Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

23

Красивият град Болцано е разположен в североизточната планинска част на страната — в района на Трентино-Алто Адидже, откъснат от Австрия през 1919 година в знак на благодарност за участието на Италия в Първата световна война на страната на Германия. Историята на този край е сложна и бурна, границите му се променят според силата на окупаторите. По-голямата част от населението е с немски корени и представителите му действително приличат на германци. Немският е матерният им език, италиански говорят неохотно. „Тези хора не са италианци“, шепнат околните. Всички усилия да се германизира, италианизира или хомогенизира местното население завършват с провал, но с течение на времето се установява едно любезно примирие, а животът е добър. Тук властва типичната алпийска култура. Хората просперират, обичат земята си, поведението им е консервативно и гостоприемно.

Гледката е невероятно красива — назъбени планински върхове, лозя и ябълкови градини около езерата, хиляди квадратни километри защитени гори.

Всичко това го пишеше в туристическия справочник на Рик. Но Ливи се задълбочи в детайлите. Именно тя беше планирала пътуването, тъй като никога не беше посещавала района. Изпитите й го бяха отложили за известно време, освен това Болцано се намираше на цели шест часа път с влак от Флоренция. По тази причина изследването й започна под формата на серия от пространни имейли, които Рик добросъвестно бе изучавал през седмицата. Но интересът му беше насочен повече към футбола, отколкото към този отдалечен район, който Мусолини безжалостно бе мачкал в периода между двете световни войни.

А футболът наистина заслужаваше внимание. „Гигантите“ от Болцано имаха само една загуба, при това от Бергамо, при това само с две точки разлика. Двамата със Сам внимателно изгледаха записа от този мач и бяха единодушни, че Болцано са изпуснали победата. Едно нелепо изпускане на топката при опит за гол ги беше лишило от нея.

Бергамо, Бергамо. Все още без загуба, с шейсет и шест поредни победи. Всичко, което вършеха „Пантерите“, имаше връзка с Бергамо. Включително тактиката за предстоящия мач с Болцано.

Пътуването с автобус продължи три часа, панорамата започна да се променя. На север бавно изплуваха величествените Алпи. Рик седеше отпред редом със Сам. В паузите между две дремки разговаряха за излети — туризъм из Доломитите, каране на ски, къмпингите около езерата. Освободени от грижата за деца, Сам и Ана всяка есен обикаляха северните части на Италия и Южна Австрия.

* * *

Мачът срещу „Гигантите“.

Ако Рик Докъри трябваше да запомни до гроб само един от мачовете по време на жалката си кариера в НФЛ, това несъмнено щеше да бъде мачът срещу „Джайънтс“ в Медоулендс, провел се една мъглива неделна вечер пред осемдесет хиляди възбудени зрители и предаван пряко по телевизията. Тогава играеше за Сиатъл, в обичайната си роля на трети куотърбек. Титулярят получи контузия още през първото полувреме, номер две подаваше отчайващо неточни пасове. Изоставащи в резултата с цели двайсет точки, „Сийхоукс“ хвърлиха кърпата и пуснаха Докъри. Той подаде седем паса, всичките на свои съотборници, за спечелване на деветдесет и пет ярда. Две седмици по-късно беше обявен за продажба.

В ушите му все още гърмеше оглушителният рев на тълпата, изпълнила трибуните на Джайънтс Стейдиъм.

Стадионът в Болцано беше много по-малък и тих, но за сметка на това далеч по-красив. Сгушен в подножието на Алпите, той беше събрал около две хиляди зрители, въоръжени с плакати, знамена и фанфари.

Кошмарът започна при второто разиграване, името му беше Куинси Шоул — един як пробивен бек, играл някога за университетския тим на Индиана. Беше се установил в Италия преди цели десет години, след обичайните опити да се наложи в Канада и във футбола под покрив. Съпругата на Куинси беше италианка, децата му бяха италианчета, а самият той притежаваше почти всички италиански рекорди за пробиви по земя в американския футбол.

Куинси пробяга седемдесет и осем ярда и направи тъчдаун. На записа не личеше някой изобщо да го е докоснал. Публиката полудя. Фанфарите и тромбите нададоха дружен вой, взриви се дори една димка. Рик се напрегна да си спомни димките на Медоулендс.

В следващия кръг играеха с Бергамо и Сам беше сигурен, че техните разузнавачи са на трибуните. По тази причина двамата с Рик решиха топката да бъде разигравана почти без участието на Фабрицио. Това беше рискована стратегия, но Сам си падаше точно по този вид хазарт. И двамата знаеха, че нападението може да използва пасове без проблеми, но решиха да скрият някои неща от Бергамо.

Франко по традиция грешеше първото поемане и Рик заповяда комбинация с Джанкарло — младият пробивен бек, започнал сезона като трета резерва и подобряващ играта си с всеки мач. Рик го харесваше може би защото имаше слабост към третите резерви. Джанкарло тичаше по един особен, почти уникален начин. Беше дребен, теглото му не надхвърляше осемдесет килограма. Не се отличаваше с развита мускулатура и никак не обичаше физическите сблъсъци. Като младеж беше тренирал плуване и скокове във вода, имаше бързи крака. Изправен пред неизбежен сблъсък, той правеше дълъг и пъргав скок напред, печелейки допълнителни ярдове с всяко гмуркане. Спринтовете му ставаха все по-блестящи, особено когато се придружаваха от рязка промяна на посоката с излизане извън границите на терена. Когато имаше време да набере скорост, трудно можеше да бъде опазен.

Сам му предложи съвета, който получаваха всички начинаещи пробивачи в гимназията: Внимавай с краката! Дръж главата си ниско, пази топката, внимавай за коленете, но най-вече гледай къде стъпваш! Хиляди талантливи момчета в колежите са съсипали кариерата си в резултат на един или друг блестящ скок над плетеницата от тела. Стотици професионални пробивни бекове са били осакатени за цял живот.

Но по отношение на Джанкарло тази мъдрост просто не действаше. Той обичаше да лети високо във въздуха, не се страхуваше от тежките приземявания. Пробяга осем ярда надясно, още три прелетя във въздуха. Дванайсет наляво, включително четири на един крак. Рик спечели още петнайсет и заповяда гмуркане на Франко.

— Не я изпускай! — излая той и разтърси маската му. С безумен блясък в очите Франко сграбчи шлема му и изрева нещо на италиански. Кой, по дяволите, може да си позволи да докосва шлема на куотърбека?!

Този път не я изпусна, но в замяна на това реши да я задържи прекалено дълго. След десет ярда половината защитници на „Гигантите“ се струпаха отгоре му на линията на 40 ярда. Шест комбинации по-късно Джанкарло профуча през крайната линия и резултатът беше изравнен.

На Куинси му трябваха само четири разигравания, за да отбележи нов тъчдаун.

— Остави го да се мори — обади се от страничната линия Рик. — Все пак е на трийсет и четири.

— Прекрасно знам на колко е! — нервно отговори Сам. — Но все искам да го задържа под петстотин ярда в първото полувреме.

Отбраната на Болцано очакваше пас и остана изненадана от комбинацията по земя. Фабрицио не пипна топката почти през цялото първо полувреме. При втория опит за тъчдаун от шестярдовата линия Рик направи лъжливо движение по посока на Франко, след което подаде на крайния си нападател за лесни шест точки. Играта вървеше напълно равностойно — двата отбора имаха по два тъчдауна във всяка четвърт. Шумната публика се забавляваше отлично.

 

 

Първите пет минути от почивката на полувремето са особено опасни. Играчите са разгорещени и потни, някои кървят. Те хвърлят шлемове, псуват, критикуват и взаимно се обвиняват за допуснатите грешки. Успокоението става постепенно, с понижаване нивото на адреналина, отпиването на глътка вода, а понякога и със свалянето на предпазните кори или разтъркване на синините.

В това отношение Италия по нищо не се различаваше от Айова. По принцип Рик не беше от емоционалните играчи и предпочиташе да остава в сянка, отстъпвайки сцената на по-горещите глави. Изобщо не се притесняваше от равенството в мача до този момент. Куинси Шоул вече беше изплезил език, а Рик и Фабрицио още дори не бяха започнали обичайните си бързи комбинации.

Сам си знаеше урока. Точно след пет минути се появи в съблекалнята и духовете бързо се успокоиха. Но Куинси продължаваше да е трън в очите на всички със своите 160 ярда и четири тъчдауна.

— Стратегията ни е страхотна! — тържествено обяви Сам. — Ще го оставим да тича, докато припадне! Досега не бях чувал за нищо подобно! Момчета, вие сте гениални!

И така нататък.

С течение на времето Рик все повече се впечатляваше от начина, по който Сам бичуваше играчите си. Самият той беше дъвкан от най-големите експерти по американски футбол и оценяваше по достойнство таланта му, въпреки че треньорът тактично избягваше личните нападки срещу него. Най-силно го впечатляваше умението на Сам да ругае на два езика едновременно.

 

 

Оказа се обаче, че критиката — саркастична или не, изобщо не беше подействала. След двайсетминутната почивка и бързия масаж Куинси изглеждаше свеж като краставичка и продължи наказателната си акция. Тъчдаун номер пет дойде още след първата атака на „Гигантите“, а номер шест стана факт няколко минути по-късно, след волен галоп от 50 ярда.

Макар и героични, усилията му се оказаха недостатъчни. Дали от напредналата възраст (трийсет и четири), дали от твърде много паста или от обикновена свръхупотреба, но Куинси беше свършен. Остана на терена до края на мача, но беше твърде уморен, за да спаси отбора си. В последната четвъртина отбраната на „Пантерите“ усети накъде вървят нещата и изведнъж се оживи. Мачът свърши в момента, в който Пиетро докопа Куинси при трети опит за два ярда и го тръшна на земята.

„Пантерите“ изравниха десет минути преди края благодарение на мощните пробиви на Франко и заешките подскоци на Джанкарло покрай страничната линия. Минута по-късно излязоха напред в резултата, когато Карл Датчанина открадна изпуснатата топка, пробяга трийсет ярда със смешното си клатушкане, за да отбележи най-грозния тъчдаун в историята на италианската лига. Последните десет ярда измина с двама кльощави играчи на противника на гърба, вкопчили се като бълхи в него.

Три минути преди края Рик и Фабрицио най-сетне решиха да потренират. Резултатът беше дълъг и точен пас, последван от мощен спринт по крилото. Мачът завърши при 56:41 в полза на „Пантерите“.

 

 

Настроението в съблекалнята беше коренно различно. Играчите се прегръщаха и целуваха, неколцина бяха просълзени. За отбор, който само преди броени седмици изглеждаше мъртъв и погребан, настроението беше страхотно. Успешният завършек на сезона изглеждаше на една ръка разстояние. Следващият противник беше могъщият Бергамо, но „Лъвовете“ трябваше да пътуват до Парма.

Сам поздрави играчите с победата и ги остави да й се радват точно един час.

— Край на фанфарите! — обяви той. — Започвайте да мислите за Бергамо. Отбор с шейсет и седем последователни победи и осем шампионски титли поред. Отбор, който не сме побеждавали от десет години.

Рик седеше на пода в ъгъла, опрял гръб в стената. Слушаше наставленията на Сам на италиански и механично си играеше с връзките на обувките. Не разбираше нито дума от речта на треньора, но отлично знаеше за какво става въпрос: Бергамо, Бергамо и пак Бергамо. Съотборниците му попиваха всяка дума е радостно нетърпение. Усетил леката вълна нервна енергия във въздуха, Рик беше принуден да се усмихне.

Вече не беше наемникът, привикан от Дивия запад да ръководи нападението и да печели победи. Вече не мечтаеше за славата и богатството на НФЛ. Тези неща отдавна бяха зад гърба му и бързо избледняваха. Сега беше просто един играч на „Пантерите“, част от тима. Огледа задръстената от хора съблекалня, вдъхна миризмата на пот и се почувства напълно щастлив от това, което представляваше в момента.