Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

6

Насочиха се към университета и паркираха на една от многобройните тесни улички. Вече беше тъмно, край тях се блъскаха групички говорещи на висок глас младежи, прибиращи се от училище. Рик мълчеше и слушаше обясненията на Сам.

— По принцип траторията е непретенциозно семейно заведение, в което се предлагат хубави местни ястия и вино, на големи порции и не особено скъпи. Ама ти слушаш ли ме?

— Да — кимна Рик и продължи да крачи по тротоара. — Ти ще ме храниш ли, или си намислил да ме умориш от приказки?

— Опитвам се да те запозная с италианската култура.

— Намери ми една хубава пица, и толкова.

— Докъде бях стигнал?

— До траторията.

— Да, точно така. Тя се различава от ресторанта, който обикновено е по-елегантен и по-скъп. Има и трети тип заведения, наречени остерия. Първоначално са били хотелски ресторантчета, но днес вече ги има навсякъде. Плюс баровете, разбира се, които вече познаваш. Съществуват и така наречените енотеки — винарни, в които се предлагат по-обикновени закуски и мезета. Това горе-долу е всичко.

— Значи в Италия никой не остава гладен.

— Шегуваш ли се?

Приближиха съм към някаква врата, над която висеше табела с надпис „Кафе Монтана“. Зад витрината се виждаше продълговат салон с празни маси, покрити със снежнобели колосани покривки. Върху тях бяха подредени сини чинии, ленени салфетки и големи гарафи с вино.

— Малко сме подранили — промърмори Сам. — Заведението се пълни към осем, но Нино вече ни чака.

— Защо „Монтана“? — попита Рик.

— На името на Джо Монтана, прочутия куотърбек.

— Не думай!

— Казвам го съвсем сериозно. Тази момчета наистина са луди по футбола. Преди години е играел и Карло, но се е отказал след контузия в коляното. Сега е само готвач, но според легендата той държи всички рекорди за лични нарушения в играта.

Бутнаха вратата и потънаха в ароматите на онова, което Карло приготвяше в кухнята. Миришеше на чесън, пикантни месни сосове и пържено свинско. Рик моментално огладня. В голямата камина пламтеше весел огън.

Нино изскочи от една странична врата и се хвърли да целува Сам. Здрава мъжка прегръдка, последвана от докосване с устни първо по дясната, а след това и по лявата буза. Миг по-късно вече разтърсваше ръката на Рик.

— Моят нов куотърбек! — тържествуващо викна той. — Добре дошъл в Парма, Рик!

Рик отвърна на здравото му ръкостискане, но се подготви да отстъпи назад, блокирайки евентуалните целувки. Такива обаче не последваха.

Нино говореше английски със силен акцент, но произнасяше думите съвсем ясно. В устата му „Рик“ прозвуча по-скоро като „Рийк“.

— Много ми е приятно — рече Рик.

— Аз съм центърът! — гордо обяви Нино. — Но трябва да внимаваш с ръцете си, защото жена ми е адски ревнива!

След тази реплика двамата със Сам буйно се разцвилиха, а след миг недоумение и Рик се присъедини към тях.

Нино беше малко под метър и осемдесет, набит и здрав и със сигурност тежеше поне 95 кг. Докато се смееше на собствената си шега, Рик бързо го огледа. Заключението му беше, че го чака дълъг сезон. Как се играе с център, който е метър и седемдесет и осем?

Който на всичкото отгоре не е в първа младост. Гъстата тъмна коса на Нино вече беше започнала да посребрява. Отдавна беше надхвърлил трийсетте, но решително очертаната брадичка и блясъкът в очите издаваха човек, който си пада по битките.

Тук май ще се наложи да се боря за живота си, помисли си Рик.

От кухнята се появи Карло, облечен в снежнобяла престилка и готварско боне на главата. Ето това е център, моментално го оцени Рик. Метър и осемдесет и осем, най-малко сто и петнайсет килограма, широки рамене. Леко накуцване. Той топло поздрави Рик: бърза прегръдка, но без целувки. Английският му беше далеч от този на Нино. След няколко нещастни опита го заряза и премина на италиански, без да го е грижа дали Рик ще го разбере.

— Казва ти добре дошъл в Парма и в неговия ресторант — бързо се намеси Сам. — Те са на седмото небе, че „Пантерите“ са се сдобили с истински куотърбек от американската професионална лига, герой на „Супербоул“. Карло се надява, че често ще се отбиваш да хапваш в скромното им заведение.

— Благодаря — кимна Рик.

Домакинът продължаваше да стиска ръката му и да го облива с неразбираеми тиради, но Сам беше готов.

— Казва, че собственикът на тима е негов приятел, който често се храни в „Кафе Монтана“. И че цяла Парма е във възторг от факта, че великият Рик Докъри ще облече сребристочерния екип.

Пауза.

Рик благодари още веднъж, опитвайки се да се усмихва максимално сърдечно. В главата му продължаваше да се върти думичката „Супербоул“. Карло най-после пусна ръката му и започна да крещи нещо по посока на кухнята.

Докато Нино ги водеше към масата, Рик се приведе към Сам и прошепна:

— Защо споменават „Супербоул“?

— Не знам. Може би не съм го превел правилно.

— Браво бе! Нали уж говореше перфектно италиански?

— Е, почти перфектно.

— Цяла Парма? Великият Рик Докъри? Какво си им надрънкал на горките хорица?

— Италианците винаги преувеличават.

Масата им беше близо до камината. Нино и Карло лично им издърпаха столовете, а още преди Рик да се настани, около тях се изправиха трима млади келнери в безупречно бяло облекло. Единият държеше огромно плато с предястия, вторият носеше двулитрова бутилка искрящо вино, а третият внимателно положи в средата на масата панер с хляб и две малки шишенца — едното със зехтин, а другото с оцет.

Нино щракна с пръсти, а Карло отправи остра реплика към единия от младежите. Той гневно му отвърна и двамата се оттеглиха по посока на кухнята, спорейки на висок глас.

Рик насочи вниманието си към платото. В средата му имаше голяма буца твърдо сирене с цвят на слама, заобиколена от фино нарязани панделки месо с невероятно наситен цвят. Сам и Нино си размениха няколко фрази на италиански, докато един от келнерите сръчно отвори бутилката и напълни три чаши. След което отстъпи крачка назад и замръзна неподвижно, преметнал през лакът безупречно колосана кърпа.

Нино разпредели чашите и вдигна своята.

— Предлагам тост в чест на великия Рик Докъри — тържествено обяви той. — Да пием и за „Пантерите“ от Парма, които трябва да спечелят „Супербоул“ през тази година.

Сам и Рик отпиха по глътка, докато Нино преполови голямата чаша.

— Това е „Малвазия Секо“, местно производство — добави той. — Тази вечер всичко е от Емилия — зехтинът, балсамовият оцет, виното, храната. Всичко е оттук! — Масивният му юмрук звучно потупа гърдите. — Най-добрата храна на света!

— Парма е част от Емилия-Романя, една от големите области, на които е разделена Италия — приведе се над масата Сам.

Рик кимна и от още една глътка. По време на полета беше прегледал някакъв туристически справочник, придобивайки приблизителна представа за мястото, към което пътуваше. От него научи, че Италия е разделена на двайсет области, всяка от които твърди, че притежава най-добрата храна и най-хубавото вино в страната.

Храната.

Нино опразни чашата и се приведе напред, докосвайки ръката му с всичките си десет пръста. Професор, който се готви да изнесе поредната си лекция. Главата му небрежно кимна по посока на сиренето.

— Разбира се, ти познаваш най-доброто сирене на света — „Пармиджано-Реджано“. Вие му викате „пармезан“. Кралят на сирената се произвежда именно тук, в Парма. Само в нашето малко градче се прави истинското пармиджано. Това, което виждаш, е произведено от чичо ми, който живее само на четири километра оттук. Най-доброто!

Целуна пръстите си, за да демонстрира качествата на сиренето, след което отряза няколко парчета и продължи лекцията си, насочвайки показалец към фините панделки месо на първия ред.

— Ето го и световноизвестното прошуто. Вие го наричате пармска шунка. Прави се само тук, от специални прасета, хранени с ечемик, овес и млечната суроватка, която е отпадъчен продукт при производството на пармиджано. Но! — предупредително размаха пръст той. — Нашето прошуто никога не се вари! То е сурово, посипано със сол. За създаването му са нужни единствено чист въздух и любов. Зрее в продължение на осемнайсет месеца.

Пръстите му сръчно отчупиха залък черен хляб, потопиха го в зехтин и поставиха върху него резенче прошуто и парченце пармиджано. Нагласи ги добре и подаде хляба на Рик.

— Един малък сандвич.

Рик го лапна наведнъж и затвори очи, наслаждавайки се на невероятния вкус.

За човек, който е свикнал да се храни в „Макдоналдс“, ароматът наистина беше смайващ. Той бавно задъвка, наслаждавайки се на невероятното усещане. Сам отряза няколко парченца за себе си, а Нино отново напълни чашите.

— Харесва ли ти? — погледна го той.

— О, да! — замечтано въздъхна Рик.

Нино му приготви още една хапка, след което отново насочи вниманието си към платото.

— Това тук е кулатело — месо от свински крачета, отделено от костта. Подбират се най-хубавите части, които се осоляват и се потапят в сос от бяло вино, чесън и един куп билки. Меси се на ръка в продължение на няколко часа, след което с него се пълни свински мехур. Оставя се да отлежи точно четиринайсет месеца. Летният въздух го изсушава, а влагата през зимата го запазва меко. — Обясненията му се придружаваха от бързи и точни движения на ръцете, които вършеха всичко: режеха парченца сирене, сочеха отделните части, вдигаха чашата и внимателно смесваха балсамовия оцет със зехтина в купичката. — Най-подходящи за кулатело са малките черни прасета с червеникави ивици по кожата, които се хранят естествено. О, не! Тях никога не ги затварят в кочини. Разхождат се на воля и ядат корени, жълъди и всякакви други ядки. — Говореше за животните с почит, която никак не се връзваше с намерението им да си хапнат от тях.

Рик лапна парченце кулатело и затвори очи. Никога през живота си не беше вкусвал такова месо. Нино му подаде още едно парче хляб, покрито с кулатело и пармиджано, след което най-после реши да направи малка пауза.

— Хубаво ли е?

Рик само кимна с пълна уста и протегна ръка за още.

Чашите отново бяха напълнени.

— Зехтинът е от една ферма, която се намира съвсем наблизо, от другата страна на пътя — почувства се длъжен да продължи Нино. — А балсамовият оцет се прави в Модена, на четирийсет километра в източна посока. Родното място на Павароти. Най-хубавият балсамов оцет на света. Но в Парма храната е по-добра.

Последният кръг колбаси върху платото се състоеше от салам „Фелино“, който братята произвеждаха на място и го оставяха да зрее в продължение на дванайсет месеца. Несъмнено най-добрият в цяла Италия. Нино предложи на гостите си и от него, след което изведнъж скочи и се насочи към вратата. Бяха се появили първите клиенти. Най-после останал сам, Рик грабна ножа и започна да си реже дебели парчета пармиджано. Напълни чинията си с тях, прибави хляб и различни меса, след което започна да лапа като изгладнял военнопленник.

— Задръж малко — предупреди го Сам. — Това е само антипасто, нещо като загрявка.

— Егати загрявката! — изсумтя с пълна уста Рик.

— Във форма ли си?

— Горе-долу. В момента тежа точно сто и два килограма, с около четири над нормата. Но лесно ще ги сваля.

— Не и тази вечер.

Към тях се присъединиха двама едри младежи, Паоло и Джорджо. Нино ги представи на новия куотърбек, засипвайки ги със закачки на италиански. Когато най-после приключиха с прегръдките и поздравите, новодошлите се настаниха около масата и насочиха вниманието си към антипастото. Сам обясни, че и двамата са на първа линия, но при нужда могат да играят и в нападение, и в защита. Рик се почувства обнадежден, тъй като момчетата бяха млади — на около двайсет и пет, високи над метър и осемдесет, с широки рамене и здрави ръце, способни с лекота да премятат противника.

Чашите отново бяха напълнени, атаката към прошутото и пармиджаното се поднови с нова сила.

— Кога пристигна? — обърна се към него Паоло на почти безупречен английски.

— Днес следобед.

— Вълнуваш ли се?

Рик успя да промърмори едно убедително „разбира се“. Вълнуваше се за следващото блюдо, вълнуваше се от предстоящата среща с италианските мажоретки.

Сам обясни, че Паоло е завършил агроикономика в Тексас и в момента работи в семейното предприятие, което произвежда малки трактори и друго селскостопанско оборудване.

— Тексасец, а? — усмихна се Рик.

— О, да — гордо отвърна Паоло. — Обичам Тексас. Там се научих да играя американски футбол.

Джорджо само се усмихваше и слушаше. Сам обясни, че в момента учи английски, след което се наведе към Рик и прошепна, че външният вид лъже. Според него Джорджо не бил в състояние да блокира дори една входна врата. Страхотно, няма що!

Карло отново се появи и започна да раздава заповеди за промени в подреждането на масата. Нино извади нова бутилка, която, за изненада на Рик, се оказа от съседния магазин. Беше червено шампанско „Ламбруско“, а производителят бил личен приятел на Нино. В Емилия-Романя имало много хубави вина от този сорт, но това било най-доброто. Перфектното питие за тортелини ин бродо, които брат му сервираше в момента. След тези думи отстъпи крачка назад и Карло подхвана някакъв рецитал на италиански.

Сам превеждаше на тих глас, но достатъчно бързо.

— Тортелините са особен вид паста с месо. Едно много популярно блюдо тук. Тестените топчета се пълнят с изсушено говеждо, прошуто и пармиджано. В различните градове пълнежът е различен, но, както можеш да се досетиш, пармската рецепта е най-добрата. Пастата е направена на ръка лично от Карло. Според местните легенди откривателят на тортелините е заимствал формата им от пъпа на гола красавица, която е използвал като модел. Тук се носят доста легенди от тоя сорт и всичките са свързани с храната, виното и секса. Бродото, или сосът, е приготвен от говеждо, чесън, масло и множество подправки.

Рик протегна нос към димящата чиния пред себе си и с наслада вдъхна разкошния аромат.

Карло се поклони и внимателно добави няколко думи.

— Казва, че порциите са малки, защото първото блюдо ще бъде сервирано всеки момент — преведе Сам.

Първите тортелини в живота на Рик бяха на път да го разплачат. Напоените с бродо топчета от фино тесто и невероятен пълнеж докоснаха непознати вкусови рецептори.

— Това е най-хубавото нещо, което съм вкусвал някога! — замаяно промълви той. Карло се усмихна и се насочи към кухнята.

Рик бързо омете първата чиния с тортелини, щедро поливайки ги с ламбруско. След което атакува и останалите, които плуваха в дълбоката купа. Това ли бяха малките порции? Паоло и Джорджо също се бяха концентрирали над чиниите си. Единствено Сам демонстрираше някаква сдържаност.

Нино настани някаква млада двойка на една от свободните маси, след което отвори поредната бутилка — превъзходно сухо червено вино „Сангиоевезе“ от лозе близо до Болоня, което веднъж в месеца ходеше да надзирава лично.

— Следващото блюдо е малко тежичко и изисква по-силно вино — обяви той, измъкна тапата с широк размах и внимателно я помириса. Извъртя очи в знак на задоволство и започна да пълни чашите. Вдигна своята — малко по-пълна от останалите, след което произнесе нов тост. Всъщност не толкова тост, колкото проклятие, отправено към „Лъвовете“ на Бергамо. Гостите бавно отпиха от чашите си.

По принцип Рик винаги си беше падал по бирата. Но главоломния скок в света на италианските вина беше колкото неочакван, толкова и възбуждащ.

Единият от келнерите събра чиниите от тортелините, другият започна да сервира следващото ястие. Карло се изправи на вратата на кухнята, за да ръководи трафика.

— Това е любимото ми блюдо — обяви на английски той, след което бързо премина на родния си език.

— Руло от прясна паста — преведе Сам. — Пълнено с телешко, свинско, пилешки дробчета, наденица, сирене „Рикота“ и спанак.

Всички с изключение на Рик промърмориха по едно грацие, Карло благодари с лек поклон и се оттегли. Ресторантът вече беше почти пълен, шумът нарастваше. Без да спира да се храни, Рик се оглеждаше с интерес. Посетителите бяха съвсем обикновени хора, вероятно съседи, които бяха дошли да хапнат нещо вкусно в кварталната тратория. В Щатите със сигурност щяха да се бият за подобна храна, но тези тук я приемаха за нещо обикновено.

— Имате ли много туристи в Парма? — попита той.

— Не особено — отвърна Сам. — Американците ходят във Флоренция, Венеция и Рим. Тук идват предимно европейци, главно през лятото.

— Какво може да се види в Парма? — попита Рик.

В туристическия справочник бяха отделени само няколко реда на този град.

— „Пантерите“, разбира се! — отсече Паоло и всички избухнаха в смях.

Сам довърши виното си, помълча малко и каза:

— Градът е малък, но красив, с население от около сто и петдесет хиляди. Хубава храна, отлично вино. Добри хора, които работят много и живеят добре. Не привлича особено внимание, но аз мисля, че така е по-добре. Съгласен ли си, Паоло?

— Абсолютно. Ние не искаме Парма да се променя.

Рик хапна поредния залък, опитвайки се да различи телешкото. Но това се оказа невъзможно, тъй като различните меса, сиренето и спанакът се бяха обединили в един общ, абсолютно невероятен вкус. Отдавна не изпитваше глад, но и не беше преял. Седяха на масата вече час и половина — прекалено дълга вечеря по досегашните му стандарти, но в Парма това очевидно беше само загрявката. Следвайки примера на другите трима около масата, той започна да яде бавно, много бавно. Италианците наоколо повече говореха, отколкото се хранеха. Траторията беше изпълнена от сдържаните им гласове. Тези хора очевидно идваха тук не само заради добрата храна, но и за да общуват помежду си.

Нино се появяваше през няколко минути, поглеждаше го загрижено и питаше:

— Добре ли е?

Страхотно, великолепно, невероятно, много вкусно. С това горе-долу се изчерпваха прилагателните в речника на Рик.

За основното блюдо Карло се беше отказал от пастата. Чиниите, за все така „малки“ порции, бяха запълнени с котолете ала пармиджана — друго от типичните пармски ястия и едно от любимите на майстора.

— Телешки котлети по пармски — преведе Сам. — Начукани предварително със специална бухалка, панирани в яйца и запечени във фурна с пармиджано и бульон до разтапяне на сиренето. Месото е собствено производство на чичото на съпругата на Карло, доставено днес следобед.

Докато Карло обясняваше, а Сам превеждаше, Нино отвори поредната бутилка — този път червено сухо вино от региона около Парма. Чашите бяха сменени с други, доста по-големи. Нино отсипа една глътка в своята, разклати виното, помириса го и едва тогава отпи. Поредното театрално извъртане на очите беше доказателство за изключителните качества на напитката. Това вино било произведено от негов близък приятел и било сред най-любимите му.

— Парма е известна с храната си, но виното не е нищо особено — прошепна Сам.

Рик отпи една глътка, усмихна се на телешкото и мълчаливо се закле да яде бавно, дори по-бавно от италианците. Сам го наблюдаваше внимателно, убеден, че културния шок вече отминава, отмит от виното и великолепната храна.

— Често ли ядете по този начин? — попита Рик.

— Не всеки ден, но сравнително често — сви рамене Сам. — Опитваш типичната храна за Парма.

Забелязал, че Паоло и Джорджо режат месото в чиниите си, Рик също взе ножа. Половин час по-късно котлетите бяха ликвидирани и келнерите гордо отнесоха празните чинии. Последва продължителна пауза, тъй като Нино изпрати хората си да обслужват другите маси.

Десертът не беше проблем, просто защото Карло беше изпекъл своя специалитет торта нера, а Нино беше приготвил поредната бутилка много специално вино — сухо бяло шампанско от провинцията. Той обясни, че в Парма черната торта се приготвя от шоколад с бадеми и кафе, а в момента, в който я е извадил от фурната, Карло е прибавил към нея и известно количество сладолед с ванилия. Освободил се за минута-две, Нино издърпа един стол и седна да сподели последното блюдо с колегите и треньора си. Разбира се, последно, ако гостите не пожелаят традиционните сирена и леки напитки за оправяне на храносмилането, известни като диджестиви.

Гостите се въздържаха. Ресторантът все още беше почти пълен, когато Сам и Рик благодариха за прекрасната вечеря и направиха опит да си тръгнат. Оказа се, че и това изисква определено време: прегръдките, потупванията по гърба, яките ръкостискания и обещанията за нови срещи на тази маса сякаш нямаше да свършат никога, примесени с нови приветствия за появата на американеца в Парма и нови благодарности за незабравимата вечеря.

Паоло и Джорджо решиха да останат и да опитат сиренето, поливайки го с остатъка от виното.

— Няма да шофирам — обяви на тротоара Сам. — Можем да се поразходим. Апартаментът ти не е много далеч, а след това аз ще си взема такси.

— Наддадох поне пет кила — изпъшка Рик, изпъчи корем и тръгна на крачка след треньора.

— Добре дошъл в Парма.