Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

5

Стадио Ланфранки се намира в северозападната част на Парма — в чертите на града, но далеч от старите сгради и тесните улички. Теренът му е пригоден за ръгби, на него играят два професионални клуба, плюс „Пантерите“, които го ползват под наем за американски футбол. Трибуните от двете му страни са покрити с големи брезентови навеси, има ложа за журналисти, а покритието е от естествена трева, която, въпреки тежкия трафик наоколо, се поддържа добре.

Европейски футбол се играе на далеч по-големия Стадио Тардини, който се намира на километър и половина в югоизточна посока. На него се събира много повече публика, която гордо празнува модерния повод за съществуване на италианците. Но практически няма кой знае какви поводи за празнуване. Посредственият отбор на Парма се задържа в престижната Серия А на италианския футбол с цената на отчаяни усилия, въпреки че изстрадалите му привърженици продължават да го подкрепят година след година с трогателна вярност, запълвайки трибуните с капацитет от около трийсет хиляди души.

Точно с двайсет и девет хиляди по-малко са привържениците на „Пантерите“, които се събират на Стадио Ланфранки. Тук седящите места са три хиляди, но никога не се продават сто процента. Всъщност няма какво да се продава, защото входът е свободен.

Пъхнал ръце в джобовете на дънките, Рик Докъри бавно прекоси централната част на терена, потънала в сянка. Крачеше безцелно, като човек от друг свят. От време на време спираше и притискаше с крак тревата, сякаш искаше да провери надеждността на чимовете. Не беше стъпвал на игрище, терен или както там се нарича от фаталния мач в Кливланд.

Седнал на петия ред на домакинската трибуна, Сам гледаше новия куотърбек и се чудеше какво му минава през главата.

А Рик си мислеше за един сравнително скорошен тренировъчен лагер с отбор от професионалната лига, чието име вече беше успял да забрави, но отлично помнеше, че престоят му там беше колкото кратък, толкова и неприятен. През въпросното лято лагерът беше организиран на територията на малък колеж с терен, който много приличаше на този, върху който беше стъпил в момента. Отборът играеше в Трета дивизия, а самият колеж беше съвсем типичен със своите грубо построени спални помещения, малко барче и тесни съблекални. Казано иначе, място, което е предпочитано от отборите на НФЛ за извънсезонна подготовка — вероятно водени от желанието да поставят играчите си в максимално затруднени условия.

Мислеше си и за гимназията. Като част от тима на „Девънпорт Саут“, той беше несменяем титуляр и играеше във всички мачове — както у дома, така и навън. Още на първата година изгуби финала на щата, който се игра пред единайсет хиляди зрители — може би малко по стандартите на Тексас, но все пак огромна публика за ученическото първенство на Айова.

В момента обаче „Девънпорт Саут“ беше далечен спомен, също като много неща, които някога изглеждаха важни. Той се спря в крайната зона и разгледа вратата. Бяха дълги греди, боядисани в синьо и жълто. Закотвени в земята и обгърнати в зелени подплънки, които рекламираха „Хайнекен“ и ръгби.

Изкачи се по стъпалата на централната трибуна и седна до треньора.

— Какво ще кажеш? — попита Сам.

— Добър терен, но малко късичък.

— Десет ярда, ако трябва да бъдем точни. Вратите са на сто и десет ярда една от друга, но ние се нуждаем от двайсет за двете крайни зони. Така че играем на това, което остава — деветдесет ярда. По принцип сме принудени да играем на терени, предназначени за ръгби.

— Всъщност няма значение — усмихна се Рик.

— Е, това тук няма нищо общо със стадиона на „Браунс“ в Кливланд — промърмори Сам.

— И слава богу. Никога не съм харесвал Кливланд — нито града, нито публиката, нито отбора. А стадионът ми беше направо противен. На брега на езеро, постоянни ветрове, твърд като бетон терен.

— Къде най-много ти хареса?

— Добър въпрос! — изсмя се Рик. — На практика действително прехвърчах от място на място, но така и не си намерих любимото. Предполагам, че най-много ми харесваше в Далас. Предпочитам по-топлия климат.

Слънцето всеки момент щеше да залезе, въздухът стана хладен. Рик пъхна ръце в джобовете на тясно прилепналите си дънки.

— Разкажи ми нещо за американския футбол в Италия — рече той. — Как се е наложил тук?

— Първите отбори се появили преди двайсетина години. Играта станала популярна много бързо, особено в Северна Италия. На финала за „Супербоул“ през 1990-а присъствали двайсет хиляди зрители. Миналата година бяха много по-малко. По неизвестни причини последвал период на упадък, но сега интересът отново нараства. В Първа дивизия участват девет отбора, във Втора са двайсет и пет. Има и много юношески тимове.

Рик използва кратката пауза, за да намери ново място за ръцете си. Двата месеца във Флорида го бяха дарили с хубав загар, но и с изтъняла кожа. А загарът вече започваше да избледнява.

— Колко зрители идват на мачовете на „Пантерите“?

— Зависи. Всъщност няма как да ги преброим, тъй като не продаваме билети. Някъде около хиляда. Но при гостуванията на Бергамо стадионът е пълен.

— Бергамо?

— „Лъвовете“ на Бергамо, постоянните шампиони.

— Лъвове, пантери — усмихна се Рик. — Всички ли се кръщават на отбори от Лигата?

— Не. Имаме още „Бойците“ от Болоня, римските „Гладиатори“, неаполитанските „Бандити“, миланските „Носорози“, „Морските вълци“ на Лацио, а също така „Делфините“ на Анкона и „Гигантите“ на Болцано.

Рик се усмихваше на странните имена.

— Какво е толкова смешно? — изгледа го Сам.

— Нищо, нищо. Просто се питам къде съм попаднал.

— Нормално е. Шокът бързо ще отмине. Ще се почувстваш у дома в момента, в който облечеш екипа и започнеш да удряш.

Аз не удрям, приятел, понечи да отвърне Рик, но благоразумно замълча.

— Значи Бергамо е враг номер едно, а?

— О, да. Печелят „Супербоул“ осем пъти поред и шейсет и един мача нямат загуба.

— Италианският „Супербоул“. Не мога да повярвам, че съм го пропуснал.

— Много хора са го пропуснали. В спортните вестници сме най-накрая, след плуването и мотоциклетизма. Но „Супербоул“ се предава по телевизията, макар и по един от по-малките канали.

Идеята, че мачовете не се предават по телевизията и пресата почти не им обръща внимание, му се стори доста привлекателна. Особено на фона на ужаса, че приятелите му могат да разберат по какъв начин си вади хляба в далечна Италия. Той не беше в Парма за слава, а просто за един скромен месечен чек, докато Арни направи чудото там, у дома. Нямаше желание да се разчува къде е попаднал в момента.

— Колко често тренираме?

— Игрището е на наше разположение в понеделник, сряда и петък, след осем вечерта. Всички момчета си имат постоянна работа.

— Каква по-точно?

— Всякаква. Имаме пилот от гражданската авиация, инженер, брокер на недвижими имоти, няколко шофьори на камиони. Едно от момчетата е собственик на магазин за сирене, друго държи бар. Трима работят като фитнес инструктори, имаме дори и зъболекар. Плюс двама каменоделци и двама автомобилни монтьори.

Рик се замисли върху чутото. Мислеше бавно, но шокът вече започваше да се топи.

— Какъв тип нападение практикувате?

— Придържаме се към основните неща. Мощ, с много движение и лъжливи маневри. Последният ни куотърбек миналата година не можеше да хвърля и това доста ограничи възможностите ни в офанзивен план.

— Не можеше да хвърля? — присви очи Рик.

— Е, умееше, ама не много добре.

— Имаме ли пробивен бек?

— О, да. Слайдъл Търнър, едно яко чернокожо хлапе от щатския университет в Колорадо. Преди четири години бил избран късно в драфта от „Колтс“, но после го изхвърлили, защото е прекалено дребен.

— Колко дребен?

— Метър и седемдесет и два, деветдесет кила. Наистина дребен за Лигата, но отличен за „Пантерите“. Много трудно могат да го хванат тук.

— Но какво, по дяволите, може да прави в Парма едно чернокожо хлапе от Колорадо? — възкликна Рик.

— Играе футбол и чака телефонно обаждане. Също като теб.

— Имам ли краен нападател?

— Да. Един от италианците на име Фабрицио. Здрави ръце, бързи крака и самочувствие до небето. Мисли се за най-добрия играч в историята на италианския футбол. Иначе не е лошо момче.

— Ще може ли да хваща пасовете ми?

— Съмнявам се. Ще му трябват много тренировки. Само не го убивай още първия ден.

— Студено ми е — изправи се Рик. — Хайде да се размърдаме.

— Искаш ли да видиш съблекалнята?

— Разбира се, защо не?

Клубната съблекалня се намираше долу на терена, току зад крайната линия в северната част на игрището. Докато крачеха натам, зад трибуните профуча влак, буквално на хвърлей камък от тях. Вътрешността на издължената постройка с плосък покрив беше украсена с десетина плаката на фирмите спонсори. Голяма част от площта беше заделена за ръгбистите, но „Пантерите“ имаха своя отделна стаичка, задръстена от гардероби и екипировка.

— Какво ще кажеш? — попита Сам.

— Съблекалня като съблекалня — сви рамене Рик, опитвайки се да избягва сравненията. Но в съзнанието му неволно изплуваха картини от разкоша, който предлагаха по-новите стадиони в НФЛ — дебели килими, просторни, облицовани с дърво шкафчета, в които с лекота се побираше малолитражен автомобил, кожени кресла с подвижни облегалки, отделни душкабини в банята, която беше доста по-голяма от цялата тукашна съблекалня. Каза си, че за пет месеца може да понесе всичко.

— Това е твоето — махна с ръка Сам.

Рик се приближи до шкафчето — стара метална клетка, единствената вещ в която беше бял шлем с емблемата на „Пантерите“. Пожеланият от него номер осем беше изрисуван върху задната част на шлема. Размер седем и половина. Вдясно беше шкафчето на Слайдъл Търнър, а върху лявото беше изписано името Трей Колби.

— Кой е този? — попита Рик.

— Колби е нашият защитен бек. Играл е за Университета на Мисисипи. Съквартирант на Слайдъл, вторият чернокож в състава. Тази година имаме само трима американци. Миналата бяха пет, но правилата отново бяха променени.

На масичка в центъра на помещението имаше акуратно подредени купчини с фланелки и панталони.

— Добро качество — установи Рик, след като внимателно ги разгледа.

— Радвам се, че ги одобряваш.

— Преди малко спомена за вечеря. Не съм сигурен каква храна ще приеме организмът ми в момента, но вече изпитвам глад.

— Имам предвид нещо подходящо — усмихна се Сам. — Една стара тратория, собственост на двама братя. Карло е главен готвач и управлява кухнята, а Нино се оправя със салона. Единствената му грижа е да нахрани добре гостите си. Освен това Нино играе център в отбора. Казвам го, за да не се учудиш, когато се запознаете. Предполагам, че не е едър колкото някогашния ти център в гимназията, но е достатъчно як. Идеята му за добре прекарано време е мачкането на противника поне два часа седмично. В допълнение е поел ролята на преводач в нападателния екип. Ти викаш на английски избраната комбинация, а Нино я превежда на италиански. След това я привеждате в изпълнение. Докато заемаш позиция на линията, не ти остава нищо друго, освен да се надяваш, че Нино те е разбрал правилно. Повечето италианци схващат бързо основните понятия на английски и бързат да действат. Често става така, че останалите изобщо не чакат обясненията на Нино. И в един момент отборът се разпилява в противоположни посоки, а ти се чудиш какво става.

— Какво се прави в такива случаи?

— Тичаш като бесен.

— Трябва да е голям майтап.

— Напълно възможно. Но момчетата го приемат абсолютно сериозно, особено в разгара на битката. Много обичат да нанасят удари — както преди сигнала, така и след него. Ругаят и се бият като бесни, после се прегръщат и отиват да пият заедно. На вечерята може би ще присъства и още един играч, казва се Паоло. Английският му е много добър. Може би ще се появят и някои други. Всички изгарят от нетърпение да се запознаят с теб. Няма смисъл да се тревожиш за менюто, защото Нино ще има грижата за храната и виното. Мога да те уверя, че всичко ще бъде превъзходно.