Джон Гришам
Да играеш за пица (18)

18

Рик и Сам чакаха като млади татковци в дъното на болничния коридор. Часът беше единайсет и половина вечерта, а операцията на Трей започна малко след осем. Бедата се случи при един пас от 30 ярда, близо до резервната скамейка на „Пантерите“. Сам чу зловещото пропукване на фибулата. За разлика от Рик, който обаче видя кръвта и щръкналата през чорапа кост.

Почти не разговаряха, убивайки времето с прелистването на стари списания. Сам беше на мнение, че ако спечелят оставащите пет мача, все още имат шанс да се класират за плейофите — една почти непосилна задача предвид тежката програма и предстоящото гостуване на Бергамо. Отборът на Болцано също беше възвърнал формата си и бе загубил само с две точки от фаворита Бергамо в отминалия кръг. Но с почти несъществуващата нападателна формация победите на „Пантерите“ изглеждаха непостижима мечта, още повече че не остана нито един американец освен Рик.

Беше по-лесно да зяпат списанията и да не мислят за футбол.

Една сестра ги поведе към стаята на третия етаж, в която Трей щеше да прекара нощта. Левият му крак беше гипсиран, от носа и ръката му стърчаха прозрачни тръбички.

— Ще спи през цялата нощ — прошепна сестрата, след което им предаде мнението на лекарите: операцията преминала успешно, без усложнения. Фрактурата се оказала най-обикновена. После донесе възглавница и одеяло и ги подаде на Рик, който се настани на пластмасов стол до леглото. Преди да си тръгне, Сам обеща, че на сутринта отново ще дойде.

Една завеса се дръпна и Рик остана насаме с последния тъмнокож играч на „Пантерите“ — добро момче от селския щат Мисисипи, на което предстоеше да бъде експедирано при мама като дефектна стока. Рик насочи поглед към непокрития десен крак на Трей. Глезенът беше тънък. Прекалено тънък за грубата игра в Югоизточната конференция. Мършав по рождение, Трей винаги беше имал проблеми с натрупването на мускулна маса — включително и през последната си година в Мисисипи, когато бе избран в третата най-добра формация на конференцията.

Какво ще прави сега? Какво ще прави Слай? Какво ще правят и всички останали, когато се изправят пред жестоката действителност?

Някъде към един след полунощ сестрата безшумно влезе в стаята, намали осветлението и подаде малко синьо хапче на Рик.

— Ще ви помогне да заспите — прошепна тя.

Двайсет минути по-късно той потъна в мъртвешки сън, също като Трей.

* * *

Сам се появи с кафе и кроасани. Излязоха в коридора и седнаха да закусят. Преди час Трей се беше събудил и сестрите се струпаха около леглото му.

— Видях се за малко със синьор Брункардо — каза Сам. — Обича да започва седмицата със сритване на задници в седем часа.

— Значи днес е твоят ден.

— По всичко личи, че е така. От „Пантерите“ не печели нищо, но не иска и да губи пари. И мачове. Самолюбието му е голямо.

— Рядко качество за собственик на отбор.

— Злощастен уикенд. Футболният му отбор губи в трета дивизия, волейболният тим — също. А любимите му „Пантери“ падат за втори път поред въпреки присъствието на куотърбек от НФЛ. Според мен този човек губи пари от всички спортове, които спонсорира.

— Може би трябва да насочи вниманието си към недвижимите имоти или с каквото там се занимава — промърмори Рик.

— Не съм му давал никакви съвети. Но той иска да знае какво ще се случи до края на сезона. След което добави, че няма никакво намерение да пръска повече пари.

— Нещата са много прости, Сам — рече Рик и остави пластмасовата чаша на пода. — През първото полувреме на вчерашния мач ние отбелязахме четири бързи тъчдауна. Защо? Защото имах краен нападател. Ако разполагаме с чифт добри ръце да поемат пасовете ми, никой не може да ни спре. Мога да ти гарантирам, че ще правим по четирийсет точки на мач, а дори и за едно полувреме. Край на загубите!

— Да, ама твоят краен нападател лежи ей там със счупен крак — мрачно въздъхна Сам.

— Повикай Фабрицио. Момчето е много добро. Бяга по-бързо от Трей и лови отлично.

— Ама иска пари. Има си агент.

— Какво?!

— Чу ме, нали? Миналата седмица ми звънна някакъв мазен адвокат, който каза, че представлява прекрасния Фабрицио и настоява за договор.

— Агенти по американски футбол в Италия?!

— Страхувам се, че е точно така.

Рик почеса наболата си брада и се замисли.

— Има ли италианци, на които се плаща?

— Носи се слух, че някои момчета от Бергамо вземат пари, но не мога да бъда сигурен.

— Колко иска?

— Две хиляди евро на месец.

— Колко от тях ще взема Фабрицио?

— Не знам. Не стигнахме до такива подробности.

— Дай да преговаряме, Сам. Без него сме мъртви.

— Вече ти казах, че Брункардо спира кранчето. Предложих му да потърсим нов американец, но той побесня.

— Вземи ги от моята заплата.

— Не ставай глупав.

— Сериозно ти говоря. Готов съм да отделям по хиляда евро през останалите четири месеца, за да вземем Фабрицио.

Сам отпи глътка кафе и закова очи в пода.

— В Милано ни заряза посред мача — навъсено изръмжа той.

— Вярно е. Всички знаем, че е капризен хлапак. Но ако не намерим човек, който умее да лови проклетата топка, ние с теб ще напускаме терена с подвити опашки още пет пъти! Освен това, ако има договор, Фабрицио няма как да си развява байрака, уверявам те!

— Не разчитай на това — поклати глава Сам.

— Платете му, и той ще се държи като професионалист. Ще се занимавам с него часове наред и накрая ще станем такъв тандем, че никой няма да ни спре. Ако върнеш Фабрицио, мога да ти обещая, че повече загуби няма да има!

Една сестра им кимна от другия край на коридора. Трей беше буден и в много лошо настроение. Направи опит да се усмихне и да пусне някаква шега, но очевидно се нуждаеше от лекарство.

 

 

Арни се обади в понеделник надвечер. След кратко обсъждане достойнствата на футбола в зала той премина на същността на въпроса. Не обичал да бъде носител на лоши новини, но Рик трябвало да знае. Съветът му беше да хвърли едно око на сайта на „Кливланд Поуст“ от понеделник, по-специално на спортната страница.

Рик прочете материала, наруга се на воля и излезе на дълга разходка из историческия център на Парма — един град, който изведнъж започна да оценява по достойнство.

Колко могат да бъдат паденията в професионалната кариера на човек? Три месеца след като беше напуснал Кливланд, тамошните чакали продължаваха да ръфат скелета му.

* * *

Интересите на отбора се защитаваха от съдия Франко. Преговорите се проведоха в открито кафене на входа на Пиаца Гарибалди. На една от съседните маси Рик и Сам пиеха бира и изгаряха от любопитство. Съдията и агентът на Фабрицио си поръчаха кафе.

Франко познаваше агента и никак не го харесваше. Две хиляди евро са изключени, категорично подчерта той. Дори американците не печелят толкова. А заплащането на италианците би било опасен прецедент, защото и без него отборът не си покрива разноските. Нови имена във ведомостта със сигурност ще означават затваряне на магазина.

Офертата на Франко беше петстотин евро в продължение на три месеца — април, май и юни. В случай че отборът се класира за „Супербоул“ през юли, Фабрицио ще получи премия от хиляда евро.

Агентът отхвърли офертата с любезна усмивка. Петстотин евро били малко за такъв играч като Фабрицио, и прочие, и прочие. Сам и Рик напрягаха слух над халбите с бира, но не чуваха нищо. Италианците се впуснаха в оживен разговор, като всеки изглеждаше шокиран от позицията на другия. От време на време се запичаха върху някой маловажен детайл. Преговорите продължиха любезно, но с видимо напрежение. Последва внезапно стискане на ръце, след което Франко щракна с пръсти на келнера. На масата кацнаха две чаши шампанско.

Фабрицио щеше да играе за „Пантерите“ срещу осемстотин евро на месец.

Синьор Брункардо оцени по достойнство предложението за помощ от страна на Рик, но категорично го отхвърли. Той държеше на думата си и за нищо на света не би намалил вече уговорена заплата.

На тренировката в сряда вечер всички научиха за условията, при които се завръщаше Фабрицио. За да потуши недоволството, Сам накара Нино, Франко и Пиетро да проведат една предварителна среща със звездния краен нападател, на която да му обяснят някои неща. Разговорът водеше Нино, който картинно обясни на Фабрицио колко кокали ще му бъдат потрошени, ако отново се опита да изостави отбора. Фабрицио охотно прие всичко, включително и заплахата за потрошените кокали. Обеща, че проблеми няма да има, и изрази дълбоко удовлетворение от факта, че отново ще играе за любимите си „Пантери“.

След това Франко съобщи новината на отбора, събрал се в съблекалнята за редовна тренировка. Да, Фабрицио ще получава заплата. Новината не предизвика реакция въпреки очевидното неодобрение на играчите. Някои от тях демонстрираха пълно безразличие — след като хлапето може да получи някакви пари, защо да не си ги поиска?

Ще ни трябва време, поясни Сам, обръщайки се към Рик. Победите променят всичко. Спечелим ли „Супербоул“, всички до един ще боготворят Фабрицио.

Някакви хартии тръгнаха на обиколка из съблекалнята. Надеждите на Рик, че отровата на Чарли Крей ще си остане на територията на Щатите, бяха разбити от всемогъщата световна мрежа. Материалът беше забелязан, прочетен и размножен. В момента копия от него се разпространяваха между играчите.

Сам улови молбата в очите му и обяви, че никой не бива да обръща внимание на тези драсканици, написани от търсещ сензации американски репортер. Но играчите бяха на друго мнение. Те практикуваха този спорт за забавление, защо трябваше да бъдат подигравани?

Повечето от тях искрено съчувстваха на своя куотърбек. Достатъчно гадно беше, че са го прогонили от професионалния футбол и са го принудили да напусне родината си. Но да бъде преследван и в Парма беше направо жестоко.

— Съжалявам, Рик — обобщи чувствата им Пиетро, след което всички напуснаха съблекалнята.

 

 

„Морските вълци“ от Лацио се считаха за по-слабия от двата римски отбора. Бяха загубили първите си три мача със средна разлика от двайсетина точки, демонстрирайки пълна апатия. „Пантерите“ от своя страна жадуваха за победа и по тази причина четиричасовото пътуване с автобус до столицата съвсем не беше отегчително. В последната неделя на април времето беше облачно и хладно, отлично за провеждане на футболен мач.

Игрището се намираше някъде из огромните предградия на древния град, на километри и векове разстояние от Колизеума и останалите прочути руини, а от състоянието на настилката личеше, че е било използвано единствено за тренировки в дъждовно време. Тревата беше проскубана и неравна, спорадично разпръсната върху сухата и спечена кал. Страничните линии явно бяха очертани от пияница или инвалид. На двата реда дървени трибуни се бяха събрали около двеста зрители.

Фабрицио изкара априлската си заплата още през първата четвърт. Играчите на Лацио не го бяха гледали на запис, нямаха представа откъде се е пръкнат. Докато решиха да организират защитата си, младежът хвана три дълги паса и „Пантерите“ поведоха с 21:0. Успокоен от предимството, Сам започна да прилага агресивна защита срещу противниковия куотърбек и „Вълците“ окончателно рухнаха. Напрежението се усещаше в редиците им още от началното отиграване.

Работейки само с пасове и радвайки се на отлична протекция, Рик спокойно разглеждаше пролуките в защитата, даваше сигнали с ръце към Фабрицио, изчакваше го да се освободи и отправяше поредното дълго подаване. Всичко се получаваше лесно, като на тренировка. Полувремето свърши при 38:0 и животът отново придоби цвят. Блъскайки се в тясната съблекалня, „Пантерите“ се смееха и танцуваха, без да обръщат внимание на Сам, който се опитваше да им обясни някои грешки. През последната четвъртина Алберто бе куотърбек, а Франко опита няколко дълги спринта. Екипите на всичките четирийсет играчи на терена се покриха с дебел слой кал.

По обратния път се чуха и първите люти закани по адрес на „Лъвовете“ от Бергамо. Бирата се лееше, автобусът се тресеше от пиянски песни. Могъщите „Пантери“ ставаха все по-убедени, че ще спечелят първия „Супербоул“ в историята на клуба.

* * *

Чарли Крей беше на трибуните, намерил място сред най-заклетите фенове на Лацио, за да наблюдава втория си мач по футбол американо на територията на Италия. Репортажът му за мача между Парма и Болоня беше направил фурор в Кливланд и главният редактор на вестника го помоли да остане още една седмица, за да отрази следващия сблъсък. Нелека работа, но все някой трябваше да я свърши. Крей прекара пет прекрасни дни в Рим за сметка на вестника и сега се чувстваше длъжен да оправдае ваканцията си с поредните нападки срещу любимата си жертва.

Ето пълния текст на репортажа му:

Още римски руини

(Рим, Италия)

Благодарение на изненадващо точната ръка на Рик Докъри „Пантерите“ от Парма прекъснаха серията от загуби, размазвайки нещастните „Вълци“ от Лацио с 62:12 в мач от поредния кръг на италианската версия на НФЛ.

Мачът се проведе на терен, който приличаше на рекултивирана нива. На него присъстваха 261 зрители, при свободен вход. Само през първото полувреме Докъри и „Пантерите“ направиха близо 400 ярда с точни пасове, умело разпилявайки втората защитна линия на противника, която беше бавна, объркана и боязлива. Мистър Докъри използва добре своята подаваща ръка, а останалото свърши един доста талантлив краен нападател на име Фабрицио Боноци. Поне два пъти въпросният синьор Боноци направи такава серия от финтове, че прекият му пазач изгуби обувката си. Такова е нивото на италианската футболна лига.

В средата на третата четвъртина синьор Боноци изглеждаше изтощен от поредицата тъчдауни, постигнати след дълги спринтове. Шест, ако трябва да бъда точен. А великият Докъри получи болки в рамото от многобройните пасове.

Привържениците на „Браунс“ със сигурност ще останат втрещени от един друг факт: вече втори мач поред Докъри не е подавал топката на противника. Смайващо, нали? Но аз се заклевам, че това е факт. Видях го с очите си.

С тази победа „Пантерите“ се върнаха в надпреварата за италианския шампионат. Което едва ли вълнува много от тукашните хора.

Привържениците на „Браунс“ трябва да благодарят на Бога, че има такъв шампионат. Благодарение именно на него нещастници като Рик Докъри могат да практикуват този спорт далеч от местата, където той се възприема като религия.

Защо, Господи?! Защо не помогна на Докъри да открие този шампионат една година по-рано? Задавайки този болезнен въпрос, аз съм на път да избухна в сълзи.

Чао.