Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

24

На видеоразбора в понеделник вечерта се изпи доста по-малко бира, имаше по-малко смях и закачки. Настроението съвсем не беше мрачно, защото момчетата бяха все така горди от победата на чужд терен, но поведението им беше сравнително сдържано. Сам направи бърз преглед на ключовите моменти в Болцано, след което премина на колаж от клипове с мачовете на Бергамо, върху който двамата с Рик бяха работили през целия ден.

Заключенията им бяха единодушни — Бергамо бе добре трениран, добре финансиран и добре организиран отбор, който стоеше малко над останалите тимове в лигата, но със сигурност не бе непобедим. Там разполагаха с американци както следва: един бавен куотърбек от щатския университет в Сан Диего; един много добър последен защитник, който удряше здраво и със сигурност щеше да опита да смаже Фабрицио още в началото на мача; и накрая един корнърбек, който умееше да затваря фланговете, но според някои слухове страдаше от разтегнато коленно сухожилие. Бергамо бе единственият отбор в лигата, в който двама от тримата разрешени американци играеха в отбрана. Техният ключов играч обаче не беше американец, а италианец на име Маски, който играеше в средата на втората защитна линия и се държеше като капризен шоумен с дълга коса, бели обувки и огромното самочувствие на звезда от НФЛ. Този Маски действително бе бърз и силен, обичаше да удря здраво, колкото по-късно, толкова по-добре, и често бе в основата на всички мелета. С тегло от над сто килограма, той бе достатъчно як, за да изпъква в Италия, и със сигурност би намерил титулярно място в някой университетски отбор в Щатите. Играеше с номер 56 на гърба и държеше да го наричат Ел Ти, каквито бяха инициалите на идола му Лорънс Тейлър от НФЛ.

Бергамо играеше силно в защита, но не впечатляваше с топката. Срещу Болоня и Болцано — двата отбора с потенциал да изненадат неприятно фаворитите в италианската лига — те изоставаха в резултата до последната част и само шансът ги спаси от загуба. Рик беше убеден, че „Пантерите“ са по-добри от тях, но Сам, който дълго им беше сърбал попарата, не беше толкова сигурен — споделяше го най-вече в частни разговори. След осем последователни купи на страната „Лъвовете“ от Бергамо имаха статута на непобедим отбор, който надделява над противниците си с най-малко десет точки разлика.

Сам пусна записа отначало, наблягайки на слабостите им в нападение. Техният пробивен бек беше пъргав и повратлив, но избягваше да навежда глава и да приеме физическия контакт. По принцип рядко използваха пасове, освен ако не бяха принудени, винаги при трети опит — главно защото им липсваше надежден краен нападател. Солидната им офанзивна линия рядко допускаше грешки, но едновременно с това беше твърде бавна, за да спре атаките срещу куотърбека.

Сам приключи и даде думата на Франко, чиято блестяща адвокатска реч имаше предназначението да повдигне духа на отбора. Емоционалният му призив беше за упорита работа през цялата седмица — единствения път към решителната победа. В заключение предложи да тренират всяка вечер до събота и предложението му беше прието с пълно единодушие. После Нино, който в никакъв случай не искаше да остане по-назад, изненадващо обяви, че поради изключителната важност на предстоящия мач спира да пуши. Цигара щял да запали чак след като размажат Бергамо. Декларацията му беше приета топло, защото го беше правил и преди. Всички знаеха, че когато изпитва никотинов глад, Нино се превръща в истинско страшилище на терена. В допълнение той обяви, че в събота отборът е поканен на официална вечеря в „Кафе Монтана“, изцяло за сметка на заведението. Карло вече подготвял специално меню.

„Пантерите“ настръхнаха, обзети от нетърпеливо очакване. Рик си спомни за един мач на „Девънпорт Саут“, най-важния за сезона. Ръководството на отбора планира подготовката им още от понеделник, а градът не говореше за нищо друго. В петък следобед играчите бяха толкова надъхани, че неколцина от тях повърнаха още по време на тренировката.

Съмняваше се, че „Пантерите“ ще стигнат чак дотам, но все пак подобно развитие съвсем не беше изключено.

Напуснаха съблекалнята, обзети от мрачна решителност. Предстоеше им една седмица, която щеше да реши дали годината ще бъде успешна, или не.

 

 

Ливи се появи в четвъртък следобед в целия си блясък и с изненадващо количество багаж. Рик беше на стадиона с Фабрицио и Клаудио, където упорито работеха върху различни комбинации и гласови команди. През една от почивките видя съобщението на мобилния си телефон и разбра, че тя вече е във влака.

Докато шофираше от гарата към дома си, той научи, че (1) тя си е взела изпитите, (2) че й е писнало от съквартирантките, (3) че твърдо е реша да не се прибира във Флоренция за последните десет дни от семестъра, (4) че е отвратена от семейството си, (5) че не иска да чуе никой от близките си, включително сестра си, с която води война още от детската градина и която в момента е прекалено ангажирана с развода на родителите им, (6) че й трябва място да хвърли багажа си за няколко дни, (7) че се тревожи за визата си, защото иска да остане в Италия още известно време и накрая (8), че умира от желание да скочи в леглото му. Не хленчеше и не търсеше съчувствие, а просто изброяваше проблемите си с хладно и достойно за уважение безпристрастие. Трябваше й човек, на когото да се опре, и тя беше дошла при него.

Рик пренесе до третия етаж забележително тежките й сакове с лекота, желание и дори известна доза удоволствие. Напоследък апартаментът му се струваше прекалено тих и празен и той прекарваше по-голямата част от времето си навън. Разхождаше се по улиците на Парма, отбиваше се за бира и кафе из разни заведения на открито, бродеше из пазарите и енотеките, а от време на време дори хлътваше в някоя църква. Иначе казано, правеше всичко възможно да стои далеч от мъртвата тишина на празния апартамент. Живееше в абсолютна самота. Слай и Трей вече ги нямаше и рядко отговаряха на имейлите му. Явно бяха на мнение, че няма смисъл да си губят времето. Сам беше изключително зает, а и имаше своите семейни задължения. Любимият му съотборник Франко охотно обядваше с него, но и той беше ангажиран с всекидневните си задължения. Всички играчи на „Пантерите“ ходеха на работа, защото бяха принудени да го правят. Те не можеха да си позволят да се излежават до обяд, да се отбият във фитнеса за час-два, а след това да бродят из града, убивайки времето си.

Но Рик не беше от хората, които лесно приемат да се ангажират сто процента с друг човек. Отлично съзнаваше, че такава ангажираност създава усложнения, които той не беше готов да преодолява. Досега не беше живял с жена. Практически не беше живял с никого от Торонто насам и изобщо не се беше замислял за постоянна връзка.

Докато Ливи разопаковаше багажа си, той за пръв път си зададе въпроса колко дълго ще остане тя.

Отложиха секса за след тренировката. Щеше да бъде лека, без предпазни кори и подплънки, но въпреки това той предпочиташе да запази свежестта на мускулите си.

Ливи седеше на трибуната с книга в ръце. Около нея се бяха настанили още няколко съпруги и приятелки, имаше дори и деца, които си играеха по пейките.

Вечерта в четвъртък, някъде около десет и половина, един служител на общината се изправи пред Сам и обяви, че трябва да изключи осветлението на стадиона.

 

 

Чакаха ги един куп замъци. Рик чу новината някъде към осем сутринта, но само се обърна на другата страна. Ливи намъкна джинсите и излезе да търси кафе. След половин час се върна с две големи картонени чаши и обяви, че замъците чакат. Първият от тях се намирал в градчето Фонтанелато.

— Много е рано — каза Рик, докато поемаше чашата и сядаше в леглото. Трябваха му доста усилия, за да се ориентира в този необичаен час.

— Ходил ли си някога във Фонтанелато? — попита тя, смъкна джинсите и се пъхна в леглото с туристическия справочник в ръце.

— Дори не съм го чувал.

— Изобщо излизал ли си извън Парма, откакто си тук?

— Разбира се. Имахме мачове в Милано и Рим, а дори и в Болцано.

— Не, Рики — поклати глава тя. — Питам те дали някога си скачал в малкия медночервен фиат просто за да се помотаеш из околностите.

— Не, но…

— Нима не проявяваш никакво любопитство към новия си дом?

— Научил съм се да не се привързвам към новите домове. Всички са временни.

— Много добре. Но аз нямам намерение да се мотая цял ден из тоя апартамент, да правя секс на всеки кръгъл час и да мисля единствено какво ще обядваме и вечеряме.

— Защо?

— Защото съм решила да направя една яка обиколка. Ако не искаш да шофираш, ще хвана автобуса. Тук има адски много неща за гледане. Не сме приключили дори с Парма.

Половин час по-късно напуснаха града и се отправиха на северозапад, към малкото градче Фонтанелато с неговия замък от XV век, който Ливи умираше от желание да разгледа. Времето беше топло и слънчево, пътуваха със свалени стъкла. Тя беше облечена с къса дънкова поличка и памучна блузка, вятърът рошеше косите й. Ръката му неволно се плъзна към стройните й бедра, но тя я отблъсна и разгърна справочника пред очите си.

— Тук се произвеждат 120 000 тона пармиджано годишно — обяви Ливи, извърнала глава към прозореца. — Във всяка от тези ферми.

— Може и да са повече — поклати глава Рик. — Тези хора го слагат дори в кафето си.

— Петстотин мандри, разположени в строго очертан периметър около Парма. Така изисква законът.

— Сигурно от това сирене правят и сладолед!

— Десет милиона броя бутове шунка годишно — продължи с информацията тя. — Просто да не повярва човек!

— Не и ако живееш по тези места. Шунката е на масата още преди да си седнал. Но защо говорим за храна? Ти толкова бързаше, че дори не успяхме да закусим.

— Умирам от глад! — обяви тя и остави справочника.

— Какво ще кажеш за малко сирене и шунка?

Тясното и почти лишено от трафик шосе ги отведе в село на име Багандзола, където откриха бар, предлагащ кафе и кроасани. Ливи изгаряше от желание да упражнява италианския си. Рик го намери за доста добър, но синьората зад касата явно изпита затруднения с него.

— Тези говорят на диалект — обяви младата жена, докато се връщаха към колата.

Макар и построена преди петстотин години, крепостта във Фонтанелато, или „Ла Рока“, изглеждаше много солидна. Беше заобиколена от дълбок ров и имаше четири високи наблюдателни кули. Дворецът зад стените й беше наистина прекрасен — с изписани тавани и стилно обзаведени зали. Петнайсет минути по-късно Рик вече беше видял достатъчно, но дамата му едва започваше.

Измина доста време, преди да успее да я върне в колата. Но едва седнала, тя определи новия маршрут — на север, към Сораня, живописно градче, разположено сред плодородните полета на левия бряг на река Стироне. Според екскурзоводката в древността на това място се водили много важни битки, но тя очевидно нямаше време да навлезе в подробностите, задоволявайки се да сипе порой от статистически факти. Рик престана да слуша и мислите му се насочиха към „Лъвовете“ от Бергамо и най-вече към синьор Маски — изключително подвижния представител на втората защитна линия, около когото се въртеше цялата игра на противника. Спомни си за безбройните схеми и комбинации на куп изключително кадърни треньори, измислени с единствената цел да неутрализират някой наистина добър защитник на тази позиция. Повечето от които нямаха никакъв успех.

Замъкът в Сораня (все още дом на истински принц!) беше построен „само“ преди триста години. Обиколиха го сравнително бързо, хапнаха в малко магазинче за деликатеси и продължиха пътя си към Сан Секондо, известно със своята спала, или варена шунка. Замъкът крепост в центъра на градчето бил построен през XV век и играл важна роля по време на редица войни.

— Защо тези хора са водили толкова много битки? — попита в един момент Рик.

Ливи му предложи бърз и пространен отговор, но той фактически нямаше никакъв интерес към войните. Нейното внимание беше насочено главно към изкуството, обзавеждането, мраморните камини и всичко останало. Рик успя да се измъкне навън и подремна под някакво дърво.

Обиколката им приключи в Колорно, известен като „Малкият Версай в долината на По“. Той представляваше величествена крепост, преустроена в прекрасен дом с просторни градини и вътрешни дворове. Ливи беше точно толкова възбудена, колкото и седем часа по-рано, когато спряха пред първата за деня крепост. Рик вече почти не си спомняше за нея. Въпреки всичко съумя да потегли на поредната изтощителна обиколка, но в един момент му писна.

— Ще те чакам в бара — обяви той и я заряза в някаква просторна зала с изписани тавани.

 

 

В събота Рик се запъна и това доведе до първия скандал помежду им. Лек, кратък и дори весел, без последици и за двамата — един добър знак.

Тя беше избрала лозарския район на юг, в околностите на Лангирано, където само два замъка заслужаваха внимание. Той обаче предпочиташе един спокоен ден, предимно в леглото, където да се опита да мисли повече за Бергамо, отколкото за бедрата й. В крайна сметка се спряха на компромисен вариант — да останат в града и да разгледат една-две църкви, пропуснати при предишния тур.

Рик се чувстваше отпочинал, с бистри очи. Това се дължеше на факта, че „Пантерите“ решиха да отменят традиционната петъчна пица в „Полипо“, полята с кофи бира. Тренировката беше съвсем лека, само по екип за бягане. След нея изслушаха поредните тактически указания на Сам, още една емоционална реч — този път от Пиетро, след което кротко се прибраха по домовете си. С това приключи подготовката за решителния мач.

В събота вечерта се събраха в „Кафе Монтана“ за традиционната вечеря — тричасова гастрономическа фиеста с главни действащи лица Нино и Карло, съответно в салона и в кухнята. На нея присъстваше и синьор Брункардо, който произнесе прочувствена реч. Благодари на момчетата за доброто представяне, но подчерта, че сезонът ще бъде успешен само ако утре размажат Бергамо.

На вечерята не присъстваха жени. Малкото ресторантче беше изцяло на разположение на играчите — факт, който доведе до две дълги нецензурни поеми и финален, изпъстрен с ругатни рецитал от страна на Франко, изпълнен на висок, почти истеричен глас.

Сам ги изпрати да почиват още преди единайсет.