Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Да играеш за пица

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД", В. Търново

Редактор: Иван Чешанков

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-187-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3318

История

  1. — Добавяне

7

Звънецът дрънчеше пронизително, на разпокъсани серии, като евтин скутер с липсващ ауспух. Поради простия факт, че Рик го чуваше за пръв път, той нито разбра откъде идва, нито какво означава. В главата му и бездруго властваше мъгла. По неизвестни засега причини след маратона в „Кафе Монтана“ двамата със Сам се бяха отбили в някаква кръчма за по една-две бири. Той смътно си спомняше, че някъде около полунощ се беше прибрал в апартамента и това беше всичко.

Лежеше на дивана, който беше доста неудобен за човек с неговите габарити. Слушаше тайнственото дрънчене и се питаше защо бе предпочел дивана пред спалнята. Отговор нямаше.

— Добре де, идвам! — изрева към вратата той в момента, в който някой започна да чука по нея.

Оказа се, че е бос, но по дънки и тениска. Закова поглед в загорелите пръсти на краката си и зачака световъртежът да отмине. Звънецът издаде поредния стържещ звук.

— Идвам! — отново изрева Рик, стана и несигурно тръгна към вратата.

Човекът на прага любезно го поздрави с бонджорно. Беше нисък и набит, с огромни посивели мустаци и порядъчно смачкан бежов шлифер. До него стоеше млад полицай в безупречна униформа, който мълчаливо кимна.

— Добро утро — рече Рик с всичката любезност, на която беше способен.

— Синьор Докъри?

— Да.

— Аз съм от полицията.

От дълбините на шлифера се появи някакъв документ, който помръдна под носа на Рик и се върна в скривалището си с онази небрежност, която сякаш искаше да каже „въпросите са излишни“. Спокойно би могъл да бъде квитанция за паркиране или разписка от химическо чистене.

— Синьор Ромо от градската полиция на Парма — добави мустакът почти без да помръдна.

Рик хвърли кос поглед към униформения полицай, после отново спря очи върху лицето на синьор Ромо.

— Ясно — смотолеви той.

— Срещу вас има оплакване, моля да ни последвате.

Рик направи гримаса и се опита да каже нещо, но ниско в корема му се надигна такава вълна на гадене, че изведнъж му се прииска да побегне. Вълната бързо премина, след нея останаха само потни длани и омекнали колене.

— Оплакване?! — смаяно прошепна той.

— Точно така — кимна с мрачна тържественост Ромо, сякаш отдавна беше решил, че човекът насреща му е обвинен в далеч по-сериозни престъпления от някакво си оплакване. — Моля, елате с нас.

— Хм… Къде?

— Без повече въпроси, ако обичате!

Какво оплакване, за бога? Доколкото си спомняше, онази кръчма снощи беше абсолютно празна и те бяха контактували единствено с бармана. Докато си пиеха бирата разговаряха само за футбол. Един спокоен и приятен разговор, без ругатни или заяждания с други клиенти. След което се беше прибрал пеша, прекосявайки историческия център на града без никакви инциденти. Дали не беше хъркал прекалено силно след лавината от паста и вино? Но това едва ли можеше да се нарече престъпление.

— Кой се е оплакал? — попита той.

— Съдията ще ви обясни. Моля, обуйте се, защото трябва да вървим.

— Арестувате ли ме?

— Засега не. Може би по-късно. Да вървим, защото съдията чака.

За по-голям ефект Ромо подхвърли някаква фраза на младия полицай, който още повече се намръщи и поклати глава. Сякаш нещата ставаха непоправими.

Беше ясно, че няма да си тръгнат без синьор Докъри. Най-близките обувки — бежовите мокасини, се оказаха в кухнята. Докато ги нахлузваше и се оглеждаше за някакво яке, той стигна до заключението, че става въпрос за недоразумение. Набързо си изми зъбите, опитвайки се да изжабурка вкуса на чесън и вкиснато вино от устата си. Един поглед в малкото огледало беше достатъчен — действително изглеждаше виновен, незнайно за какво. Очите му бяха зачервени и подпухнали, брадата му беше най-малко тридневна, косата му стърчеше във всички посоки. Приглади я с длан (без никакъв ефект), след което грабна портфейла си, в който имаше американски долари, ключа на апартамента и мобилния телефон. Май ще е най-добре да се обади на Сам.

Ромо и колегата му търпеливо чакаха в коридора. И двамата пушеха, в ръцете им не се виждаха белезници. Изобщо не приличаха на хора, които изгарят от желание да ловят престъпници. Ромо очевидно беше гледал много детективски сериали, издаваха го добре репетираните жестове и отегченото поведение. Той изгаси цигарата в близкия пепелник, след което пъхна ръце в дълбоките джобове на шлифера си.

Униформеният изведе нарушителя, а Ромо остана крачка назад, очевидно за да охранява тила. Спуснаха се по стълбите и излязоха на тротоара. Наближаваше девет сутринта, навън започваше един хубав пролетен ден.

До фиат с оранжеви надписи „Полиция“ по вратите и буркан на покрива чакаше още едно ченге. От устата му стърчеше запалена цигара, а очите му бяха насочени към задните части на две дами, които току-що го бяха подминали. Погледна Рик с дълбоко отвращение и дръпна от цигарата си.

— Да вървим пеш — предложи Ромо. — Не е далеч, а вие май имате нужда от малко въздух.

Имам и още как, помисли си Рик. Реши да се държи любезно с тези държавни служители и да им помогне да разкрият истината, каквато и да е тя. Ромо кимна и тръгна редом с него. Полицаят вървеше на няколко крачки пред тях.

— Може ли да се обадя по телефона? — попита Рик.

— Разбира се. Вероятно на адвокат?

— Не.

Телефонът на Сам се включи направо на гласова поща. Рик си помисли за Арни, после поклати глава. Напоследък телефонните контакти с агента му бяха станали почти невъзможни.

Поеха надолу по Страда Фарини. Покрай тях се нижеха магазини с отворени врати и прозорци, масичките пред кафенетата бяха заети от хора с вестници в ръце и димящи чашки еспресо. Главата на Рик постепенно се проясни, стомахът му се успокои. Едно от тези малки, но изключително силни кафета щеше да му свърши добра работа.

Ромо запали нова цигара, издуха малък облак дим и попита:

— Харесва ли ви Парма?

— Мисля, че не.

— Не ви харесва?

— Не. Това е първият ми ден тук, но вече съм арестуван за нещо, което не съм извършил. Съгласете се, че при тези обстоятелства няма как да се влюбя във вашия град.

— Не сте арестуван — промърмори Ромо, продължавайки да се клатушка по тротоара. Ходеше като човек, който очаква коленете му да се подгънат всеки момент. На всеки две-три крачки рамото му леко се блъскаше в дясната ръка на Рик.

— Как му викате на ставащото? — пожела да узнае Рик.

— Системата ни е различна. Не сте арестуван.

Е, това обяснява нещата. Рик прехапа език, за да не изтърси нещо грубо. Нямаше смисъл да спори. Не беше извършил нищо нередно, нещата скоро щяха да се изяснят. Все пак това беше Италия, а не някаква мрачна диктатура от Третия свят, където прибират хората направо от улицата и ги измъчват в продължение на месеци. Това е страната, родила европейската цивилизация: страната на операта, седалище на Ватикана, родина на Ренесанса, Да Винчи, Армани, „Ламборгини“. Беше го прочел в туристическия справочник.

Разбира се, беше попадал и в по-тежки ситуации. Един-единствен път го бяха арестували — бе се случило през първата година на следването, когато се напи до козирката в компанията на няколко състуденти и с желание се присъедини към решението да атакуват някакво частно парти на студентското братство. Последва жестоко сбиване, имаше счупени крайници. Полицията се появи в разгара на битката, щракна белезниците на няколко хулигани и ги натика в арестантския фургон. Там те получиха по няколко палки, просто за да охладят страстите. Преспаха на голия цимент в отрезвителя. Четирима от тях се оказаха играчи на местния „Хоукай“ и медиите охотно проследиха перипетиите им в дебрите на американската съдебна система. Няколко вестника публикуваха сензационни репортажи за инцидента.

Като добавка на униженията Рик беше със спрени права за 30 дни, глобиха го 400 долара и беше принуден да изтърпи едно необичайно дълго конско от страна на баща си. Треньорът на свой ред го предупреди, че дори и най-незначителното следващо провинение ще му коства стипендията, което означаваше да попадне в затвора или в някой посредствен колеж.

През следващите пет години Рик успя да запази примерно поведение. Единственото му нарушение беше глоба за превишена скорост.

Напуснаха оживената улица и поеха по тиха алея, покрита с едри павета. Пред входна врата без отличителни знаци стоеше полицай с различна униформа. След размяна на няколко кратки фрази групата влезе във входа и пое по изтърканите мраморни стъпала към горния етаж. От двете страни на дългия коридор имаше няколко еднакви на вид врати, явно принадлежащи на някакво държавно учреждение. Обстановката беше доста трагична. Стените, украсени с портретите на отдавна забравени държавни служители, просто плачеха за боя. Ромо избра една от грубо скованите дървени скамейки и посочи с глава.

— Моля, седнете.

Рик се подчини и направи нов опит да се свърже със Сам. Отново се включи гласовата поща.

Ромо изчезна зад една от вратите. И тя, като всички останали, беше без табела или някакво име, което да му послужи за ориентация. Но тук със сигурност липсваше съдебна зала, нямаше я обичайната навалица от забързани адвокати, разтревожени роднини и отегчени ченгета. Някъде тракаше пишеща машина, звъняха телефони, долитаха гласове.

Униформеният полицай му обърна гръб и отиде да размени няколко думи с младата жена в дъното на коридора, на десетина-дванайсет метра от него. Рик беше напълно забравен. Спокойно би могъл да стане и да си тръгне. Но защо да си прави труда?

Така изтекоха десетина минути. Без да казва нито дума, униформеният се обърна и излезе. От Ромо все още нямаше следа.

После вратата се отвори.

— Мистър Докъри? — усмихна му се приятна на вид жена. — Моля, заповядайте.

Рик влезе в канцеларията, която се оказа доста населена приемна. Двете секретарки зад бюрата му се усмихваха така, сякаш знаеха нещо, което не му е известно. Едната от тях беше толкова сладка, че той понечи да й подхвърли някакъв комплимент. Спря го мисълта, че момичето най-вероятно не знае английски.

— Един момент, моля — каза жената, която го беше поканила.

Рик се спря в средата на помещението, а двете момичета се престориха, че работят. Ромо го нямаше никакъв. Явно се беше измъкнал, за да тормози поредната си жертва.

Рик се обърна и огледа една голяма двойна врата от масивно дърво. На бронзовата табела до нея беше изписано името на негово превъзходителство Джузепе Лазарино, джудиче. Той пристъпи към табелата и насочи пръст към непознатата дума.

— Какво означава това?

— Съдия — отговори жената, която го беше въвела.

В същия миг вратата се отвори и той се озова лице в лице със съдията.

— Рик Докъри! — извика той. Дясната му ръка се стрелна напред, а лявата докосна рамото му, сякаш не се бяха виждали от години. Което си беше точно така.

— Аз съм Джузепе Лазарино, фулбек на „Пантерите“ — раздруса ръката му той, показвайки два реда едри и равни зъби.

— Приятно ми е — промърмори Рик, опитвайки се да отстъпи назад.

— Добре дошъл в Парма, приятелю — приветства го Лазарино. — Моля, влизай. — Без да изпуска ръката му от своята, той го притегли навътре в кабинета. Пусна го едва в средата на помещението и отиде да затвори двукрилата врата. — Добре дошъл.

— Благодаря — кимна Рик, изпитвайки леко раздразнение. — Вие съдия ли сте?

— Наричай ме Франко — обяви съдията и махна към кожения диван в ъгъла. Беше очевидно, че е твърде млад, за да бъде опитен съдия, но и доста стар за пълноценен фулбек. Голямата му кръгла глава беше гладко обръсната. Продълговата лентичка косми по брадичката беше единственото украшение на лицето му. Годините му бяха като на Нино — някъде около трийсет и пет, но беше висок над един и осемдесет, солиден и в добра физическа форма. Тръшна се на един стол, придърпа го към дивана и кимна. — Да, аз съм съдия. Но по-важното е, че играя фулбек. Обожавам Франко, затова искам да ме наричат така.

Рик се огледа и бавно кимна. Франко Харис беше навсякъде. Изрязаната му от плакат фигура в естествен ръст го показваше в момент на действие — покрит с кал и с топка в ръце. Увеличена фотография на „Стийлърс“ в солидна рамка, сред тях и Харис с купата на „Супербоул“ над главата си. В друга рамка беше поставена бяла фланелка с номер 32, вероятно с подписа на великия играч. Върху огромното писалище на съдията беше кацнал един мъничък Франко Харис с несъразмерно голяма глава. Насреща, на „Стената на славата“, бяха окачени две огромни цветни фотографии — едната на Франко Харис в пълно снаряжение на „Стийлърс“, но без шлем; другата на Франко съдията, също без шлем, облечен в екипа на „Пантерите“. Личаха усилията му да имитира своя герой, включително и с номера на фланелката — разбира се 32.

— Обичам Франко Харис, най-великия италиански играч — тържествено промълви Франко и очите му леко овлажняха. — Само го погледни!

Ръцете му направиха кръгообразно движение сякаш за да обхванат канцеларията, превърната в храм на Харис.

— Франко е бил италианец? — вдигна вежди Рик. Никога не беше проявявал особен интерес към „Стийлърс“, а и беше твърде млад, за да помни славните години на династията от Питсбърг. Но все пак знаеше много неща за своя спорт. Чернокожият Франко Харис бе започнал кариерата си в отбора на Университета на Пенсилвания, след което в средата на 70-те бе извел „Стийлърс“ до няколко „Супербоула“. Действително велик професионалист, със заслужено място в Залата на славата. Всички любители на американския футбол знаеха кой е Франко Харис.

— Майка му е била италианка, а баща му — американски войник — уточни съдията. — Ти харесваш ли „Стийлърс“? Аз направо съм влюбен в тях!

— Е, на практика аз…

— Защо не си играл при тях?

— Все още не са ме потърсили.

Франко седеше на ръба на стола, омагьосан от компанията на новия си куотърбек.

— Я да пием по едно кафе! — предложи той, скочи и се втурна към вратата.

Още преди Рик да реагира, момичетата оттатък получиха някаква отривиста заповед. Съдията беше облечен много стилно — безупречен черен костюм и остри италиански мокасини, номер поне 47.

— Ние мечтаем да спечелим „Супербоул“ и да донесем купата в Парма! — обяви Франко и пристъпи към писалището. — Я виж това!

Насочи дистанционното към телевизора с плосък екран в ъгъла и Франко изведнъж оживя: понесъл се напред, разпилявайки защитата на противника. Прескочи купчина преплетени тела за великолепен тъчдаун, парира атакуващия го противник — охо, та това са „Браунс“ от Кливланд! — получава пас от Брадшоу и се освобождава от двама огромни противници едновременно. Следваше бърз преглед на най-великите пробиви на Франко — истински наказателни акции и действително приятни за гледане. Всецяло погълнат от видеото, съдията възбудено подскачаше и размахваше юмруци.

Колко ли пъти е гледал тези неща? — запита се Рик.

Последните кадри бяха от така наречено „Безупречно отиграване“ — невероятното овладяване на една отскочила топка и продължителния спринт до крайната зона, случило се по време на плейофите през 1972 година срещу Оукланд. Този мач беше предизвикал рекордни за НФЛ дебати, спорове и анализи, а съдията помнеше наизуст всеки сблъсък в него.

Секретарката се появи с кафето и Рик успя да промърмори едно тромаво грацие.

После дойде ред на втората част от видеото — интересна и същевременно малко депресираща. Съдията Франко бе включил своите най-добри удари, плюс няколко доста тромави спринтове през и около играчи от първата и втората линия, които бяха по-бавни дори от него. Домакинът буквално грееше от гордост, докато Рик гледаше за пръв път играта на своите настоящи съотборници.

— Какво ще кажеш?

— Хубаво — отвърна Рик.

Май ще се окаже, че това е най-подходящият отговор на въпросите, които получава в Парма, помисли си той.

Последният запис беше на един къс пас на изтощения куотърбек по посока на Франко. Той притисна топката към корема си, огледа се като пехотинец в атака и потърси най-близкия защитник. Двамина от противниковите играчи скочиха отгоре му, но Франко светкавично се освободи от тях и се впусна в продължителен спринт. Пресрещнаха го двама защитни бека, които направиха опит да забият шлемовете си в краката му, но отскочиха като мухи. Франко се носеше успоредно със страничната линия, имитирайки по най-добрия начин прочутия Франко Харис.

— Това на забавен кадър ли е? — подхвърли Рик, опитвайки се да демонстрира остроумие.

Ченето на събеседника му увисна от смайване и той побърза да добави:

— Хей, това беше шега.

Франко успя да пусне къс фалшив смях. На екрана се видя как прекосява задната линия и забива топката в земята. Видеото свърши.

— Играя фулбек вече седем години — обяви Франко, докато заемаше мястото си на ръба на стола. — Нито веднъж досега не сме побеждавали „Бергамо“, но тази година с новия куотърбек непременно ще спечелим „Супербоул“. Нали така?

— Разбира се. Къде се научи да играеш футбол?

— От приятели.

Отпиха по глътка кафе и потънаха в неудобно мълчание.

— Какви дела гледаш? — попита след известно време Рис.

Франко потърка брадичката си и потъна в размисъл, сякаш никога досега не си беше задавал въпроса какво всъщност работи.

— Всякакви — отвърна най-сетне той и на лицето му се появи усмивка. Телефонът на бюрото иззвъня. Той не го вдигна, но механично погледна часовника си.

— Много сме щастливи, че пристигна в Парма, Рик. Ти си моят прекрасен куотърбек.

— Благодаря.

— Ще се видим на тренировката довечера.

— Разбира се.

Франко вече беше на крака, насочил мисли към служебните си задължения. Рик не очакваше да бъде глобен или наказан по някакъв начин, но „оплакванията“ на Ромо все пак трябваше да получат отговор, нали?

Явно това не беше на път да се случи. Франко го изпрати със задължителните прегръдки, ръкостискания и обещания за всякаква помощ. Минута по-късно Рик прекоси коридора, спусна се по стълбите и излезе на улицата. Сам и свободен, като волна птичка.