Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

10

Събуждането по това време беше възможно единствено с помощта на будилник, включен на най-силно. Дългите и остри сигнали пронизаха мрака и бавно стигнаха до обекта си. Рик рядко ползваше будилник. Беше си създал приятния навик да се събужда, когато тялото му се умори от съня. Размърда се под завивките, пръстите му потърсиха копчето за изключване. В съзнанието му се мярна фигурата на детектив Ромо и ужасната мисъл за нов не-арест. Разтърси глава да прогони лепкавата паяжина на съня и тревожните мисли. Сърдечният му ритъм бавно се върна в нормални граници, главата му се отдели от възглавницата. После си спомни защо беше навил будилника: заради един план, който можеше да се осъществи само на тъмно.

По принцип извън сезона поддържаше форма единствено с голф. По тази причина в момента имаше чувството, че и двата му крака са счупени на няколко места, а ребрата го боляха като след серия свирепи сблъсъци. Ръце, рамене, гръб, глезени — всичко беше възпалено и не позволяваше дори най-леко докосване. Отвори уста и изпусна една дълга ругатня, предназначена за Алекс, Сам и целия скапан отбор на „Пантерите“. После прокле футбола въобще, Арни и всички професионални тимове, които беше обиколил — в обратен ред, започвайки с „Браунс“. Докато се напрягаше да измисли възможно най-гадните дефиниции за играта, правеше предпазливи опити да раздвижи някой и друг мускул, но всички до един се бяха обединили в намерението да му причиняват непоносима болка.

За щастие в онази кръчма беше проявил достатъчно здрав разум, за да не прекали с бирата. Главата му се проясняваше, липсваха обичайните прояви на махмурлук.

Ако се стегнеше и изпълнеше намеренията си съгласно плана, най-много след час щеше да бъде отново под завивките. Пъхна се под душа, но само за да установи, че водата няма достатъчно налягане, а от крана с червена чертичка тече течност, която можеше да се нарече топла само при богато въображение. С мрачна решителност навлече дрехите си и след по-малко от десет минути вече беше на улицата. Ходенето отпусна ставите и раздвижи кръвта му. След две пресечки се почувства далеч по-добре, походката му възвърна част от обичайната си гъвкавост.

Фиатът беше на пет минути от дома му. Рик спря на тротоара и се втренчи в него. Двете страни на тясната уличка бяха заети от безброй малки коли, паркирани плътно една до друга. Помежду им оставаше едно-единствено платно за движение на север, към центъра на Парма. Беше тъмно и тихо, без никакъв трафик. Зад фиата се беше настанил лимонено зелен смарт — странен автомобил с размерите на количка за голф. Предната му броня беше на двайсет и пет сантиметра от собствеността на уважаемия синьор Брункардо. Отпред имаше бял ситроен — малко по-голям от споменатия смарт и приблизително на същото разстояние. Измъкването от този капан несъмнено щеше да е сериозно изпитание дори за водач с дългогодишен опит в боравенето с ръчни скорости.

Рик се огледа в двете посоки, но Виа Антини беше абсолютно безлюдна. Отключи колата и се напъха зад кормилото, пронизан от остри болки в ставите. Разклати скоростния пост, за да бъде сигурен, че е в неутрално положение, разтвори крака, дръпна ръчната и завъртя контактния ключ. Моторът заработи. Включи светлините и огледа таблото. Стрелките работеха, резервоарът беше пълен. Откъде, по дяволите, се включваше отоплението?

Рик нагласи огледалата и седалката, закопча колана и започна проверка на уредите по таблото. Това продължи пет минути, през които фиатът бавно загряваше. Улицата беше все така пуста. Никакви коли, скутери, а дори и велосипеди.

Предното стъкло бавно се изчисти от скреж. Нямаше причини да чака повече. Ядоса се на ускорения си пулс, но направи опит да не му обръща внимание. Беше само една кола със съединител, по дяволите. Която дори не беше негова. Освободи ръчната спирачка и затаи дъх. Нищо не се случи. Виа Антини продължаваше да тъне в сънна тишина.

Левият крак върху педала на съединителя, лостът на първа, леко подаване на газ и завъртане на кормилото надясно. Дотук добре. Кос поглед в огледалото го увери, че няма трафик. Хайде, потегляме. Рик отпусна съединителя и подаде газ. Твърде силно. Моторът изрева, фиатът подскочи напред и блъсна ситроена миг преди кракът му да натисне спирачката. На таблото светнаха червени лампички. Трябваха му няколко секунди да осъзнае, че моторът е угаснал. Дръпна ръчната, включи на задна и завъртя стартера, проклинайки под нос. Кос поглед през рамо го увери, че улицата е все така пуста. Никой не идваше, никой не го гледаше. Пътешествието назад беше почти със същия резултат. Зеленият смарт подскочи от съприкосновението, а Рик натисна спирачката и фиатът угасна. Сега вече изруга на висок глас, забравил всякаква предпазливост. Пое си дълбоко дъх и реши да не слиза за оглед на пораженията. Всъщност такива няма, рече си той. Малко побутване, нищо повече. Проклетото копеле си го заслужава, защото беше паркирало почти върху фиата. Ръцете му се раздвижиха — кормило, запалване, скоростен лост, ръчна спирачка. Всъщност защо използва ръчната спирачка? Краката му бяха на място, бързо прескачайки от съединителя на спирачката и газта. Колата отново подскочи напред, издавайки грозен рев. Този път чукна ситроена съвсем леко, а моторът продължи да работи. Добър напредък. Фиатът беше наполовина на улицата, която продължаваше да е пуста. Рик бързо превключи на задна. Отпусна съединителя прекалено рязко и главата му отскочи. Остра болка прониза вратните му прешлени. Смартът понесе доста силен удар, а фиатът пак угасна. Последва серия от неконтролирани ругатни и той отново се огледа, търсейки свидетели на спектакъла.

И ги откри. Жената стоеше на тротоара и го гледаше. Изобщо не беше забелязал появата й. Беше облечена в дълго вълнено палто, на главата й имаше жълт шал. Възрастна жена с възрастно куче на дълга каишка, излезли на сутрешната си разходка. Вцепенени от маневрите на червеникавия фиат, зад кормилото на който седеше пълен идиот.

Очите им се срещнаха. Смръщеното й, покрито с бръчки лице изразяваше абсолютно ясно какво мисли за него. Той престана да ругае, обзет от дълбоко отчаяние. Кучето — дребен териер, изглеждаше точно толкова смаяно, колкото господарката си.

В рамките на секунда Рик съобрази, че тя не е собственичка на никоя от колите, които блъскаше. Разбира се, че не е. Преди да повика полицията — ако изобщо има такива намерения, той ще е далеч. Поне се надяваше да е така. Понечи да изкрещи нещо от сорта на „какво зяпаш, да те вземат дяволите“, но навреме стисна зъби. Жената нямаше да го разбере, но вероятно щеше да осъзнае, че идиотът зад кормилото е американец. Обзе го внезапен прилив на патриотизъм, който го накара да запази мълчание.

Нямаше време за размяна на намръщени погледи, тъй като предницата на фиата почти беше препречила улицата. Рик нахално тръсна глава и насочи вниманието си към по-належащите задачи — да превключи скоростите и да борави по-внимателно със съединителя и газта — така че колата най-сетне да се освободи от плен и да остави публиката зад гърба си. Подаде газ, завъртя волана докрай и плавно отпусна съединителя. Размина се на милиметри със ситроена и най-после пое надолу по Виа Антини. Фиатът мъчително виеше на първа, а Рик направи грешката да се обърне и да дари с триумфиращ поглед намръщената бабичка и стреснатото куче. За миг зърна жълтите й зъби и разбра, че жената му се смее. Явно развеселено, кучето опъна каишката си и започна да лае.

Беше си направил труда да наизусти пътя на бягството. Това не бе малко постижение, тъй като всички улици бяха тесни, еднопосочни и доста объркващи. Започна да си пробива път на юг, превключвайки скоростите само в краен случай. Не след дълго стигна до Виале Беренини — една от оживените улици на града, по която вече се движеха коли, главно камионетки за зареждане на магазините. Спря на червен светофар, включи на първа и се помоли на Бога след него да не спират други коли. Изчака зеленото и подаде газ, съумявайки да не задави мотора. Браво на момчето! Май беше на път да оцелее.

Прекоси река Парма по Понте Италия, хвърляйки бегъл поглед към спокойните води отвъд парапета. Вече се отдалечаваше от центъра, движение почти нямаше. Целта му беше Виале Витория — широк булевард с четири платна, който обикаляше западната част на Парма. Равен и почти пуст в здрача, предшестващ разсъмването — идеална писта за упражнения на неопитни шофьори.

В продължение на един час Рик караше нагоре-надолу по идеално равния булевард. Над града се разсъмна. Съединителят леко буксуваше при наполовина натиснат педал и това насочи вниманието му към отстраняване на проблема. След един час упорита работа започна да придобива увереност. С фиата постепенно се превръщаха в едно цяло. Вече не му се спеше, тъй като беше силно впечатлен от новите си умения.

Намери едно широко място и започна да тренира паркиране в рамките на жълтите линии. Напред, назад, после отначало. Скоро му омръзна, но уменията му бяха значително нараснали. Забеляза един отворен бар близо до Пиаца Санта Кроче. Защо пък не? С всяка изминала минута се чувстваше все повече италианец, организмът му изпита нужда от малко кофеин. Паркира за пореден път, изключи двигателя и тръгна с бърза крачка по тротоара. Беше много приятно. Улиците ставаха все по-оживени, градът се пробуждаше.

Кафенето беше пълно и шумно. Първата реакция на Рик беше да се върне в колата, но в следващия момент тръсна глава. Не. Щеше да бъде тук цели пет месеца и не биваше да ги прекара в уединение. Приближи се към бара, улови погледа на човека зад него и каза:

— Еспресо.

Барманът кимна по посока на касата в дъното, зад която седеше дебела жена. Дори не се помръдна да изпълни поръчката. Рик отстъпи крачка назад и отново помисли за оттегляне, но в същия момент в кафенето влезе добре облечен бизнесмен с куфарче и поне два дебели вестника под мишница, който се насочи директно към касата.

Бонджорно — поздрави той, получи същия отговор от жената и сложи пред нея банкнота от пет евро. — Кафе.

Касиерката я прибра, върна рестото и му подаде касова бележка. Бизнесменът се доближи до бара. Един от мъжете зад него я взе, размени още едно бонджорно с клиента и побърза да го обслужи. Секунда по-късно на плота кацна малка чашка с чинийка. Забил очи в заглавията на първа страница, бизнесменът си сложи захар, разбърка кафето си и го изпи на една дълга глътка.

Аха, ето как ставало.

Рик се приближи до касата, промърмори едно прилично бонджорно и сложи банкнота от пет евро пред дебелата дама. Тя сръчно му върна ресто и скъпоценната бележка най-после се озова в ръката му.

Прав до бара, той отпи една глътка и започна да наблюдава с интерес оживлението наоколо. Повечето клиенти явно отиваха на работа и се познаваха помежду си. Някои оживено разговаряха, други бяха потънали във вестниците си. Барманите работеха със светкавична бързина, без излишни движения. Подхвърляха си кратки фрази на италиански, като едновременно с това приемаха и изпълняваха поръчките на клиентите. В другия край на салона имаше няколко масички, обслужвани от келнери с бели престилки. Върху тях кацаха чаши с кафе и минерална вода, плюс чинийки с най-различни сладкиши. Рик внезапно изпита глад, въпреки огромното количество въглехидрати, които беше поел в пицарията преди броени часове. Вниманието му беше привлечено от щанд с кифлички — особено от онези, които бяха покрити с крем и шоколад. Но как да се докопа до тях? Изобщо не помисляше, че може да отвори уста пред толкова много хора. Може би касиерката в ъгъла ще прояви съчувствие към един американец, който само сочи с пръст изложената стока?

В крайна сметка си излезе гладен. Пое по Виале Витория и не след дълго свърна в някаква малка пряка. Не търсеше нищо конкретно, само се наслаждаваше на гледката. Пред очите му изплува още едно кафе. Самоуверено влезе през вратата, насочи се към касата, обслужвана от друга, доста по-слаба, по-пъргава и по-възрастна жена.

Бонджорно, едно капучино, моля.

Жената прие поръчката с пълно безразличие по отношение на изразните му средства и това го окуражи. Посочи с пръст един от големите сладкиши на витрината и добави:

— И едно от тези, моля.

Касиерката кимна и прие банкнотата от десет евро, която явно покриваше стойността на кафето и кроасана. Вътре беше доста по-празно и Рик получи възможност спокойно да се наслади на своите капучино и корнето.

Заведението се казваше „Бар Бруно“. Който и да беше този Бруно, той явно беше много запален по футбола. Европейският, естествено. Стените бяха облепени с плакати на футболни отбори, някои от които бяха отпреди трийсет години. Между тях гордо правеше впечатление националният флаг с гордия надпис „Италия — световен шампион по футбол — 1982“. Над главата на касиерката висяха две увеличени черно-бели снимки: Бруно, изправен до Киналя, Бруно прегърнал Баджо.

Рик си даде сметка, че в Парма едва ли може да се намери бар с поне една фотография на „Пантерите“. Е, в крайна сметка това не е Питсбърг.

Фиатът беше точно там, където го бе оставил. Кофеинът явно се беше отразил на самоувереността на Рик. След перфектна маневра на заден ход той с лекота се включи в движението — като човек, който използва съединител от години.

Центърът на Парма му предложи доста предизвикателства, но нямаше друг избор. Рано или късно трябваше да стигне до дома си, при това с фиата. В първия момент изобщо не се разтревожи от полицейската кола, която се появи зад него. Не след дълго беше принуден да спре на червено. Докато чакаше, мислено си преговори работата със съединителя и педала на газта. Светофарът светна зелено, съединителят му се изплъзна. Фиатът подскочи напред и угасна. Рик френетично смени скоростта и завъртя ключа. Очите му не се отделяха от полицейската кола в огледалото. Черно-бялата патрулка беше залепена зад него, а двамата млади полицаи в нея го гледаха намръщено.

Какво става, по дяволите? Сбъркал ли беше нещо?

Вторият опит да запали мотора беше по-злощастен от първия. Фиатът отново стана жертва на бърза смърт, а полицаят отзад ядосано натисна клаксона.

Двигателят най-сетне запали. Рик натисна газта и внимателно отпусна съединителя. Фиатът потегли със силен рев, но изключително бавно — заради ниската предавка. Полицаите караха плътно зад него, вероятно развеселени от странното му подскачащо придвижване. Една пресечка по-късно включиха синята лампа.

Рик успя да спре в зона за разтоварване пред няколко оживени магазина. Изключи двигателя, дръпна ръчната и механично посегна към жабката. Нямаше никаква представа за италианските закони по отношение на регистрацията на превозните средства и правилата за движение, не знаеше дали „Пантерите“ или синьор Брункардо бяха направили нещо, което да го свързва с тази кола. Просто я беше приел като част от договора, без да се замисля върху подробностите. Той беше професионален спортист, някогашна звезда на гимназиалните и университетските отбори, за когото подобни детайли никога не бяха имали значение.

Жабката беше празна.

Един от полицаите почука по стъклото и той завъртя ръчката. Електрическо задвижване липсваше.

Ченгето каза няколко думи, от които Рик разбра единствено документи. Извади портфейла си и му подаде свидетелството за управление, издадено в Айова. Всъщност защо Айова? През последните шест години дори не беше стъпвал там, не се беше задържал кой знае колко и на другите места. Ченгето се намръщи на пластмасовата картичка, а той потъна в седалката. В главата му изплува телефонното обаждане на майка му, направено преди Коледа. Жената беше разтревожена от обаждането, което бе получила току-що — автомобилната инспекция на щата я беше предупредила, че срокът на книжката му е изтекъл.

Американо? — попита с обвинителен тон ченгето. На табелката на ревера му беше изписано името Аски.

— Да — кимна Рик, въпреки че би могъл да смотолеви едно си. Не го стори, тъй като това би накарало събеседника му веднага да премине на италиански, доволен, че чужденецът говори родния му език.

Аски отвори вратата и му направи знак да слезе. Другото ченге на име Дини също се приближи. Лицето му беше смръщено. Двамата си размениха няколко бързи фрази на италиански, а от поведението им Рик заключи, че всеки момент ще се нахвърлят отгоре му. Бяха млади, може би малко над двайсет, високи и здрави като щангисти. Спокойно биха могли да бъдат защитници на „Пантерите“. Възрастна двойка с интерес наблюдаваше развоя на събитията от тротоара, на три-четири метра от тях.

— Говори италиански? — попита Дини.

— Не, съжалявам.

Униформените младежи извъртяха очи. Поредният кретен.

После се разделиха и започнаха подробен оглед на местопрестъплението. Огледаха предния регистрационен номер, после се прехвърлиха на задния. Жабката беше отворена с изключително внимание, сякаш вътре се криеше бомба. Дойде ред на багажника. Рик отегчено се облегна на предния калник. Полицаите направиха кратко съвещание, повикаха централата по радиостанцията и се заеха с неизбежната бумащина. Пишеха едновременно, с невероятна бързина.

Рик беше любопитен какво престъпление е извършил. Беше сигурен, че има някакво нарушение на закона за регистрацията на МПС, но беше твърдо решен да отрече каквото и да било нарушение на правилника за движение. Понечи да се обади на Сам, но после се сети, че мобилният му телефон беше останал в спалнята. Когато се появи паякът, на лицето му грейна усмивка.

Фиатът изчезна, а Рик беше поканен да седне отзад в патрулката. Никакви заплахи, никакви белезници, всичко беше цивилизовано. Прекосиха реката и той изведнъж си спомни за нещо, което държеше в портфейла си — визитната картичка на Франко. Извади я и я подаде на Дини, който седеше на предната седалка.

— Мой приятел — обяви той.

Джузепе Лазарино, съдия.

Ченгетата явно знаеха много добре кой е съдия Лазарино. Поведението им рязко се промени, тонът и езикът на тялото — също. Подеха дълъг и приглушен диалог, сякаш не искаха думите им да достигнат до ушите на арестувания. Аски изпусна тежка въздишка, а раменете на Дини увиснаха. От другата страна на реката смениха посоката и за известно време сякаш се въртяха в кръг. Аски потърси някого по радиостанцията, но очевидно не го намери. Дини използва мобилния си телефон, но също без успех.

Настанен удобно на задната седалка, Рик се надсмиваше над себе си, като същевременно правеше опити да се наслаждава на обиколката на Парма.

Накараха го да седне на същата пейка пред кабинета на Франко, на която само преди двайсет и четири часа го беше оставил инспектор Ромо. Дини неохотно изчезна зад вратата, а Аски побърза да се отдалечи към дъното на коридора, сякаш не желаеше да има нищо общо с него. Минутите бавно се точеха.

Рик беше любопитен дали това е истински арест или отново някаква разновидност в стил „Ромо“. Но как да разбере? След още някоя и друга намеса на полицията като нищо щеше да обърне гръб на „Пантерите“, Сам Русо и уважаемия синьор Брункардо. Изведнъж изпита нещо като носталгия към Кливланд.

Дочуха се някакви гласове, после вратата рязко се отвори и в коридора нахлу неговият фулбек, следван по петите от Дини. Аски изпъна гръб и застана мирно.

— Много съжалявам, Рийк! — прогърмя Франко и го сграбчи в мечешката си прегръдка. — Много, много съжалявам! Станала е грешка, нали?

Очите му заплашително се спряха върху лицето на Дини, който съсредоточено разглеждаше върховете на лъскавите си черни обувки. Аски имаше вид на сърна, заслепена от автомобилни фарове.

Рик направи опит да каже нещо, но думите му убягваха. Секретарките на Франко наблюдаваха сцената през отворената врата на канцеларията.

Франко изстреля няколко думи по посока на Аски, после зададе остър въпрос на Дини. Младежът отвори уста да отговори, но бързо се отказа. Съдията отново се обърна към Рик.

— Няма проблем, нали?

— Добре, добре, всичко е наред — въздъхна американецът.

— Колата твоя ли е?

— О, не. Мисля, че е собственост на синьор Брункардо.

Очите на Франко се разшириха, гърбът му се вцепени.

— На Брункардо?!

Аски и Дини бяха на път да припаднат. Успяха да се задържат на крака, но почти спряха да дишат. Франко изстреля няколко бързи думи на италиански, сред които Рик успя да различи „Брункардо“, произнесена няколко пъти.

В коридора се появиха двама мъже в тъмни костюми и обемисти куфарчета в ръце, вероятно адвокати. В тяхна чест, а вероятно и поради хората от кабинета му съдия Лазарино продължи да бичува младите полицаи с ожесточението на армейски сержант.

На Рик му стана мъчно за момчетата. В края на краищата те се бяха отнесли с него добре, не го бяха третирали като уличен престъпник. Когато тирадата най-после приключи, Аски и Дини умърлушено се изнизаха през вратата. Франко го увери, че колата вече е освободена и всеки момент ще му бъде върната. Няма нужда да казват на синьор Брункардо. След поредната серия извинения адвокатите най-после бяха поканени в кабинета, а секретарките възобновиха работата си.

Франко за пореден път изрази съжаление за начина, по който Парма беше посрещнала Рик. За компенсация го покани на вечеря на следващия ден, уверявайки го, че съпругата му — една прекрасна жена — готви превъзходно. Изобщо не му даде възможност да откаже.

Рик прие поканата и съдията доволно кимна. След което поясни, че има важна среща с неколцина адвокати и трябва да се връща на работа. Ще се видим утре вечер, приключи той. Дотогава чао.