Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

2

Навън валеше сняг, а на Арни започна да му писва от Кливланд. Беше на летището и очакваше да обявят полета за родния му Лас Вегас. Противно на здравия разум той все пак се беше свързал с един от вицепрезидентите на „Аризона Кардиналс“.

Към момента, без да се брои Рик Докъри, Арни представляваше седем играчи от НФЛ, плюс още четирима в Канада. Това, колкото и неприятно да звучеше, го поставяше в числото на посредствените агенти. Съвсем естествено той имаше по-големи амбиции. Телефонните обаждания от името на Рик Докъри положително нямаше да му донесат полза. В момента Рик беше най-популярният играч в отрицателния смисъл на думата, а Арни съвсем не се нуждаеше от такава реклама. Вицепрезидентът го посрещна хладно и явно бързаше да приключи разговора.

Арни се отби в първия бар, който му попадна пред очите. Поръча си питие и успя да намери място, което беше максимално далеч от телевизора. Трите погрешни паса на никому неизвестен куотърбек продължаваха да са главната новина на медиите в Кливланд. В хода на сезона отборът на „Браунс“ беше демонстрирал посредствено нападение, но желязна защита — поставила рекорд по отношение на най-малко допуснати точки. С една-единствена загуба в първенството, той се изкачваше все по-нагоре в класирането за радост на верните му привърженици, които бързо забравиха посредственото му представяне в миналото и започнаха да мечтаят за „Супербоул“. Внезапно, в рамките на един сезон, „Браунс“ се превърнаха в основен претендент за титлата.

Ако в неделя бяха спечелили, те щяха да се изправят на финала срещу „Минесота Вайкингс“ — отбор, който бяха размазали на нула още през ноември.

Целият град тръпнеше в сладко очакване на шампионската титла.

Очакване, което се стопи без остатък за единайсет кошмарни минути.

Арни си поръча още едно питие. Двамата търговски пътници на съседната маса бяха доста пияни и не скриваха задоволството си от провала на „Браунс“. Те бяха от Детройт.

Новината на деня беше уволнението на генералния мениджър на „Браунс“ Клайд Уейкър — човека, когото допреди последния мач всички смятаха за гений. След провала той се бе превърнал в неизбежната изкупителна жертва. Освен Рик Докъри още някой трябваше да бъде уволнен. Изборът на собственика падна върху Уейкър в момента, в който стана ясно, че именно той беше подписал договора с Докъри — еднолично, без да иска мнението на останалите членове на управата. Екзекуцията беше публична, на открита пресконференция, гарнирана с неизбежните обещания за твърда ръка, нови концепции и прочие. Идеята беше да се демонстрира увереност, че „Браунс“ отново ще бъдат на върха.

Арни се запозна с Рик по време на последната му година в Айова — в края на първенство, което беше стартирало с големи надежди, но приключи с посредствено представяне. През последните два сезона Рик беше титулярен куотърбек, който изглеждаше много подходящ за отворен тип нападение, което се срещаше сравнително рядко в отборите от „Голямата десетка“. На моменти демонстрираше истинска гениалност, като разгадаваше намеренията на противниковата защита и подаваше топката с невероятна скорост и точност. Ръката му беше впечатляваща, без съмнение най-добрата в предстоящия драфт. Беше в състояние да хвърля далеч и силно, и то с мълниеносна бързина. Но беше много непостоянен, за да се разчита на него. И когато „Бъфало“ го избра в последния кръг на драфта, това трябваше да е ясен сигнал, че би било по-добре да се дипломира в университета или да изкара курсове за борсов брокер.

Той обаче отиде в Торонто, където изкара два ужасни сезона, след които започна да обикаля НФЛ. Въпреки великолепната игра Рик едва успяваше да влезе в състава. Все пак всеки отбор се нуждае от трети куотърбек. По време на пробите, а такива имаше много, той често смайваше треньорите с невероятния си пас. Арни лично беше присъствал на една подобна проба в Канзас Сити, по време на която Рик хвърли топката на 80 ярда, а няколко минути по-късно изстреля куршум със скорост 150 километра в час.

Но Арни знаеше какво подозираха голяма част от треньорите: за професионален футболист Рик изпитваше определена боязън от физическия сблъсък. Не от инцидентния контакт или бързите и безобидни поваляния, които понася всеки куотърбек, а от мощната атака на втората защитна линия.

Веднъж или два пъти по време на мач куотърбекът има налице свободен краен нападател и разполага с част от секундата да отправи пас — преди върху му да връхлети туловището на противниковия защитник, без никой да може да го блокира. В този момент куотърбекът има избор — или да стисне зъби, да пожертва себе си в името на отбора и да хвърли проклетата топка, да изиграе ситуацията и да бъде премазан, или да я притисне към гърдите си и да бяга и да се моли на Господ да доживее до друга възможност. Във всичките мачове, които беше гледал Арни, Рик нито веднъж не жертва себе си в името на отбора. При първи намек за опасност той се дърпаше и бягаше безумно към страничната линия.

Нещо, което предвид склонността му към мозъчни сътресения беше напълно обяснимо.

Арни позвъни на племенника на един от собствениците на „Рамс“. Познал гласа му, мъжът отсреща ледено процеди:

— Надявам се, че не се обаждаш във връзка с Докъри!

— Всъщност точно за него се обаждам — успя да промърмори Арни.

— Отговорът е „в никакъв случай“!

От неделя насам агентът бе успял да се свърже с половината отбори от НФЛ. Отговорите им не се различаваха от този на „Рамс“. Рик изобщо нямаше представа, че жалката му кариера в професионалния футбол е приключила окончателно и безвъзвратно. На един от мониторите се изписа съобщение за закъснение на полета на Арни. Поне ще имам време за още едно обаждане, каза си той. За още един, последен опит да намери някаква работа на Рик, след което щеше да обърне внимание на другите си играчи.

 

 

Клиентите бяха от Портланд. Представиха се за италианци, въпреки че фамилията на мъжа беше Уеб, а жената беше светла като шведка. И двамата изгаряха от желание да видят старата си родина, където беше започнало всичко. Знаеха едва пет-шест думи от езика и ги изговаряха зле. Сам подозираше, че са ги извадили от някой туристически разговорник и са се опитали да ги запомнят по време на презокеанския полет. При предишното си посещение в Италия попаднали на шофьор / гид с „ужасен“ английски и по тази причина бяха настояли този път да ги придружава американец — някой печен янки, който може да се оправя с менюто в ресторанта и да купува билети. След два дни в тяхна компания Сам вече мечтаеше да ги експедира обратно в Портланд.

Той не беше нито шофьор, нито гид. Но в замяна на това си беше стопроцентов янки с ниска заплата, опитващ се да припечели нещо допълнително от онези свои сънародници, които настояват някой да ги държи за ръцете.

Седеше в колата и чакаше края на проточилата се вечеря в „Лазаро“ — стара тратория в центъра на града. Времето беше студено, прехвърчаше сняг. Отпивайки от чашата със силно кафе, както обикновено той мислеше за своя отбор. Стресна го жуженето на мобилния телефон. Търсеха го от Щатите. Натисна бутона за приемане.

— Сам Русо моля — прозвуча ясен глас в мембраната.

— На телефона.

— Треньорът Русо?

— Същият.

Човекът насреща се представи като Арни еди-кой си, професионален агент, който бил мениджър на футболния отбор на „Бъкнел“ през 1988-а — няколко години след като Сам бе играл там. Бързо намериха общ език и след няколко минути разговор в стил „познаваш ли този, помниш ли онзи“ вече бяха приятели. На Сам му беше приятно да си побъбри с човек от стария колеж, въпреки че изобщо не го познаваше.

Освен това рядко му се случваше да го търсят агенти.

Най-после Арни премина към същината.

— Разбира се, че гледах плейофите — рече Сам.

— Е, аз представлявам Рик Докъри — промърмори с лека въздишка Арни. — „Браунс“ го освободиха веднага след онзи мач.

Не съм изненадан, рече си Сам, но предпочете да запази мълчание.

— В момента Рик се оглежда за нов ангажимент — продължи Арни. — Носи се слух, че ти търсиш куотърбек.

Сам за малко не изпусна телефона. Истински куотърбек от НФЛ в състава на „Парма“?!

— Не е слух — каза на глас той. — Миналата седмица титулярният ми куотърбек напусна отбора и отиде някъде над Ню Йорк, където му предложиха треньорска работа. С удоволствие ще вземем Докъри. Той добре ли е? Имам предвид физическото му състояние.

— Разбира се. Е, има някоя и друга синина, но е готов за пътуване.

— И има желание да трае в Италия, така ли?

— Вероятно. Честно казано, още не сме говорили по този въпрос, защото е в болница. Но по принцип оглеждаме всички възможности. По мое мнение той се нуждае от смяна на климата.

— Имаш ли представа за футбола, който се играе тук? — попита малко нервно Сам. — Не е лош, но е на светлинни години от НФЛ и „Голямата десетка“. Искам да кажа, че тукашните момчета не са професионалисти в истинския смисъл на думата.

— Какво е нивото им?

— Не знам. Трудно ми е да го определя. Чувал ли си за колежа „Уошингтън и Лий“ във Вирджиния? Много прилично учебно заведение, добър футболен отбор в трета дивизия.

— Знам го, разбира се.

— Миналата година бяха тук, по време на пролетната ваканция. Играхме две контроли с тях и бяхме абсолютно равностойни.

— Трета дивизия казваш — промърмори Арни, изгубил значителна част от ентусиазма си.

Всъщност Рик имаше нужда от нещо по-леко. Защото още едно комоцио като нищо щеше да му донесе мозъчните увреждания, с които постоянно се шегуваше. От друга страна, Арни беше достатъчно честен да си признае, че не му пука. Още един-два телефонни разговора, и Рик Докъри щеше да потъне в историята.

— Виж какво, Арни — започна с искрен тон Сам, преценил, че е дошло времето на истината. — Тук този спорт се играе на клубно равнище, което е сравнително скромно. Всеки отбор от Серия А има право на трима американски играчи, които получават малко — обикновено парите им стигат за храна и част от наема. Най-често американците играят на поста куотърбек и получават скромна заплата. Останалите играчи са здрави италиански момчета, които играят, защото обичат футбола. Ако имат късмет и собственикът е в добро настроение, след мач те получават пица и бира. Играем по осем мача на сезон. След това плейофи и после шанс за италианския „Супербоул“. Стадионът е стар, но добре поддържан, с места за три хиляди зрители, които при решителен мач може и да бъдат заети. Имаме корпоративни спонсори и хубави екипи, но изобщо не можем да говорим за телевизионни права и големи пари. Намираме се в сянката на класическия европейски футбол и съществуваме главно благодарение на своя ентусиазъм.

— А ти как се озова там?

— Обичам Италия. Баба ми и дядо ми емигрирали в Щатите и се установили в Болтимор. Аз съм роден и израснал там, но тук имам цял куп братовчеди, жена ми е италианка и тъй нататък. Мястото е добро за живеене. Като треньор по американски футбол не мога да печеля пари, но живея интересно.

— Значи треньорите все пак получават заплата, така ли?

— Да, би могло да се каже.

— А има ли и други изгонени от НФЛ?

— Появяват се от време на време. Обикновено някоя изгубена душа, която продължава да мечтае за „Супербоул“. Най-често американците са играли в скромни колежански отбори, но обичат футбола и са авантюристи по рождение.

— Колко можете да плащате на моя човек?

— Трябва да попитам собственика.

— Направи го, а аз ще попитам клиента си.

Размениха си още няколко спомена за „Бъкнел“, след което Сам изключи телефона и отново обърна внимание на кафето си. Куотърбек от НФЛ с професионален договор в Италия? Трудно беше да си го представи, макар че вече имаше прецедент. Преди две години отборът на Болоня „Бойците“ стигна до италианския „Супербоул“ с помощта на 40-годишен куотърбек, играл за кратко време в „Оукланд“. След два сезона в Италия американецът беше заминал за Канада.

Сам намали отоплението в колата и извика в съзнанието си детайли от двубоя между „Браунс“ и „Бронкос“. Не помнеше друг случай, при който един играч да направи толкова много гафове, за да бъде изгубен един практически спечелен мач. Самият той почти изръкопляска, когато изнесоха Докъри на носилка.

Но въпреки това беше силно заинтригуван от идеята да му стане треньор в Парма.