Джон Гришам
Да играеш за пица (16)

16

Слава богу, в „Гадзета ди Парма“ нямаше нито дума за мача. В понеделник сутринта Сам прегледа спортната страница и за пръв път изпита удовлетворение от факта, че тя почти изцяло е запълнена с новини за европейския вид футбол. Намираше се в колата си, паркирана пред хотел „Палас Мария Луиджия“, и чакаше появата на Ханк и Клодел Уидърс от Топика. В събота им беше показал всички забележителности в долината на По, но те изявиха желание за още една екскурзия.

В момента си мислеше, че би могъл да си спести пътуването до Милано, отделяйки им и неделята.

Мобилният му телефон тихо изжужа.

— Ало?

— Сам, обажда се Рик.

Сърцето му пропусна един такт, в главата му се мярнаха и изчезнаха апокалиптични картини.

— Какво има?

— Къде си?

— Днес съм екскурзовод. Защо питаш?

— Имаш ли една минута?

— Нямам. Вече ти казах, че съм зает.

— Къде си?

— Пред хотел „Палас Мария Луиджия“.

— След пет минути съм там.

Няколко минути по-късно Рик действително изскочи иззад ъгъла. Тичаше бързо и беше облян в пот като след час интензивни тренировки. Сам бавно слезе от колата и се опря на калника.

Рик закова на тротоара, направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания и промърмори:

— Хубава кола.

Очите му с престорено одобрение се плъзнаха по черния мерцедес.

— Под наем е — сви рамене Сам.

Ново дълбоко вдишване, крачка напред.

— Искам да ти се извиня за вчера — промълви Рик и погледна треньора в очите.

— За теб може и да е купон, но за мен е работа — изръмжа Сам.

— Имаш право да си ядосан.

— О, много ти благодаря.

— Това няма да се повтори.

— Дяволски си прав. Ако още веднъж демонстрираш слаба форма, задникът ти ще залепне за резервната скамейка. Предпочитам да губя с Алберто, но с достойнство, вместо с някаква глезена примадона, която ми се явява махмурлия на мачовете! Трябва да ти кажа, че изглеждаше отвратително!

— Давай, разтоварвай се. Готов съм да понеса всичко.

— Вчера ти изгуби много повече от един мач. Изгуби уважението на тима.

— Който не изглеждаше много готов за игра.

— Вярно, но не се опитвай да прехвърляш топката. Ти си ключовият играч, независимо дали ти харесва, или не. Ти ги захранваш или би трябвало да го правиш.

Рик изчака преминаването на няколко коли, отстъпи крачка назад и промърмори:

— Извинявай, Сам. Няма да се повтори.

— Ще видим.

Ханк и Клодел се появиха на вратата на хотела и поздравиха гида си с добро утро.

— Пак ще си поговорим! — изсъска Сам и побърза да влезе в колата.

 

 

По време на лекия обяд стана ясно, че неделята на Габриела се беше оказала не по-малко катастрофална от тази на Рик. По време на последния спектакъл на „Отело“ тя беше пяла „плоско и без въодушевление“ както според личната си преценка, така и по мнението на публиката. Рик не посмя да попита дали отново я бяха освирквали. Младата жена беше мрачна и угрижена и той направи опит да я разведри с разказ за отчайващото си представяне в Милано. Нещастието обича да си има компания, а той беше убеден, че неговото представяне е било далеч по-слабо от нейното.

Но не се получи. Насред обяда тя призна, че след няколко часа заминава за Флоренция. Имала нужда да се прибере у дома, да се махне от Парма и да се отърси от напрежението на сцената.

— Нали обеща да останеш още една седмица? — помръкна той, опитвайки се да скрие дълбоко си отчаяние.

— Не, трябва да замина.

— Доколкото си спомням, имаше желание да присъстващ на футболен мач.

— Съжалявам, Рик, но вече нямам.

Той престана да яде и направи опит да изглежда спокоен. Но усилията му бяха абсолютно безуспешни.

— Съжалявам — неубедително повтори тя.

— Карлето? — погледна я той.

— Не.

— Аз пък мисля, че е именно той.

— Карлето винаги е някъде там. Никога няма да изчезне. Твърде дълго сме били заедно.

Именно. Твърде дълго. Зарежи тоя нещастник и ела да се забавляваме! Рик прехапа език и реши да не се моли. Те са заедно цели седем години, отношенията им със сигурност са сложни. Опитът да се намеси в тях със сигурност щеше да го опари. Отмести чинията и скръсти ръце. Очите й бяха влажни, но Габриела не плачеше.

Беше развалина. Беше стигнала на ръба на професионалния провал. Рик подозираше, че вместо да я подкрепя, Карлето я засипва със заплахи, но нямаше как да бъде сигурен.

Май и тази връзка беше обречена да свърши като многобройните, но мимолетни контакти с жени през живота му: прегръдка на тротоара, бегла целувка, една-две сълзи по бузите й, обещание да поддържат връзка, прощално помахване с ръка. Докато гледаше как фигурата й се отдалечава по улицата, Рик беше обзет от желанието да хукне след нея и да се моли като последен глупак. Молеше се да спре, да изтича обратно, да се хвърли на шията му.

Извървя пеш няколко пресечки с надеждата да се отърси от вцепенението. Не се получи. Отиде да си облече анцуга и затича към Стадио Ланфранки.

 

 

В съблекалнята завари единствено Матео, който не му предложи масаж. Държеше се любезно, но нещо в обичайното му жизнерадостно поведение явно се беше променило. Голямата мечта на Матео беше да следва спортна медицина в САЩ и по тази причина засипваше Рик с незаслужено внимание. Но днес младежът изглеждаше угрижен и не след дълго си тръгна.

Рик се излегна на масата за масажи, затвори очи и се замисли за момичето. После за Сам и решението си да го хване преди тренировката, да размаха опашка в опит да ограничи щетите. За италианците, които със сигурност са охладнели към него. Не, не, това не е в кръвта им. По-скоро ще кажат какво мислят, ще повикат на воля, а след това ще се прегърнат и отново ще бъдат приятели.

— Хей! — прошепна някой в ухото му.

Рик подскочи от изненада. До масата стоеше Слай. Беше по джинси и яке. Явно отиваше някъде.

— Какво става? — попита Рик, изправи се до седнало положение и краката му увиснаха от масата.

— Виждал ли си Сам?

— Още не е дошъл. Накъде си тръгнал?

Слай се облегна на съседната маса и скръсти ръце.

— У дома, Рики — намръщено прошепна той. — Отивам си у дома.

— Напускаш ли?

— Наричай го както щеш. В даден момент всички напускаме.

— Стига, Слай! Не можеш да си тръгнеш след само два мача!

— Багажът ми е готов, а влакът тръгва след час. Утре ще бъда в Денвър, а красивата ми съпруга ще ме чака на летището. Трябва да си вървя, Рики. Всичко свърши. Уморих се да преследвам тази неосъществима мечта.

— Прекрасно те разбирам, Слай, но ти си тръгваш по средата на сезона. Оставяш ме с група нещастници, никой от които не може да пробяга четирийсет ярда под пет секунди. С изключение на мен, но аз не трябва да бягам.

Слай кимаше, а очите му опипваха съблекалнята. Очевидно се беше надявал да размени няколко думи със Сам, след което да се измъкне. Рик силно се надяваше да го разубеди, защото направо изтръпна при мисълта, че ще трябва да подава на съдия Франко най-малко двайсетина пъти на мач.

— Нямам избор, Рик — тъжно промълви Слай. — Сутринта жена ми се обади с новината, че е бременна. Беше безкрайно изненадана от този факт. Каза, че й е дошло до гуша и иска да има съпруг до себе си, у дома. А и какво всъщност правя тук, Рики? Какво беше това тичане подир мадамите в Милано, сякаш съм гимназист? Сами се заблуждаваме, Рики.

— Поел си ангажимент да изкараш сезона, но сега изведнъж ни зарязваш, без възможност и за игра по земя. Това не е честно, Слай!

— Нищо не е честно.

Беше взел решението си, всякакви опити за разубеждаване бяха излишни. Те бяха само двама янки, събрали се по силата на обстоятелствата. Бяха оцелели, бяха се забавлявали, но никога нямаше да бъдат близки приятели.

— Ще намерят някой друг — подхвърли Слай и се изправи, готов да изчезне. — Непрекъснато привличат нови играчи.

— В разгара на сезона?

— Разбира се. Ти стой и гледай. До неделя Сам ще има нов пробивен бек.

Рик малко се отпусна.

— Ще се прибереш ли през юли? — попита Слай.

— Разбира се.

— Ще се пробваш ли някъде?

— Не знам.

— Обади се, ако минаващ през Денвър, окей?

— Окей.

Кратка мъжка прегръдка и Слай изчезна. Рик гледаше как се измъква през задния вход, давайки си сметка, че повече няма да го види. А и Слай нямаше да види нито него, нито Сам, нито някой от италианците. Никога повече нямаше да се върне в Италия.

Един час по-късно Рик съобщи новината на Сам, който беше прекарал дълъг и тежък ден в компанията на Ханк и Клодел. Реакцията му беше според очакванията: едно списание се заби в стената, последвано от поток ругатни. Когато най-сетне се успокои, главата му се извъртя по посока на Рик.

— Да познаваш някой пробивен бек?

— Аха. Страшно е добър, казва се Франко.

— Много смешно! Питам те за американец, за предпочитане от колежански отбор, който наистина тича бързо.

— В момента не се сещам.

— Можеш ли да попиташ агента си?

— Мога да опитам. Но напоследък нещо не е много ентусиазиран да вдига слушалката. Мисля, че отдавна ме е зарязал, макар и неофициално.

— Явно си в серия.

— Аха. Имам прекрасен ден, Сам.