, рече си Рик. При следващото посягане Нино се сгъна около топката, а той леко се наведе напред и пъхна ръце под чатала му — както го беше правил едно време, като току-що постъпил в гимназията хлапак. Бутовете на Нино отново се стегнаха.

Започването на разиграването беше бавно и несигурно. Рик веднага разбра, че техниката на Нино куца сериозно и ще му трябва много работа, за да я подобри. При сегашното състояние на нещата щяха да загубят една цяла крачка, чакайки обработването на топката — време, докато пробивните бекове намерят пролуките и крайните нападатели изтичат до местата си.

При третия опит пръстите на Рик се плъзнаха по бутовете на Нино. Леко докосване, което се оказа по-лошо от откровено пляскане с цяла длан. Двете „бузи“ болезнено се извиха нагоре.

Рик се извърна към Сам и раздразнено подхвърли:

— Кажи му да си отпусне задника!

Сам се обърна, за да скрие усмивката си.

— Има ли проблем? — попита Нино.

— Няма, няма — побърза да отвърне Рик, а Сам наду свирката си и обяви следващата комбинация — първо на италиански, а после и на английски.

Системата беше проста: пробив на бека, използвайки заслон вдясно, Слай получава топката и се възползва от освободеното място от Франко, който отмества всичко по пътя си като булдозер.

— Командите? — попита Рик, докато лайнмените заемаха местата си.

— Долу, готови, покривай — отвърна Сам. — Всичко е на английски. Даун, сет, хът.

Нино, който явно изпълняваше и ролята на неофициален треньор на нападателите, направи бърз преглед на предпазните кори, след което клекна над топката и приготви бутовете си. Рик ги докосна с ръка и изкрещя:

— Долу!

Бутовете нервно потръпнаха.

— Готови, покривай! — добави на един дъх той.

Франко изръмжа като мечок, изостави приклекналата си позиция и се стрелна надясно. Линията се придвижи напред, телата се изправиха, над терена се разнесе свирепо ръмжене, сякаш насреща бяха омразните „Лъвове“ от Бергамо. Измина цяла вечност, преди Рик да получи топката от своя център. Когато най-сетне тя се озова в ръцете му, той направи малка крачка назад и я насочи към Слай, който вече спринтираше зад гърба на Франко.

Сам наду свирката, извика нещо на италиански, а след това го повтори на английски:

— Още веднъж!

И още веднъж, и още веднъж.

След десет повторения Алберто най-после поведе нападението, а Рик се насочи към страничната линия за глътка вода. Седна върху шлема си и неусетно потъна в спомени — към други отбори и други терени. В крайна сметка тренировките навсякъде са еднакво изтощителни, реши той. В Айова, Канада, Парма и всички останали отбори между тях най-неприятната част от този спорт — на всякакъв език — беше досадното и еднообразно физическо натоварване, към което се прибавяше и безкрайното повторение на заучени комбинации.

Доста по-късно на сцената отново се появи Алекс със своята писклива свирка и даде началото на нова серия от 40-ярдови спринтове. Шегите и закачките отдавна бяха забравени. Никой не се смееше. Мъжете бягаха значително по-бавно, но не чак толкова, че да предизвикат гнева на Алекс. Връщаха се към голлинията с цената на доста усилия, почиваха няколко секунди и отново хукваха.

Рик си напомни да проведе един сериозен разговор със старши треньора. Истинските куотърбекове не бягат по този начин, продължаваше да си повтаря той, докато правеше отчаяни опити да се почувства зле.

 

 

„Пантерите“ имаха приятната традиция след тренировка да се гощават с пица и бира в малкото ресторантче „Полипо“, което се намираше в покрайнините на града, на Виа ла Специя. Играчите се събраха там някъде към единайсет и половина, освежени от душа и изпълнени с нетърпение да започнат новия сезон. Собственикът Джани ги настани в най-затънтения ъгъл, за да не пречат на останалите посетители. Седнаха около двете дълги маси и подеха оживен разговор, прекъсвайки се един друг. Броени минути по-късно се появиха двама келнери с натежали от халби подноси, следвани от други с храната. Рик никога не беше виждал толкова огромни пици. Седеше в ъгъла на едната маса, между Сам и Слай. Нино се надигна и произнесе тост на бърз италиански. Очите на всички се насочиха към Рик. Приветствието беше повторено на доста по-бавен английски. Добре дошъл в нашия малък град, мистър Рийк. Надяваме се, че ще се почувстваш у дома си и ще ни помогнеш да спечелим „Супербоул“. Последваха оглушителни овации, придружени от дружно опразване на халбите.

Сам обясни, че синьор Брункардо поема разходите за тези доста бурни вечери, а поне веднъж в седмицата присъства и лично на тях. Менюто се състоеше от пица и паста, без следа от ритуалите и церемониите, демонстрирани от Нино в „Кафе Монтана“. Тук правели най-хубавите спагети в града. Евтина и много вкусна храна. Съдия Франко се изправи с пълна халба в ръце и поде някаква реч.

— Все същото — прошепна на английски Сам. — Тост за добър сезон, за братството, дано нямаме контузии и прочие. Естествено, и за новия куотърбек. — Беше ясно, че Франко няма да допусне да бъде надприказван от Нино. След още няколко халби Сам отново се приведе към Рик. — Тези двамата умират да са в центъра на вниманието и отдавна са постоянни капитани.

— Избрани от отбора?

— Вероятно, но за шест сезона тук не съм присъствал на официален избор. На практика отборът си е техен. През паузите именно те мотивират играчите, търсят нови кандидати — най-вече между бивши състезатели по европейски футбол, които по една или друга причина са прекратили кариерата си. От време на време привличат и по някой ръгбист. Преди мач крещят като луди, а на полувремето от устата им излитат истински бисери. На всеки му е приятно да ги има в отбора си.

Пицата изчезна, но бирата продължаваше да се лее. Нино призова за внимание и представи двама нови членове на отбора. Карл се оказа датчанин, професор по математика, който живееше в Парма със съпругата си италианка и преподаваше в местния университет. Още не беше сигурен на какъв пост иска да играе, но изгаряше от желание да опита. Пиетро, нисък и набит защитник от втора линия, приличаше на пожарен кран с бебешко лице. По време на тренировката Рик бе обърнал внимание на бързите му крака.

Франко даде тон за някаква тъжна и протяжна песен, която дори Сам не успя да преведе. След нея всички около дългите маси избухнаха в смях и грабнаха халбите. Помещението потъна в звучна италианска глъч. След няколко халби Рик беше доволен просто да си седи и да наблюдава.

Имаше чувството, че е статист в някакъв чуждестранен филм.

 

 

Малко преди полунощ включи лаптопа и изпрати дълъг имейл на Арни.

В Парма съм, пристигнах вчера следобед. Първата тренировка беше днес. Храната и виното си струват, но мажоретки няма. Арни, ти ми обеща красиви мажоретки. Тук няма да ти хареса, защото не играят голф и няма агенти. Нещо ново за Тифани и нейните адвокати? Сега си спомних, че Джейсън Косгроув говореше за нея под душовете. С всички подробности. Миналата година е изкарал осем милиона, затова не е зле да насочиш адвокатите към него. Аз не съм бащата.

Тук всички говорят италиански, включително и малките деца. Все още не знам защо съм в Парма. Предполагам, че бих могъл да съм и на по-лошо място — например в Кливланд.

Чао, РД

Отговорът на Арни пристигна по-късно, когато Рик вече спеше:

Радвам се, че се обади, Рик. Доволен съм, че си там и се забавляваш. Приеми го като едно приключение. Тук няма почти нищо ново. Адвокатите не съм ги чувал. Предполагам, че Косгроув е най-вероятният донор на спермата. Тя вече е в седми месец. Знам, че не обичаш да играеш в зала, но днес ми звънна един мениджър и предложи петдесет бона за следващия сезон. Отказах му, но все пак искам да чуя и твоето мнение.