Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Да играеш за пица

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД", В. Търново

Редактор: Иван Чешанков

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-187-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3318

История

  1. — Добавяне

Посвещавам тази книга на моя дългогодишен издател Стивън Рубин, страстен почитател на всичко италианско — опера, храна, вино, мода, език и култура.

Е, може би не и на американския футбол, който се играе в тази страна.

1

Леглото със сигурност беше болнично, макар че сигурността е нещо твърде относително. Тясно и твърдо, с лъскави метални парапети, които стърчаха като войници на пост от двете му страни. Чаршафите бяха съвсем обикновени и ослепително бели. Направо стерилни. В стаята беше тъмно, но слънчевите лъчи правеха отчаяни опити да проникнат през спуснатите щори.

Той затвори очи. Дори това беше болезнено. После отново ги отвори. Трябваше му една дълга минута, за да задържи клепачите си вдигнати и да огледа мъгливия свят наоколо. Лежеше по гръб, плътно прикован от подвитите под матрака чаршафи. Към лявата му ръка беше прикрепен прозрачен маркуч, който чезнеше някъде назад. Откъм коридора долетя глас и той направи грешка, опитвайки се да се раздвижи. Слабото помръдване на главата му донесе толкова остра болка в черепа и шията, че той неволно простена.

— Събуди ли се, Рик?

Гласът беше познат, също като физиономията, която се надвеси над леглото и задиша в лицето му.

— Арни? — немощно простена той и направи опит да преглътне.

— Аз съм, Рик. Слава богу, че дойде в съзнание.

Както винаги във важните моменти агентът му беше налице.

— Къде съм, Арни?

— В болницата.

— Това го разбрах. Но защо?

— Кога се събуди? — попита Арни и щракна настолната лампа до леглото.

— Не знам. Преди няколко минути.

— Как се чувстваш?

— Като човек със счупен череп.

— Близо си до истината. Но скоро ще се оправиш, вярвай ми.

Вярвай ми, вярвай ми… Колко пъти му беше повтарял тези думи Арни? На практика той никога не му се беше доверявал напълно и не виждаше причини да го стори точно сега. Какво знае един агент за черепните травми и за останалите тежки контузии?

Рик отново затвори очи и напълни дробовете си с въздух.

— Какво се случи? — тихо попита той.

Арни колебливо плъзна длан по голата си глава. Часовникът показваше четири следобед, което означаваше, че клиентът му е бил в безсъзнание почти двайсет и четири часа. Май не стигат, тъжно си помисли той.

— Кое е последното нещо, което си спомняш? — попита Арни и предпазливо опря лакти на страничния парапет.

— Банистър, който връхлетя отгоре ми — отговори след доста продължителна пауза Рик.

— Не, Рик — млясна с устни Арни. — Това беше втората ти контузия. Преди две години в Далас, когато играеше за „Каубойс“.

Рик простена при спомена, на Арни също му стана неприятно. Клиентът му беше клекнал край страничната линия и се бе зазяпал в една от мажоретките, която определено му харесваше. Играта внезапно се бе пренесла в близост до него и само за част от секундата той се бе оказал под цял тон летящи тела — напълно беззащитен, дори без каска на главата. Две седмици по-късно го бяха изгонили, замествайки го с друг куотърбек за втора резерва.

— Миналата година ти беше в Сиатъл, Рик — добави Арни. — А сега си в Кливланд и играеш за „Браунс“. Не помниш ли?

Рик помнеше и това беше причина за поредното му стенание, този път малко по-силно.

— Какъв ден сме днес? — отново отвори очи той.

— Понеделник. Мачът беше вчера. Спомняш ли си нещо от него? — По-добре да не помниш нищо, добави мислено Арни. — Ще повикам сестрата. Те отдавна чакат да се събудиш.

— Задръж малко, Арни. Разкажи ми какво стана.

— Ти хвърли един дълъг пас, след което попадна в сандвич. Пърсел те връхлетя откъм незащитената страна и ти откъсна главата. Ти изобщо не го видя.

— Защо бях на терена?

Отличен въпрос. Задаваха го всички радиоводещи в Кливланд и Средния запад. Защо този човек беше на терена? Защо беше включен в отбора, откъде, по дяволите, се появи?

— По-късно ще поговорим за това — каза на глас Арни, а Рик беше твърде слаб, за да настоява. Травмираният му мозък неохотно се размърда, отърсвайки се от комата. „Браунс“. Стадионът на „Браунс“, претъпкан до пръсване в един необичайно студен неделен следобед. Плейофите. Не, нещо повече: мачът за титлата на Американската футболна конференция.

Теренът беше замръзнал. Твърд като бетон и точно толкова студен.

Арни се обърна към сестрата, появила се в стаята.

— Мисля, че излезе от комата — обяви той.

— Чудесно — кимна без ентусиазъм жената, замълча за момент и с още по-малко ентусиазъм добави: — Ще повикам доктора.

Рик я проследи с очи, но без да мърда главата си. Арни изпука с кокалчетата си, готов да побегне.

— Трябва да тръгвам, Рик.

— Разбира се, Арни. Благодаря ти.

— Няма за какво. Виж, не е лесно да ти го кажа, но ще бъда откровен. Сутринта ми се обадиха от „Браунс“ — онзи Уейкър… Съобщи ми, че те освобождават.

Изхвърлянето след края на сезона започваше да се превръща в ежегоден ритуал.

— Съжалявам — промърмори Арни просто защото нямаше какво друго да каже.

— Свържи се с другите отбори — предложи Рик. Не беше за пръв път.

— Явно трябва да го направя. Вече започнаха да звънят.

— Отлично.

— Не съвсем. Обаждаха се да ме предупредят да не ги търся. Страхувам се, че това е краят, момче.

Разбира се, че е краят. Но на Арни просто не му достигна смелостта да го каже. Вероятно ще го стори утре. За шест години осем отбора. Единствено „Торонто Аргонотс“ посмя да му удължи договора с още един сезон. Всеки отбор се нуждаеше от резерва на резервния куотърбек, а Рик беше идеален за тази роля. Проблемите започваха, когато се налагаше да излезе на терена.

— Трябва да тръгвам — повтори Арни и погледна часовника си. — Виж какво, направи си услуга и не включвай телевизора. Брутални са, особено И Ес Пи Ен.

Потупа го по коляното и се втурна навън. В коридора пред вратата дремеха двама дебели охранители, като правеха отчаяни усилия да се задържат на сгъваемите столове.

Арни се отби в стаята на сестрите и размени няколко думи с лекаря, който след това се насочи към стаята на Рик, заобикаляйки охранените мъже отпред. Отношението му към пациента не се отличаваше с особена топлота — просто провери пулса и кръвното му и обяви, че ще го изпрати на неврологичен преглед. После се сети да попита дали това не е третата мозъчна контузия на пациента — един факт, надлежно отбелязан в картона му.

— Мисля, че да — отвърна Рик.

— А мислили ли сте да потърсите друга работа?

— Не.

Може би трябва да си потърсиш, помисли докторът. И не само заради контузиите на мозъка. Три пресечени паса за единайсет минути на терена ясно показват, че футболът не е твое призвание.

В стаята се появиха две медицински сестри, които мълчаливо се заеха с изследванията и попълването на съответните формуляри. Не казаха нито дума на пациента, въпреки че беше професионален спортист и ерген с красиво лице и стегнато тяло. На практика не им пукаше за него, въпреки че в момента той имаше нужда от тях.

Когато най-после остана сам, Рик внимателно потърси с поглед дистанционното. На стената в ъгъла висеше голям телевизор. Рик реши да включи именно И Ес Пи Ен, за да свърши всичко. Определено имаше проблем с цялото тяло, а не само с главата и шията. Остра болка го пронизваше ниско в гърба, сякаш от рана, нанесена с хладно оръжие. Пулсираше и лявото му рамо, което не използваше за хвърляне.

Бил попаднал в сандвич? — Той вдигна вежди. По-скоро се чувстваше като премазан от бетоновоз.

Една от сестрите се появи отново. В ръцете й имаше табла с някакви хапчета.

— Къде е дистанционното? — попита Рик.

— Телевизорът не работи — хладно го осведоми сестрата.

— Защото Арни е дръпнал щепсела, нали?

— Какъв щепсел?

— На телевизора.

— Кой е Арни? — попита жената и в ръцете й се появи спринцовка с дълга игла.

— Хей, какво е това? — втренчи се в нея Рик, моментално забравил за Арни.

— Викодин. Ще ви помогне да заспите.

— Писна ми да спя.

— Лекарско предписание. Нуждаете се от почивка. — Сестрата прехвърли съдържанието на спринцовката в торбичката на системата и за миг спря поглед върху бистрата течност.

— И вие ли сте фен на „Браунс“? — поинтересува се Рик.

— Не аз, а съпругът ми.

— Бил ли е на вчерашния мач?

— Да.

— Много зле ли се представих?

— Не ви трябва да знаете.

 

 

Когато се събуди, Арни отново беше в стаята. Седеше на стола, разгърнал последния брой на „Кливланд Поуст“. В долната част на първа страница се виждаше заглавието:

ФЕНОВЕ АТАКУВАТ БОЛНИЦАТА.

— Какво е това?

Арни свали вестника и скочи.

— Добре ли си, момче?

— Отлично. Какъв ден сме днес?

— Вторник. Рано сутринта. Как се чувстваш, момче?

— Я ми подай този вестник.

— Какво искаш да знаеш?

— Какво става, Арни?

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Гледа ли телевизия?

— Не, защото си дръпнал щепсела. Кажи ми какво става, Арни.

Арни изпука с пръсти, пристъпи към прозореца и лекичко повдигна щорите. Погледна предпазливо през процепа, сякаш очакваше неприятности.

— Вчера тук се появиха група хулигани, които създадоха известни проблеми. Ченгетата се справиха с тях и арестуваха десетина. Банда тъпанари, повечето фенове на „Браунс“.

— Колко?

— Двайсетина според вестника. Обикновени пияници.

— А защо дойдоха тук, Арни? Сега сме само двамата: играч и агент. Вратата е затворена. Моля те да ми обясниш какво става.

— По някакъв начин са разбрали, че лежиш тук. Тия дни сума народ изяви желание да ти види сметката. Получени са над сто заплахи за живота ти. Хората са разстроени. Дори аз получавам заплахи. Още ли не си спомняш нищо?

— Не.

— „Браунс“ водят със седемнайсет на нула на „Бронкос“, до края на мача остават единайсет минути. Нулата въобще не може да опише тоталното разбиване. След трите четвъртини „Бронкос“ имат спечелено общо осемдесет и един ярда и само три пъти стигат до първи опит. Нещо да ти се прояснява?

— Не.

— Куотърбек е Бен Марун, защото Нагъл е получил разтежение още в първата част.

— Започвам да си спомням.

— Единайсет минути преди края Марун е изнесен от терена след силен удар. Никой не е особено разтревожен, защото защитата на „Браунс“ е в състояние да спре дори танковете на генерал Патън. Ти влизаш в игра, на трети даун и оставащи дванайсет ярда. Подаваш отличен нас на Суини, но за съжаление той играе за противника. Преминава четирийсет ярда и стига крайната зона. Това спомняш ли си го?

— Не — прошепна Рик и затвори очи.

— Не се насилвай много. Както и да е, двата отбора правят пънт, после „Бронкос“ изпускат топката. До края остават шест минути, трети опит и осем ярда. Ти си отново на линия и хвърляш една кука към Брайс, но топката е прекалено висока за него и попада в момче с бяла фланелка. Не му помня името, ама бягаше яко. Чак до крайната линия. Резултатът става 17:14, публиката настръхва. Над осемдесет хиляди зрители. Броени минути по-рано те празнуват. Първо участие в „Супербоул“ в историята и всичко останало. „Бронкос“ ритат топката, а „Браунс“ играят три пъти по земя, защото Кули няма да прибегне до комбинация с пас. Така се стига до пънт. Или до опит за такъв. Снап греши и „Бронкос“ вземат топката на трийсет и четвъртия ярд, което изобщо не е проблем, защото при три разигравания защитата на „Браунс“, която в момента вече е много ядосана, с лекота ги изтласква петнайсет ярда назад и ги поставя извън зоната за гол. „Бронкос“ отново изпълняват пънт. Ти влизаш в действие на своите шест ярда и в продължение на четири минути я натъпкваш в центъра на защитата им. Играта затъва в средата на терена, трети опит и десет ярда. До края остават четирийсет секунди. „Браунс“ се страхуват да направят пас, още по-малко им се иска да прибегнат до пънт. Не знам какъв сигнал дава Кули, но ти отново вземаш нещата в свои ръце и изстрелваш един снаряд към Брайс на десния фланг, който е абсолютно свободен. Точно в целта.

Забравил за раните си, Рик направи опит да седне.

— Все още не си спомням — оплака се той.

— Точен пас, ама прекалено силен — продължи Арни. — Топката отскача от гърдите на Брайс, Гудсън я сграбчва и спринтира направо към обетованата земя. „Браунс“ губят с 21:17. Ти си на земята, почти размазан. Изнасят те на носилка. Половината от публиката бясно те освирква, другата половина ликува. Невероятен шум, никога не съм чувал нещо подобно. Двама пияници прескачат загражденията и хукват към носилката. Ако не е охраната, със сигурност ще те убият. Следва един хубав търкал, който също е в центъра на вниманието на медиите.

Рик затвори очи и се смали в леглото, дишането му видимо се затрудни. Главоболието се завърна, придружено от остри болки във врата и гръбначния стълб. Къде са лекарствата, за бога?

— Съжалявам, момче — въздъхна Арни. Стаята изглеждаше по-добре на тъмно и той отиде да спусне щорите. После се върна на стола и вдигна вестника. Клиентът му изглеждаше мъртъв.

Лекарите бяха готови да го изпишат, но Арни настоя за още няколко дни почивка и закрила. За охраната плащаха от „Браунс“, които никак не бяха щастливи от този факт. Екипът отговаряше и за медицинския персонал, който всеки момент щеше да започне да се оплаква.

На Арни също му беше дошло до гуша. Кариерата на Рик, ако изобщо можеше да се нарече така, беше приключила. Арни получаваше пет процента от заплатата на клиента си, но тя беше толкова малка, че не покриваше разноските му.

— Буден ли си, Рик?

— Да — прошепна със затворени очи клиентът му.

— Искам да ме изслушаш внимателно.

— Слушам те.

— Най-трудната част от моята работа е да кажа на играча, че е време да се оттегли. Ти играеш цял живот. Футболът е всичко, което умееш, голямата ти мечта. Никой не е готов да се откаже. Но, Рик, стари приятелю, за теб удари часът. Нямаш друг избор.

— Аз съм на двайсет и осем години, Арни — промълви Рик и отвори очи. Много тъжни очи. — Какво предлагаш да правя?

— Много играчи стават треньори, Рик. Или брокери на недвижими имоти. Ти си по-умен от тях, защото си се погрижил за образованието си.

— Аз имам диплома по физическо възпитание, Арни. Това означава, че мога да стана гимназиален треньор по волейбол за четирийсет хиляди годишно. Не съм готов за такъв живот.

Арни се изправи и започна да крачи напред-назад.

— Защо не се прибереш у дома, да си починеш и да размислиш? — попита той.

— У дома ли? Къде е това? Живял съм на твърде много места.

— В Айова, Рик. Там все още те обичат.

В Денвър също, добави мислено Арни, но благоразумно замълча.

Идеята да бъде видян по улиците на Девънпорт, Айова, ужаси Рик до такава степен, че той тихо простена. Градът вероятно се е почувствал адски унижен от играта на своята рожба. Уф! Представи си лицата на своите бедни родители и отчаяно стисна клепачи.

Арни погледна часовника си, после, кой знае защо, най-сетне забеляза, че в стаята няма нито цветя, нито картички с пожелание за скорошно оздравяване. От медицинските сестри научи, че никой не се е отбивал тук — нито приятели, нито членове на семейството, нито съотборници или други представители на „Кливланд Браунс“.

— Трябва да вървя, момче. Утре пак ще се отбия.

Арни небрежно подхвърли вестника на леглото и тръгна към изхода. Рик го грабна в мига, в който вратата се затвори след него, но бързо съжали, че го е сторил. По сведения на полицията пред болницата протестирали петдесетина разгневени фенове, а играта загрубяла с появата на новинарския екип на една от местните телевизии. Няколко прозорци били счупени, а част от пияните фенове щурмували приемното отделение на „Спешна помощ“ с намерението да докопат Рик Докъри. Осем души били арестувани. Голяма снимка в долната част на първа страница беше запечатала ситуацията малко преди арестите. На нея ясно се виждаха два от плакатите, носени от запалянковците: „ДРЪПНЕТЕ ЩЕПСЕЛА: ВЕДНАГА!“ и „ЛЕГАЛИЗИРАЙТЕ ЕВТАНАЗИЯТА!“.

По-нататък ставаше още по-зле. В „Поуст“ имаше един известен спортен коментатор на име Чарли Крей — злобно копеле, чийто специалитет бяха атаките срещу спортистите като цяло. Достатъчно умен, за да печели доверието на читателите, Крей дължеше своята популярност на факта, че с наслада разнищваше грешките и недостатъците на професионалните спортисти, които печелят милиони, въпреки че съвсем не са съвършени. Той беше специалист по всичко и никога не пропускаше шанса за удар под пояса. Всеки вторник на първа страница излизаше негов коментар на спортна тема. Днешният беше озаглавен:

„Възможно ли е Докъри да оглави вечната ранглиста на каръците?“

Познавайки Крей, той беше сигурен, че е напълно възможно.

Наситен с факти и написан с остър език, коментарът беше структуриран въз основа личното мнение на Крей относно най-големите индивидуални гафове и провали в историята на спорта. В него присъстваше прословутото нескопосано отиграване на Бил Бъкнър по време на Световните бейзболни серии през 86-а, изпускането на топката от Джеки Смит при пас за тъчдаун в „Супербоул XIII“, и прочие и прочие.

Но! — размахва пръст Крей. — Всичко това са единични гафове!

Докато мистър Докъри успява да направи цели три едновременно! Можете да ги преброите — три ужасни паса в рамките на единайсет минути!

Това категорично го поставя начело на вечната ранглиста на леваците в историята на професионалния спорт. Присъдата не подлежи на обжалване, а Крей е готов да я защити срещу всеки, който мисли другояче.

Рик запрати вестника в стената и поиска поредното хапче. Вратата се затвори. Останал сам в затъмнената стая, той зачака действието на лекарството. Надяваше се, че то ще му помогне да заспи, а, дай боже, и никога повече да не се събуди.

Сгуши се под завивките, скри глава под чаршафа и заплака.