Джон Гришам
Да играеш за пица (27)

27

Най-старият играч на „Пантерите“ беше Томазо, или просто Томи. Той беше на четирийсет и две и играеше в отбора от двайсет години. Многократно бе заявявал намерението да се откаже от спорта, но само след като Парма спечели първия си „Супербоул“. Неколцина от играчите бяха на мнение, че той отдавна е прехвърлил възрастта за активна състезателна дейност и това е още една причина „Пантерите“ най-после да спечелят мечтаната титла. Томи играеше на поста ляв защитник и беше ефективен на терена в едва една трета от мача. Високият 90-килограмов мъжага беше изненадващо пъргав и често съумяваше да се добере до куотърбека на противника. Въпреки това не ставаше за неутрализиране на комбинации по земя и не можеше да се сравнява с атакуващ играч от офанзивната линия или фулбек. Сам внимаваше с него и го включваше в играта с точно определени задачи. Така постъпваше и с още неколцина от по-възрастните играчи, за които беше достатъчно да участват в няколко разигравания на мач.

Томи беше държавен служител с добра и сигурна работа. Имаше хубав апартамент в стара сграда в центъра на града. Но само сградата беше стара. В апартамента му нямаше нищо, което да напомня за хода на времето. Обзавеждането беше от стъкло, хром и кожа, подовете бяха покрити със светло буково дюшеме, по стените висяха неразбираеми произведения на модерното изкуство, а стаите бяха пълни с всевъзможна електронна техника.

Дамата му за вечерта, която със сигурност не беше съпругата му, отлично се вписваше в декора. Казваше се Мадалена, беше висока колкото Томи, но с петдесет кила по-лека и най-малко петнайсет години по-млада. Рик любезно я поздрави, а Томи прегърна и целуна Ливи с такава страст, сякаш всеки момент щеше да я поведе към спалнята.

Ливи съвсем заслужено беше привлякла вниманието на „Пантерите“. И защо да не го направи? Млада и красива американка живееше с техния куотърбек в центъра на Парма. Италианците с гореща кръв изпитваха инстинктивното желание да я опознаят по-отблизо. На Рик не му липсваха покани за вечеря и преди, но след нейната поява те значително се увеличиха.

Успял да изтръгне Ливи от обятията на домакина, той насочи вниманието си към колекцията от спортни трофеи. Сред тях имаше снимка на младежки отбор, сред който личеше и Томи.

— В Тексас. Близо до Уейко — поясни домакинът. — Всяка година през август ходех да тренирам с тамошния отбор.

— Гимназиален?

— Да. Използвах лятната ваканция за това, на което вие му викате „двуразови тренировки“.

— Аха. Двуразови, само през август.

Рик беше дълбоко смаян. За пръв път срещаше човек, който доброволно се подлага на ужаса на двуразовите тренировки. На всичко отгоре през август, в Тексас. Когато италианското първенство е приключило. За какво ти е да поддържаш форма, по дяволите?

— Знам, че е лудост — усмихна се Томи.

— Наистина е така. Още ли го правиш?

— О, не. Отказах се преди три години. Втората ми съпруга беше против. — Хвърли загадъчен поглед към Мадалена и добави: — И беше права, въпреки че ме напусна. Онези момчета са на седемнайсет. Твърде младички за един 40-годишен мъж, нали?

— Несъмнено.

Рик продължи да разглежда жилището, но все още не можеше да си представи как Томи, или който и да било друг, може доброволно да се подлага на изтощителни тренировки под горещото слънце на Тексас.

Спря пред етажерка с безупречно подредени албуми с кожени корици с гравирани златни цифри. Всеки от тях беше дебел около два сантиметра и половина и съхраняваше документи и снимки за съответната година от спортната дейност на Томи.

— Ето го началото — каза Томи.

На първа страница беше поместена програмата на „Пантерите“, начертана на лъскава хартия. Върху нея на ръка бяха добавени резултатите от изиграните мачове. Четири победи и четири загуби. Плюс коментари, вестникарски статии и репортерски снимки.

— Това съм аз, още тогава с номер осемдесет и две и с петнайсет килограма по-тежък — уточни Томи, опрял показалец в една обща снимка. Изглеждаше наистина внушително и Рик за малко не изрази на глас съжалението си, че и днес не изглежда така. Но Томи беше конте, винаги облечен безупречно и с отличен външен вид. Отслабването без съмнение беше свързано с личния му живот и любовните авантюри.

Прелистиха още няколко албума и погледът на Рик започна да се замъглява.

— Все още без „Супербоул“ — промълви за пореден път Томи и посочи празното място в центъра на полицата. — Това е мястото, Рийк. Там ще сложа една голяма снимка на „Пантерите“ със спечелената купа. Надявам се, че и ти ще си на нея…

— Със сигурност.

Томи го прегърна през раменете и го поведе към подредената маса в трапезарията.

— Ние сме много разтревожени, Рийк — промълви домакинът, изведнъж станал сериозен.

— За какво?

— За този решителен мач. Толкова сме близо! — Томи го пусна и напълни две чаши с бяло вино. — Ти си голям играч, Рийк. Най-добрият, който е виждала Парма, а вероятно и цяла Италия. Истински куотърбек от НФЛ. Може ли да ни кажеш, че ще спечелим „Супербоул“, Рийк?

Жените бяха на терасата и разглеждаха саксиите с цветя.

— Никой не е толкова умен, Томи — въздъхна Рик. — Тази игра е твърде непредвидима.

— Но ти си виждал много велики играчи, Рийк. Излизал си на огромни стадиони и със сигурност знаеш дали можем да победим.

— Можем, разбира се.

— Обещаваш ли? — усмихна се Томи и заби пръст в гърдите му. Тоест хайде, приятелче, сега сме само двамата, кажи това, което искам да чуя.

— Силно вярвам, че ще спечелим следващите два мача, което означава „Супербоул“ — отвърна Рик. — Но само глупак може да обещае подобно нещо.

— Джо Намат го направи. Не си спомням кога — „Супербоул III“, или „Супербоул IV“, но го направи!

— За „Супербоул III“. Но аз не съм Джо Намат.

Томи беше толкова нетрадиционен, че изобщо не предложи пармиджано и прошуто, докато вечерята стане готова. Дори виното му беше испанско. Мадалена поднесе салата от спанак и домати, последвана от малки порции варена треска — нещо, което не фигурираше в никоя готварска книга на областта Емилия-Романя. Нямаше дори следа от паста, а десертът представляваше хрупкави бисквити с цвят на шоколад, но адски безвкусни.

За пръв път от появата си в Парма Рик стана от масата гладен. След разводненото кафе и продължителното сбогуване те напуснаха апартамента на Томи и се отбиха в първата сладкарница за по едно хубаво джелато.

— Тоя тип е мръсник! — обяви Ливи. — Непрекъснато ме опипваше!

— Е, не мога да го обвинявам — усмихна се Рик.

— Я млъквай!

— И аз опипвах Мадалена.

— Не си! Наблюдавах те през цялото време!

— Ревнуваш ли?

— Адски! — отвърна тя, пъхна в устата му пълна лъжичка сладолед с шамфъстък и мрачно добави: — Чу ли какво ти казах, Рик? Аз съм безумно ревнива!

— Да, госпожо.

С това оставиха зад себе си още един крайъгълен камък и направиха поредната малка стъпка във връзката си. Бяха започната с флирт и задължителния секс, но отношенията им незабелязано преминаха на друго, по-високо ниво. От бързи имейли към дълги разговори по телефона. От обикновен романс към съжителство. От несигурното близко бъдеще, което можеше да бъде споделено, до в крайна сметка изключителните права и моногамията. Договор, подпечатан от лъжичка сладолед с шамфъстък.

На треньора Русо му дойде до гуша от приказките за „Супербоул“. След петъчната тренировка вдигна луд скандал и обяви, че ако не подходят сериозно към предстоящия мач с Болоня (от които вече бяха загубили), няма и да помиришат „Супербоул“. Мач за мач, идиоти такива!

В събота, по време на леката загрявка, поискана от Нино и Франко, той отново се разкрещя. На тази извънредна тренировка се появиха абсолютно всички играчи, повечето от тях цял час предварително.

На другата сутрин в десет автобусът им потегли за Болоня. Отбиха се за лек обяд със сандвичи в някакво заведение в предградията, след което, точно в един и половина, съставът на „Пантерите“ стъпи на най-добрия терен в цяла Италия.

Населението на Болоня надвишава половин милион, сред него има и доста любители на американския футбол. „Бойците“ имаха добри традиции, действаща юношеска школа и стабилни собственици. Техният стадион (също някогашно игрище за ръгби) беше преустроен в съответствие с всички изисквания на американския футбол и се поддържаше много добре. Местният отбор доминираше в италианската лига в продължение на доста години, преди възхода на Бергамо.

Малко след отбора пристигнаха и два чартърни автобуса с привърженици на Парма, които вдигнаха невъобразим шум при настаняването си на трибуните. Не след дълго започна и войната между двете агитки. Развяха се знамена, вдигнаха се плакати. На един от тях, насред домакинската трибуна, беше изписано „Да изпечем агънцето“.

Според Ливи Болоня бе прочута с добрата храна, а местните твърдяха, че кухнята им е най-добрата в Италия. Може би един от тукашните специалитети бе именно печеното агне.

По време на първата среща Трей Колби бе направил три тъчдауна още през първата четвъртина. До почивката имаше вече четири, а после кариерата му свърши. Рей Монтроуз — пробивен бек, играл някога за „Рътгърс“ и с лекота спечелил наградата за най-много спечелени ярдове по земя (228 ярда на мач), със същата лекота разпиля защитата на „Пантерите“ за три тъчдауна, пробягвайки общо 200 ярда. И Болоня победи с 35:34.

Това беше последната загуба на „Пантерите“. Оттогава насам нямаха нито един завързан мач, с малка разлика в точките. Рик не очакваше това да се случи точно днес. Всичко в играта на Болоня се въртеше около един човек — Рей Монтроуз. Техният куотърбек беше типичен играч от малък университет — твърд, но доста бавен, допускащ много грешки — включително и при пасовете на къси разстояния. Третият им американец беше последен защитник от Дартмут, оказал се напълно безпомощен пред Трей. А Трей беше далеч по-бавен и неповратлив от Фабрицио.

Очаквайки емоционален мач с много отбелязани точки, Рик искаше да получи топката веднага. Но хвърлянето на монетата беше спечелено от „Бойците“. Отборите се подредиха за началото на играта, претъпканите трибуни възбудено зашумяха. Връщачът на противника беше дребен италианец. На записите Рик беше забелязал, че той държи топката ниско, без да я притиска към тялото си — навик, който би го заковал на пейката на всеки американски отбор. „Избийте топката — непрекъснато повтаряше Сам по време на тренировките. — Ако след ритането топката попадне в номер осем, веднага го атакувайте!“

Но за тази цел първо трябваше да го настигнат. Номер осем направи продължителен спринт през средата на полето и помириса голлинията. Топката се отдалечи от корема му, след като я пое с дясната ръка. В следващата секунда беше застигнат от миниатюрния, но бърз Силвио от втората защитна линия. Той атакува номер осем странично и жестоко изви дясната му ръка. Топката се затъркаля по терена, след което беше захлупена от играч на „Пантерите“. Монтроуз трябваше да почака.

При първото разиграване Рик направи фалшиво движение по посока на Франко, после излъга, че ще прати топката с къс пас към Фабрицио. Корнърбекът на противника захапа въдицата, предвкусвайки драматично пресичане. В резултат пред Фабрицио се откри дълъг коридор, чак до голлинията. Рик му изпрати дълъг пас в дълбочина, който в първия момент изглеждаше безнадеждно далеч от целта. Но Фабрицио знаеше за какво става въпрос и вече беше скъсил разстоянието. Докопа топката с върха на пръстите си и я притисна към гърдите си, забелязал как защитникът се приближава към него. Така и не успя да го хване. Фабрицио направи остър завой, финтира бранителя и полетя с пълна скорост към голлинията. Седем на нула.

За да отложи включването на Монтроуз в играта, Сам обяви удар встрани. Бяха го тренирали поне десет пъти по време на тренировките. Филипо, едрият шутьор с голям номер на обувките, намери горната част на топката по най-добрия начин и тя лудо заподскача по терена. Франко и Пиетро се понесоха след нея не толкова с намерението да я уловят, колкото да ликвидират съпротивата на двамата противници, които бяха най-близо до тях. Обърканите момчета се озоваха по гръб в момента, в който колебливо се обърнаха с намерението да наберат скорост. Джанкарло прескочи мелето с акробатично салто и се просна върху топката. Три разигравания по-късно Фабрицио отново стигна до крайната зона.

Монтроуз най-сетне получи топката при първи опит за 10 от 31-вия ярд. Беше ясно като бял ден, че ще опитат пробив с него и Сам изпрати цялата защита, с изключение на последния играч в нея за всеки случай. Последва огромно меле, но Монтроуз все пак успя да спечели три ярда. После пет, четири и отново три. Спринтовете му бяха къси, но разрязваха отбраната като нож. При трети опит за един ярд Болоня най-после опита нещо смислено. Сам обяви атака на куотърбека. Той пое топката и се огледа за крайните нападатели. Един от тях, съвсем сам, размахваше ръце и крещеше край страничната линия. В радиус от двайсет метра около него не се виждаше нито един защитник на „Пантерите“. Пасът беше дълъг и висок и когато бе овладян на линията на 10 ярда, публиката на домакините изрева от възторг. Нападателят хвана топката с две ръце, но после болезнено бавно, като на забавен каданс, топката се плъзна през пръстите му и заподскача по терена. Той се хвърли след нея, но беше късно. Падна по очи в близост до петте ярда и отчаяно заскуба тревата.

Почти можеше да се чуе как извиква.

Пънтърът правеше средно по 28 ярда на ритане, но сега дори се представи по-зле. Рик изведе бързо нападението на терена и без да го събира за уточнение, направи три последователни комбинации с Фабрицио — рязък пас през центъра за дванайсет ярда, кука за единайсет и далечна бомба за трийсет и четири. Трети тъчдаун за първите четири минути на мача.

Болоня не изпадна в паника и смени тактиката. Монтроуз получаваше топката във всяко разиграване, а Сам контрираше с агресивна защитна схема с участието на поне деветима защитници. Резултатът беше пълна касапница, след като нападението методично се опитваше да пробие през средата. Първата част завърши с триярдов тъчдаун на Монтроуз.

Втората четвъртина протече по същия начин. Водено от Рик, нападението бележеше лесни точки, а Монтроуз отговаряше с измъчени индивидуални пробиви. На полувремето „Пантерите“ водеха с 38:13 и Сам трябваше доста да се потруди, за да намери за какво да се заяде. На сметката на Монтроуз бяха записани два тъчдауна при 21 пренасяния и общо почти двеста ярда, но какво от това, по дяволите?

Като всеки треньор, Сам предупреди играчите за опасността от евентуално отпускане през второто полувреме, но в думите му липсваше убедителност. Истината беше, че за пръв път в живота си виждаше отбор, който с такава лекота преодолява противниците си след едно злощастно начало на сезона. Куотърбекът му се чувстваше като риба във вода, а Фабрицио не беше добър, а просто великолепен, заслужавайки всеки цент от осемстотинте евро месечна заплата. Освен това играта на „Пантерите“ се беше извисила до ново равнище. Франко и Джанкарло пробиваха с авторитет и дързост. Нино, Паоло и Джорджо рядко пропускаха блокиране. Рик имаше достатъчно време и свобода за действие и рядко бе повалян на земята. Отбраната от своя страна, водена от изключително стабилния Пиетро в средата и бързоногия агресор Силвио, постепенно се беше превърнала в труднопреодолима преграда от готови на всичко мъже, които преследваха всяка топка като глутница изгладнели кучета.

Отнякъде — може би от самото присъствие на своя куотърбек — „Пантерите“ постепенно придобиха онова самочувствие в играта, за което мечтае всеки треньор. Това беше сезонът на мечтите им, никой не можеше да ги победи.

В началото на второто полувреме отбелязаха нови точки, без дори да направят пас. Джанкарло направи серия от пробиви наляво и надясно, а Франко летеше през центъра като експресен влак. Атаката отне цели шест минути, резултатът набъбна до 45:13. „Бойците“ подновиха играта, но психиката им вече беше пречупена. Монтроуз не се отказа, но след 30 пренасяния загуби бързина. След 35 направи и четвърти тъчдаун, но отборът му беше твърде изостанал в резултата. Мачът завърши при 51:27.