Джон Гришам
Да играеш за пица (8)

8

Сам убиваше време в празното кафене, разлиствайки наръчника с комбинациите на „Пантерите“ — една дебела папка с хиляди игрални схеми, стотина варианта за атака и не повече от дузина отбранителни стратегии. Макар и доста внушителна, тази папка беше далеч от онези, които използваха университетските отбори от началото на кариерата му, а в сравнение с томовете в НФЛ изглеждаше направо като ученически бележник. Но според италианците беше прекалено дебела. По време на продължителните теоретични занимания те непрекъснато мърмореха, че европейският футбол дължи своята популярност по света единствено на факта, че се учи лесно и се играе още по-лесно. На което Сам винаги се изкушаваше да отвърне, че в тази папка са вкарани единствено основните понятия за играта.

Рик се появи точно в 11:30 ч., когато кафенето все още беше празно. Само американци можеха да се уговорят за обяд в този час. Обяд от салата и вода.

Взел душ и гладко избръснат, Рик вече почти не приличаше на престъпник. Оживено и с чувство за хумор той разказа за своето „не-арестуване“ от детектив Ромо и последвалата среща със съдия Франко. Развеселен, Сам го увери, че нито един американец не се е радвал на такова специално внимание от страна на съдията. Разбира се, че беше гледал онзи видеоматериал. Да, Франко действително е толкова бавен, колкото изглежда пред камерата, кимна той. Но в замяна е твърд и безкомпромисен блокировач, който ще мине дори през тухлена стена. Или поне ще се опита.

После добави, че доколкото му било известно, италианските съдии доста се различавали от своите американски колеги. Франко имал широки пълномощия в областта на следствието и свързаните с него процедури, но едновременно с това председателствал и редовни съдебни заседания. Познанията на Сам за италианската съдебна система се изчерпиха в рамките на трийсет секунди и той отново премина на футбола.

Междувременно си поръчаха салата от маруля и домати, но почти не я докоснаха. И двамата нямаха апетит. След един час напуснаха кафенето и тръгнаха да свършат някои неотложни работи. Първата беше да открият банкова сметка на Рик. Сам му предложи своята банка главно защото един от помощник-мениджърите говореше достатъчно английски, за да се разбират. После настоя Рик да се оправя сам и се намесваше само в случай на нужда. Операцията отне около час. След нея Рик се почувства доста смутен и дори уплашен, давайки си сметка, че Сам едва ли ще бъде винаги налице, за да му превежда.

След кратка обиколка на квартала и търговския център на Парма двамата спряха пред малко магазинче за хранителни стоки, пред което имаше сергии с плодове и зеленчуци. Сам обясни, че италианците предпочитат да пазаруват всеки ден и избягват консервираната храна. Месарницата беше врата до врата с рибарския магазин, а фурни имаше на всеки ъгъл.

— Тук концепцията на супермаркетите „Кроджър“ е неприложима — обясни Сам. — Домакините планират нещата си така, че всеки ден да купуват прясна храна.

Рик разсеяно кимна и продължи напред. Оглеждаше се с открит интерес, но идеята за домашно приготвена храна изобщо не го вълнуваше. И защо да го вълнува при толкова много заведения?

Готвеше се да подмине магазина за вино и сирене, но очите му се спряха на една изключително привлекателна млада жена, която обслужваше щанда с червени вина. Сам насочи вниманието му към два магазина за мъжко облекло, отново намеквайки, че е време да подмени флоридския гардероб с нещо по-истинско и по-близко до италианската мода. В допълнение откриха химическо чистене, бар с невероятно капучино, книжарница само с италиански издания и пицария с меню на четири езика.

След което дойде ред и на колата. От дълбините на малката империя на синьор Брункардо изскочи един употребяван, но лъскав и добре почистен фиат пунто, който премина във владение на новия куотърбек за следващите пет месеца. Рик бавно го обиколи, оглеждайки го внимателно. Не каза нищо, но не успя да избегне сравнението с онзи джип, който шофираше допреди три дни. Четири от тези смешни автомобилчета бяха горе-долу колкото него.

Седна зад кормилото с цената на доста усилия и огледа таблото.

— Ще стане — промърмори най-сетне той по посока на Сам, който го наблюдаваше от тротоара.

Докосна скоростния лост и установи, че е доста твърд. После левият му крак опря в нещо, което не беше спирачка. Съединител?

— Ръчни скорости, а? — подхвърли той.

— Тук всички коли са с ръчни скорости — поясни Сам. — Надявам се, че не е проблем за теб.

— Естествено — кимна Рик, макар че не можеше да си спомни кога за последен път беше натискал съединител. Май беше още в гимназията, когато опита да кара маздата на някакъв приятел. Най-малко преди десет години. Слезе от колата, затръшна вратата и беше на път да попита дали няма да се намери нещо с автоматични скорости. Не го стори, защото го беше срам да признае, че кола със съединител ще му създава проблеми.

— Или тази кола, или скутер — продължи Сам.

Давайте скутера, понечи да отвърне Рик, но отново се въздържа.

После Сам си тръгна, оставяйки го насаме с колата, която се страхуваше да подкара. Уговориха си среща след два часа, направо на стадиона. Наръчникът с игралните схеми имаше нужда от внимание. Италианците може и да не са запознати с всички варианти, но куотърбекът е длъжен да ги знае.

Рик направи една обиколка на квартала, мислейки за всички наръчници, които беше изучавал през дългата си кариера. Арни му намираше нов отбор и той потегляше към съответния град, развълнуван и изпълнен с надежди. Следваше кратко посрещане в канцеларията на тима и бърза обиколка на стадиона, съблекалните и всичко останало. Ентусиазмът му се изпаряваше в мига, в който се появяваше някой от помощник-треньорите с дебел наръчник в ръце.

— До утре да го знаеш наизуст! — следваше неизменната заповед.

Разбира се, тренер. Хиляда комбинации изобщо не са проблем.

Колко дебели папки му бяха минали през ръцете? Колко треньори беше сменил? Колко отбора? Колко провала насред път го бяха довели до този малък град в Северна Италия? Изпи една бира в някакво кафене на открито, но не успя да се отърси от самотното чувство, че мястото му не е тук.

Влезе в магазина за вино, изпитвайки ужас при мисълта, че някой от продавачите ще го попита какво иска. Красивото момиче го нямаше зад щанда за червени вина.

После отново излезе на тротоара и се втренчи във фиата с пет скорости, съединител и бог знае какви още глупости. Дори цветът не му хареса, въпреки че за пръв път виждаше такъв — цвят на наситена мед. Беше напъхан в редица от подобни коли, паркирани плътно една до друга. Разстоянието между тях беше не повече от трийсетина сантиметра, а движението по еднопосочната улица — доста оживено.

Всеки опит да подкара тази кола означаваше серия от маневри напред-назад, може би пет-шест пъти. А това изискваше перфектна координация между съединител, скоростен лост и педал на газта.

Измъкването от редицата би било проблем дори и за кола с автоматични скорости. Защо тези хора паркират толкова близо един до друг? Ключът беше в джоба му.

По-късно, реши Рик. Прибра се пеш в апартамента си и легна да подремне.

 

 

Бързо облече тренировъчния екип на „Пантерите“ — черна фланелка, сребристи гащета и бели чорапи. Всеки играч купуваше обувките си сам. Той съобразително беше взел със себе си три чифта „Найк“, които „Браунс“ раздаваха безплатно. Повечето играчи от НФЛ имаха договори с производителите на спортни обувки, но не и Рик. Въпреки дългата кариера на професионален играч никой не му предложи договор.

Беше сам в съблекалнята, приведен над наръчника с игралните комбинации. Миг по-късно през вратата се втурна Слай Търнър, облечен в ярка оранжева фланелка на денвърските „Бронкос“. Запознаха се и сърдечно си стиснаха ръцете.

— Нарочно ли носиш тази фланелка? — попита Рик.

— Аха — отвърна с усмивка Слай. — Обичам „Бронкос“. Израснал съм близо до Денвър, учил съм в щатския университет на Колорадо.

— Това е добре. Чувам, че съм доста популярна личност в Денвър.

— Обичаме те, човече.

— Всеки се нуждае от обич. Ще бъдем ли приятели, Слай?

— Разбира се. Особено ако ми даваш топката по двайсет пъти на мач.

— Дадено. — Рик извади една обувка от шкафчето, нахлузи я на десния си крак и бавно започна да нанизва връзките. — Избиран ли си в драфта?

— Да, в седмия кръг от „Колтс“ преди четири години. Бях последният освободен преди началото на сезона. Изкарах една година в Канада, после два сезона футбол в зала.

Усмивката на Слай се стопи и той започна да се съблича. Изглеждаше доста по-нисък от метър и седемдесет и два, но тялото му беше мускулесто и стегнато.

— А тук си вече от година, така ли?

— Да. Не е толкова зле. Даже е приятно, стига да запазиш чувството си за хумор. Момчетата са прекрасни. Ако не бяха те, никога не бих се задържал.

— А защо дойде?

— По същите причини като теб. Още съм твърде млад, за да се откажа от мечтата на живота си. Освен това имам жена и дете, които трябва да издържам.

— Пари, а?

— За съжаление. Малко е тъжно професионален играч да печели десет бона за пет месеца, но както вече споменах, все още не съм готов да се откажа.

Оранжевата фланелка най-после беше свалена, отстъпвайки място на тренировъчния екип на „Пантерите“.

— Да вървим да загряваме — предложи Рик.

Напуснаха съблекалнята и излязоха на терена.

— Ръката ми е вдървена — обясни Рик след първото слабо хвърляне.

— Имаш късмет, че не си осакатен — отвърна Слай.

— Много ти благодаря.

— Какъв удар, господи. Бях у брат ми и двамата крещяхме пред телевизора. Мачът беше свършил за нас. Марун напусна с контузия, до края оставаха единайсет минути, нещата изглеждаха безнадеждни. Но после…

Рик задържа топката и се обърна.

— Не бих искал да се връщаме на този мач, Слай. Става ли?

— Разбира се. Извинявай.

— Семейството ти тук ли е? — смени темата Рик.

— Не, останаха в Денвър. Жена ми е медицинска сестра, има си добра работа. Предупреди ме, че разполагам с още една година игра, след която мечтата си отива. Ти женен ли си?

— Не. Дори през ум не ми е минавало.

— В такъв случай тук ще ти хареса.

— Обясни ми защо — подкани го Рик, направи пет крачки назад и поизправи пасовете си.

— На първо място, защото културата им е различна. Жените са красиви, но доста резервирани. Страшно консервативно общество. Патриархално. Мъжете рядко се женят, преди да навършат трийсет, и дотогава живеят с родителите си. Майките им готвят и се грижат за тях. След като се оженят, те очакват същото и от съпругите си. Жените не проявяват особено желание да се омъжват. Повечето от тях работят и по тази причина имат малко деца. Раждаемостта в Италия непрекъснато намалява.

— Нямах предвид точно женитбите и раждаемостта, Слай — поклати глава Рик. — Повече ме интересува нощния живот и други такива неща…

— Ясно. Момичета колкото щеш, и то доста хубави. Но езикът е сериозен проблем.

— А мажоретките?

— Какво мажоретките?

— Готини ли са, на разположение ли са?

— Не знам. Ние нямаме мажоретки.

Рик замръзна с топка в ръка и се извърна към своя пробивен бек.

— Няма мажоретки?

— Тц.

— Но моят агент… — Млъкна, преди да се ядоса. Агентът беше обещал нещо, което просто не съществуваше. Както често се случва.

Лицето на Слай се разтегли в широка и заразителна усмивка. „Подхлъзнали са те, жалък клоун“, говореше тя.

— Да не би да си дошъл тук заради мажоретките? — попита той и гласът му подигравателно изтъня.

Рик изстреля топката като снаряд, но Слай я улови с лекота, само с върха на пръстите си.

— И моят агент прави така — продължаваше да се хили той. — Подава ти половината от истината, при това на час по лъжичка.

В крайна сметка Рик се надсмя над себе си и отстъпи още пет ярда.

— Що за футбол се играе тук? — попита той.

— Напълно задоволителен, защото не могат да ме стигнат. През миналата година имам средно по около двеста ярда на мач. Ти със сигурност няма да имаш проблеми, разбира се, ако подаваш на нашите, а не на противника.

— Глупак! — изръмжа Рик и изстреля поредния снаряд. Слай го улови със същата лекота и му върна топката с лека парабола, спазвайки неписания закон пасовете към куотърбека да бъдат меки, без излишна сила.

От съблекалнята се появи другият чернокож играч на „Пантерите“. Трей Колби беше висок, пъргав и прекалено кльощав за професионален футболист. На лицето му грееше приятелска усмивка.

— Как я караш, човече? — подхвърли той.

— Засега добре, благодаря.

— Щото последния път, когато те видях, бяха те сложили на носилка и…

— Добре съм, Трей — прекъсна го Рик. — Хайде да говорим за нещо друго.

— Не ще да зачекваме тази тема — доволно обяви Слай. — Вече го пробвах.

През следващия един час си разменяха пасове и бъбреха за общи познати сред професионалните играчи у дома.