Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

21

— Тук е пет часа сутринта — любезно започна Рат. — Защо, по дяволите, съм се събудил толкова рано и говоря с теб? Искам отговор на този въпрос, дървена главо!

— Здрасти, Рат — отвърна Рик и отправи наум една благословия към Арни, който беше дал телефона му на стария му другар.

— Да знаеш, че си пълен кретен! Първокласен идиот! Но това го знаехме и преди пет години, нали? Как си, Рики?

— Добре съм, Рат, а ти?

— Супер! Появих се от нищото и вече ритам задници, въпреки че сезонът още не е започнал.

Рат Мълинс крещеше в слушалката, без да го е грижа какво ще каже събеседникът му. Рик неволно се усмихна. От години не беше чувал единствения треньор в кариерата си, който безрезервно вярваше в него.

— Ще ги мачкаме, приятелче! Ще им правим по петдесет точки на мач! Не ми пука, че те могат да отбележат четирийсет, важното е да са след нас! Вчера казах на шефа, че ще ми трябва още един брояч, щото стария не е достатъчно бърз за моето нападение и великият ми куотърбек Рик Докъри „Дървената глава“! Там ли си, момчето ми?

— Слушам те, Рат. Както винаги.

— Глей сега ква е работата: шефът вече е купил билет отиване и връщане, първа класа, за уважаемия ти задник. Плюс най-хубавото място в автобуса. Излиташ от Рим в осем сутринта и летиш нонстоп до Торонто. Оттам, пак първа класа, вземаш „Еър Канада“ до Реджайна. Страхотна авиокомпания, между другото. На летището ще те чака кола. Утре ще вечеряме заедно, след което сядаме да измислим нови и нечувани досега комбинации!

— По-бавно, Рат.

— Знам, знам. Ти си от по-бавничките. Отлично си спомням това, но…

— Виж какво, Рат. В момента няма как да напусна отбора си.

— Отбор ли рече? Отбор?! Направих си труда да прочета нещичко за този твой „отбор“. Онзи тип от Кливланд, как му беше името… Аха, Крей… Здравата те е захапал за задника. Хиляда души публика на домакински мач, а? Кво играете там, бе? Федербал?

— Имам договор, Рат.

— А пък аз имам друг договор, който чака само подписа ти. Далеч по-сериозен, с истински отбор, който играе в истинска лига. С истински стадиони и истински фенове. Телевизия, допълнителни клаузи, договор с производители на спортни обувки, маршируващи оркестри и мажоретки.

— Тук ми е добре, Рат.

Насреща настъпи кратка пауза. Рат очевидно имаше нужда от нея, за да си поеме дъх. Рик ясно си го представи как крачи напред-назад из съблекалнята и размахва ръце, заливайки с потоци от думи нещастните играчи. После спира да си поеме дъх, изпъва рамене и започва следващата тирада.

Този път гласът му се понижи с една октава и прозвуча почти обидено.

— Не ми прави тези номера, Рики. Заложил съм си главата за теб. След онова, което се случи в Кливланд, аз…

— Тази част можеш да я пропуснеш, Рат.

— Добре, добре, извинявай. Предлагам ти да отскочиш дотук ей така, само за да се видим. Ще си поговорим откровено, лице в лице, окей? Няма ли да направиш това за стария си тренер? Без никакви условия. Билетът ти е платен, никой няма да иска да възстановиш сумата. Моля те, Рики!

Рик затвори очи, разтърка чело и неохотно промълви:

— Добре, тренер. Само визита, без никакви условия.

— Не си толкова тъп, колкото те мислех. Обичам те, Рики! Няма да съжаляваш!

— Кой избра летището в Рим?

— Нали си в Италия, бе?

— Да, но…

— Рим е в Италия, току-що проверих. Отивай на проклетото летище и скачай в самолета!

 

 

Малко преди излитането Рик успя да гаврътне две бързи водки с доматен сок и това му позволи да спи почти през цялото време на осемчасовия полет до Торонто. Приземяването в Северна Америка, независимо къде, го правеше неспокоен. Знаеше, че е абсурдно, но нищо не можеше да направи. За да убие времето до връзката с Реджайна, той набра Арни и му докладва точните си координати. Агентът остана много доволен, дори мъничко горд. После изпрати един имейл на майка си, но без да й съобщава къде се намира. Следващият имейл беше едно кратко „здрасти“ до Ливи, след което провери „Кливланд Поуст“ да види дали Чарли Крей си е намерил друга жертва. Едва тогава забеляза, че има и някакъв входящ есемес. „Извинявай, Рик, но реших, че не е разумно да те виждам — пишеше Габриела. — Моля те да ми простиш.“

Рик заби очи в пода и след известно време реши, че няма смисъл да й отговаря. Набра мобилния на Трей, но никой не вдигна.

Двете години, които бе прекарал в Торонто, не бяха лоши. Сега му изглеждаха безкрайно далеч, някъде в младостта. Току-що завършил колежа, с големи надежди и дълга кариера пред себе си, уверен в светлото бъдеще. Приличаше на недовършена творба, на новак с всички необходими инструменти, нуждаещ се от още малко пипване тук-там, преди да бъде готов за старта си в НФЛ.

Но днес вече не беше сигурен, че някога действително е мечтал за професионалната лига.

Долови думата „Реджайна“ в съобщението, което прозвуча в залата. Отиде да погледне близкия монитор и едва тогава разбра, че полетът му ще закъснее. На изхода за отвеждане на пътниците му казаха, че закъснението се дължи на метеорологични проблеми.

— В Реджайна вали сняг — поясни служителят.

Рик се насочи към близкия бар и си поръча диетична сода. Провери информацията за времето в Реджайна и действително се оказа, че там вали сняг, много сняг. „Една от редките пролетни снежни виелици“, гласеше съобщението.

Разгъна местния ежедневник „Лидър-Поуст“, за да убие времето. Футболни новини имаше предостатъчно. Рат вдигнал доста шум с назначаването на някакъв защитен координатор, който явно нямал никакъв опит. Бил отстранил един пробивен бек, което означавало намерения за отказ от комбинации по земя. Предсезонната продажба на билети достигнала трийсет и пет хиляди, което било нов рекорд. Журналистът, който водеше спортната рубрика, явно беше от онези типове, които вечно клечат пред пишещата машина и съумяват да произвеждат по шестстотин думи четири пъти седмично в продължение на трийсет години — независимо колко е умрял спорта в Саскачеуан или дявол знае къде, — предлагаше събрани съчинения на тема „улични слухове“. Някакъв хокеист категорично отказал да се оперира преди края на сезона. Друг се разделил с жена си, която се сдобила със счупен нос при доста подозрителни обстоятелства.

Последен параграф: Рат Мълинс потвърдил, че „Ръфрайдърс“ преговарят с Маркъс Мун — опитен куотърбек с бърза ръка. През последните два сезона Мун играл за „Пакърс“ и в момента „изгарял от нетърпение да бъде титуляр“. В допълнение Рат Мълинс отказал да потвърди или отхвърли слуховете, че отборът преговаря с Рик Докъри, който „за последен път бил видян да хвърля разкошни пресечени пасове за кливландските «Браунс».“

Според вестника Рат изръмжал едно мрачно „без коментар“ на въпроса относно Докъри.

Накрая спортният журналист предлагаше една справка, която беше твърде сочна, за да остане без внимание. Поставена в скоби, тя гласеше:

(За повече информация относно Докъри влезте в [email protected])

„Без коментар“? Може би Рат бе прекалено засрамен или просто се страхуваше да направи коментар? Дълбоко разстроен, Рик зададе този въпрос на глас, предизвиквайки учудени погледи. Бавно затвори лаптопа си, стана и започна една дълга обиколка на терминала.

 

 

Два часа по-късно се озова на борда на редовния полет на „Еър Канада“, но не за Реджайна, а за Кливланд. Там взе такси и се отправи към центъра. Редакцията на „Кливланд Поуст“ се помещаваше в безлична модерна сграда на Слейт Авеню. По ирония на съдбата тя се намираше само на четири пресечки от земляческото дружество на Парма в града.

Рик плати на шофьора и го помоли да чака зад ъгъла. На тротоара спря само за миг — колкото да осъзнае факта, че отново се намира в Кливланд, Охайо. Би могъл да се помири с този град, но той очевидно изгаряше от желание да продължава да го тормози.

По-късно не успя да си спомни дали се е поколебал за онова, което се готвеше да направи.

Във входното фоайе се издигаше бронзова статуя на някакъв непознат тип, под която беше издълбан претенциозен цитат за истината и свободата. Зад нея се намираше остъклената будка на охраната с надпис, че регистрацията на външните посетители е задължителна. На главата на Рик се поклащаше шапка на „Кливланд Индианс“, с която се беше сдобил на летището срещу трийсет и два долара.

— Да, сър? — вдигна глава униформеният служител зад гишето.

— Идвам при Чарли Крей.

— Името ви?

— Рой Грейди, играя за „Индианс“.

Това явно задоволи пазача, който плъзна формуляра за подпис към него. Според сайта на „Индианс“ в интернет Рой Грейди беше младеж, който доскоро бе играл бейзбол в ААА, с подчертано скромни постижения. По всяка вероятност Крей познаваше името, но не и лицето.

— Вторият етаж — съобщи му с широка усмивка пазачът.

Рик пое по стълбите, тъй като възнамеряваше да ги използва и на излизане. Нюзрумът на втория етаж беше точно такъв, какъвто очакваше — просторна зала с множество остъклени кабинки в периферията. Рик тръгна покрай тях, вглеждайки се в табелките. Сърцето му лудо блъскаше, беше му трудно да запази безизразното изражение на лицето си.

— Рой! — извика някой и той се обърна.

Човекът беше на около четирийсет и пет, с оплешивяваща глава и няколко дълги мазни кичура, свободно спускащи се покрай ушите. Дебел, небръснат, с евтини очила за четене на върха на носа, този тип очевидно не беше носил униформа, не беше практикувал никакъв спорт и не знаеше какво означава вниманието на мажоретките. Един от невзрачните критикари на спорта, които никога не са спортували нищо. Беше се изправил на вратата на малка, претъпкана с всякакви хартийки кабинка и подозрително се мръщеше срещу Рой Грейди.

— Мистър Крей? — попита Рик, бързо преодолявайки двата метра, които ги разделяха.

— Да — кимна все така намръщено онзи, после очите му смаяно се оцъклиха.

Рик го бутна обратно в кабинката и затръшна вратата. Лявата му ръка смъкна шапката, а дясната се впи в гърлото на Крей.

— Здрасти, задник! — изръмжа той. — Това съм аз, Рик Докъри, любимата ти жертва!

След дълъг размисъл беше стигнал до решението за един-единствен удар — десен прав в главата, който Крей да види, преди да усети. Никакви плесници, никакви ритници в слабините. Лице в лице, като мъже, без употребата на помощни средства. И ако е възможно, без кръв и счупени кости.

Получи се именно десен прав. Не кроше, не ъперкът, а един хубав и директен десен прав. Удар, който трябваше да сложи кръст на стартиралата преди месеци гавра. Удар, дошъл отвъд океана. Съпротива нямаше, тъй като Крей беше твърде мек и твърде уплашен и използва времето си да потърси укритие зад компютъра. Юмрукът попадна върху лявата скула с галещ ухото тътен, който Рик с удоволствие щеше да си спомня през следващите месеци. Крей се строполи като чувал с картофи и Рик за миг се изкуши да го срита в ребрата.

Беше обмислял с подробности какво да каже в този момент, но нищо не се получи. Заплахите нямаше да бъдат приети сериозно: веднъж проявил глупостта да се появи в Кливланд, Рик едва ли щеше да си го позволи отново. Псувните и ругатните щяха само да зарадват Крей, който със сигурност щеше да ги цитира в следващите си материали. В крайна сметка го заряза проснат на пода, със зейнала от ужас уста, почти в несвяст от тежкия удар. Дори за миг не изпита съжаление за нещастника.

Излезе от канцеларията, кимна на двама репортери, които изглеждаха като родни братя на мистър Крей, след което спокойно се насочи към стълбището. Спусна се тичешком в сутерена и след кратко лутане откри вратата, през която се излизаше на товарната рампа. Точно пет минути след нокаута се озова на задната седалка на таксито.

За обратния полет до Торонто отново прибягна до услугите на вездесъщата „Еър Канада“. Облекчението дойде едва след като кацна на канадска територия. Самолетът за Рим излиташе след три часа.