Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

17

Някъде около осем вечерта в понеделник „Пантерите“ започнаха да пристигат на стадиона. Настроението им беше мрачно. Новината, че половината нападение е напуснало града, се прибави към унинието от неприятната загуба. Рик седеше пред шкафчето си с гръб към останалите, забил нос в наръчника с комбинации. Усещаше неприязнените погледи на колегите си и бавно проумяваше, че преценката му е била тотално погрешна. Въпреки нивото на клуба тези хора държаха както на победата, така и на пълното себераздаване.

Прелистваше страниците и разсеяно разглеждаше различните схеми. Авторите им очевидно приемаха за даденост факта, че всяко нападение разполага с пробивен бек, който може да бяга, и с краен нападател, който умее да лови топката. Ако няма кой да се възползва от пасовете му, колкото и точни да са те, комбинациите бяха обречени на провал.

Фабрицио не се виждаше никъде, шкафчето му беше празно.

Сам призова към внимание и отправи едно колкото кратко, толкова и сдържано послание към тима. Нямаше смисъл да крещи, играчите се чувстваха достатъчно зле. Вчерашният мач беше минало, след шест дни им предстоеше друг. Съобщи им за Слай, потвърждавайки слуховете, които вече бяха успели да обиколят съблекалнята.

Следващият им противник беше Болоня — един традиционно силен отбор с редовно участие в „Супербоул“. Представи „Бойците“ като труден и почти непобедим опонент. С лекота бяха спечелили първите си два мача благодарение на наказателните акции по земя на пробивен бек на име Монтроуз, някогашен играч на „Рътгърс“. Новак в италианската лига, той бързо печелеше популярност. По време на вчерашния мач с „Гладиаторите“ от Рим беше пренесъл топката двайсет и осем пъти, преминавайки над триста ярда и реализирайки четири тъчдауна.

Пиетро цъкна с език и обяви на висок глас, че ще му счупи краката. Отборът одобрително зашумя.

След още няколко пиперливи, но доста унили фрази играчите напуснаха съблекалнята и излязоха на терена. Ден след мача повечето от тях бяха сковани и имаха мускулна треска. Алекс им предложи няколко внимателно дозирани упражнения за разпускане, след което се разделиха на отбрана и нападение.

Идеите на Рик за ново нападение включваха преместването на Трей на поста краен нападател, където да получава топката минимум трийсет пъти на мач. Трей притежаваше добра скорост, ловеше добре, а освен това вече беше играл на този пост в гимназиалния си отбор. Сам прие идеята хладно, главно защото идваше от Рик, с когото упорито избягваше да разговаря. В хода на тренировката обаче обяви, че ще изпробва всеки, който желае да играе на поста. В продължение на половин час Рик и Алберто хвърляха елементарни пасове към десетината мераклии, след което Сам повика Трей и му заповяда да заеме позиция. Но появата му в атака отвори огромна пробойна в защитата.

— Ако не можем да ги спрем, може пък да отбележим повече точки — промърмори Сам и замислено почеса шапката си. След което наду свирката и обяви: — Да вървим да гледаме видео!

Видеото в понеделник вечер означаваше студена бира, шеги и закачки — точно това, от което отборът имаше нужда в момента. След като се раздадоха бутилките „Перони“ — любимата бира на цяла Италия, настроението видимо се подобри. Сам реши да прескочи записите на „Носорозите“ и да се концентрира върху Болоня. „Бойците“ разполагаха с добри играчи в първата линия на защитата и имаха силен последен бранител, който в продължение на две години беше играл професионален футбол в зала и удряше наистина здраво.

Точно такъв ми трябва, помисли си Рик и отпи глътка бира. Като нищо ще ми докара ново комоцио. Монтроуз не беше особено бърз, но римските защитници бяха много по-бавни от него. Не след дълго Пиетро и Силвио обявиха, че той не представлява заплаха за тях.

— Ще го размажем — обеща на чист английски Пиетро.

Бирата продължи да се лее. Малко след единайсет Сам изключи проектора и ги изпрати да си вървят с обичайното обещание за яка тренировка в сряда. Рик и Трей изчакаха италианците да си тръгнат, след което отвориха по още една бутилка.

— Синьор Брункардо няма особено желание да търсим друг пробивен бек — обяви Сам, който се присъедини към тях.

— Защо? — попита Трей.

— Не съм сигурен, но май става въпрос за пари. Той е много разстроен от вчерашната загуба. Защо да налива пари, след като не можем да се борим за „Супербоул“? Издръжката на отбора и бездруго му носи само загуби.

— Тогава защо го прави? — попита Рик.

— Добър въпрос. Тук, в Италия, имат много особени данъчни закони. Собствениците на спортни тимове получават големи данъчни облекчения. Иначе не би имало смисъл.

— Отговорът е Фабрицио — подхвърли Рик.

— Забрави за него! — отсече Сам.

— Говоря сериозно. В лицето на Трей и Фабрицио ние разполагаме с двама отлични крайни нападатели. Никой отбор в лигата не може да си позволи двама американци като последни в защитата, затова няма как да ни покрият. Не ни трябва пробивен бек. Франко може да изкопае петдесет ярда на мач и да държи защитата под напрежение. С Трей и Фабрицио спокойно можем да развиваме атаката, печелейки около четиристотин ярда.

— Писна ми от това хлапе! — промърмори Сам, с което сложи край на дискусията около Фабрицио.

По-късно, прехвърлили се в друга кръчма, Рик и Трей вдигнаха тост за Слай, но не пропуснаха да го наругаят. И двамата не искаха да признаят, че носталгията ги гложди и малко завиждат на Слай, който беше сложил точка на всичко и вече летеше към дома.

 

 

Във вторник следобед Рик и Трей излязоха на терена в компанията на Алберто, поел ролята на дубльор. В продължение на три часа работиха върху посоката на пасовете, движението на играчите, ритъма, сигналите с ръце и общото поведение на нападателната формация — всичко това под прякото ръководство на Сам. По някое време се появи и Нино. Въодушевен от новината, че до края на сезона ще използват система за нападение „ловджийска пушка“, той ентусиазирано започна да работи върху началното отиграване на топката. Нещата постепенно се подобриха и в крайна сметка Рик престана да ги гони по целия терен.

В сряда вечерта, навлякъл всички подплънки, Рик разгърна крайните нападатели Трей и Клаудио и започна да ги обстрелва с пасове. Странични, куки, директни, диагонални — всичко, което имаше в репертоара си. Подаваше повече към Клаудио, за да ангажира защитата. На всеки десет разигравания забиваше топката в корема на Франко, принуждавайки го да се бори със зъби и нокти за няколко ярда. Трей беше неудържим. Поиска почивка едва след пълен час спринтове напред и назад. Макар и тотално надиграно преди три дни от слабаците на Милано, в момента нападението изглеждаше способно да прави точки почти когато пожелае. Отборът се пробуди. Нино заля защитата с предизвикателства и ругатни, след което двамата с Пиетро бяха принудени да се спасяват с бягство. Сблъсъкът завърши със сериозна кавга, размахаха се юмруци. Сам се втурна да ги разтървава и със сигурност се чувстваше най-щастливият човек в Парма. Защото виждаше това, за което мечтае всеки треньор: емоции, огън и гняв!

Тренировката приключи в десет и половина. В съблекалнята цареше пълен хаос. Въздухът беше пропит от миризмата на мръсни чорапи, мръсни вицове, обиди и сластни закани към гаджето на опонента. Нормалността се беше завърнала. „Пантерите“ бяха готови за битка.

 

 

Обаждането дойде по мобилния телефон на Сам. Мъжът отсреща се представи като адвокат, който има отношение към спорта и маркетинга. Говореше забързано на италиански и звучеше доста напрегнато. Сам изпита известни затруднения, тъй като беше свикнал да разчита движението на устните и жестовете на своите събеседници.

Адвокатът най-после стигна до причината за обаждането си и обяви, че представлява Фабрицио. В първия момент Сам си помисли, че хлапето е загазило, но се оказа, че не е така. Човекът отсреща се занимавал и с импресарска дейност, клиенти му били десетки футболисти и баскетболисти. Искал да преговаря за договор на Фабрицио.

Ченето на Сам увисна от смайване. Агенти? Тук, в Италия?!

Я виж ти накъде върви играта!

— Това копеле напусна терена посред мач! — изръмжа Сам на уличния си италиански.

— Бил е разстроен и съжалява. Но без него явно не можете да побеждавате.

Сам прехапа език и преброи до пет. Спокойно, спокойно! Договорът означава пари — нещо, което никой от италианските играчи на „Пантерите“ не беше искал. Носеха се слухове, че част от италианците в Бергамо получават пари, но това беше немислимо за останалите отбори в лигата.

Търпение, рече си Сам. Изслушай го.

— Какъв договор имате предвид? — делово попита той.

— Знаете, че той е много добър играч. Може би най-добрият италианец за всички времена. Аз го оценявам на две хиляди евро месечно.

— Две хиляди — повтори Сам.

След което дойде ред на коронния номер, прилаган от всички агенти.

— Имайте предвид, че преговаряме и с други отбори.

— Много добре. Продължавайте да преговаряте. Ние не проявяваме интерес.

— Той може и да намали сумата, но не с много.

— Отговорът е „не“, приятелю. И кажи на хлапето да стои далеч от нашия стадион. В противен случай като нищо може да си счупи някой крак!

 

 

Чарли Крей от „Кливланд Поуст“ кацна в Парма в късния съботен следобед. Един от многобройните му читатели беше попаднал на уебсайта на „Пантерите“, където, за своя огромна изненада, бе открил името на жертва №1 в списъка на Крей.

И Чарли не устоя на изкушението.

В неделя излезе пред хотела си и направи опит да обясни на някакъв таксиджия къде иска да отиде. Човекът не знаеше нищо за футбол американо и нямаше представа къде се намира стадионът. Прекрасно, няма що, въздъхна Крей. Дори таксиджиите не знаят нищо. Историята ставаше все по-обещаваща.

В крайна сметка, някъде около трийсет минути пред началния сигнал, той все пак успя да пристигне на Стадио Ланфранки. Преброи 145 човека на трибуните, 40 „Пантери“ в сребристо и черно и 36 „Бойци“ в синьо-бяло. По една тъмнокожа физиономия във всеки от отборите. Непосредствено преди началния съдийски сигнал публиката достигна 850 души.

Късно през нощта материалът беше готов и прелетя през половината свят, за да стигне в Кливланд, навреме за специалната спортна притурка в понеделнишкия брой на вестника. Чарли отдавна не беше писал репортаж с толкова голямо удоволствие. Ето и пълния текст:

Бучка сирене в „Пица лигата“

Парма (Италия)

По време на злощастната си кариера в НФЛ Рик Докъри има общо 16 паса на 241 ярда, постигнати за четири години в шест различни отбора. Днес, като титуляр на „Пантерите“ от Парма в италианската версия на НФЛ, Докъри подобри този рекорд, при това само за едно полувреме!

21 успешни паса, 275 ярда, четири тъчдауна и — нещо наистина невероятно — нито един пресечен пас!

Нима това е същият онзи играч, който еднолично проигра финала на АФК?! Онзи нещастник, привлечен от „Браунс“ в края на миналия сезон по неизяснени и до днес причини, успял с лекота да спечели титлата „Суперкарък“ на американския професионален футбол?

Да, действително говорим за синьор Докъри. В този прекрасен пролетен ден, властващ над долината на река По, той демонстрира изключително майсторство — подаваше великолепни спирали, смело отстояваше позицията си, безпогрешно разчиташе намеренията на защитата (свободно използвана дума) и — ако щете, вярвайте! — драскаше да спечели всеки ярд! Рик Докъри в пълния си блясък! Баткото в компанията на отдавна възмъжали хлапета.

„Пантерите“ от Парма посрещнаха „Бойците“ от Болоня на игрище за ръгби с дължина 90 ярда, пред шумна и ентусиазирана публика, наброяваща по-малко от хиляда души. И двата тима биха загубили най-малко с 20 точки от „Слипъри Рок“, но на кого му пука? Италианският правилник допуска максимум трима американци във всеки отбор. Днес любимият краен нападател на Докъри се казваше Трей Колби — един доста мършав младеж, пробвал преди време късмета си в университетския отбор на Мисисипи. Това момче беше наистина неудържимо за защитата на Болоня, независимо от различните тактики и схеми.

Колби препускаше на воля по целия терен и направи три тъчдауна в рамките на първите десет минути!

Останалите играчи на „Пантерите“ са тромави момчета, превърнали футбола в хоби на доста късен етап от живота си. Никой от тях не би намерил място в отбора на 10 клас от гимназия в Охайо. Те са с бял цвят на кожата, бавни и дребни. Насочили са се към американския футбол само защото не ги бива нито в европейския, нито в ръгбито.

(Между другото, в тази част на света популярността на „футбол американо“ е доста по-ниска от тази на ръгбито, баскетбола, волейбола, плуването, мотоциклетизма и колоезденето.)

Но „Бойците“ не са някакви слабаци. Техният куотърбек е играл в „Роудс“ (къде беше това? — аха, в Мемфис, Трета дивизия), а пробивният им бек едно време е бягал с топката за „Рътгърс“ (58 пъти за три години). Казва се Рей Монтроуз и днес пробяга 200 ярда и направи три тъчдауна — включително победния минута преди края.

Да, точно така. Дори в Парма Докъри не може да избяга от призраците на миналото. Въпреки че на почивката водеше с 27:7, той отново успя да изтръгне загубата от зъбите на победата. В интерес на истината ще кажа, че вината не беше само негова. В началото на второто полувреме Трей Колби скочи за един неточен пас (каква изненада!) и падна лошо. Изнесоха го от терена с тежка фрактура на левия крак. Нападението се застопори, а мистър Монтроуз започна да марширува по терена. В драматичния финал на мача „Бойците“ отбелязаха тъчдаун секунди преди края и спечелиха с 35:34.

„Пантерите“ на Рик Докъри загубиха два последователни мача. До края на първенството остават още само пет и те едва ли ще се класират за плейофите. През юли е италианският „Супербоул“, а „Пантерите“ явно са се надявали, че Рик Докъри ще ги класира за него.

Може би трябваше да попитат феновете на „Браунс“. Със сигурност бихме ги посъветвали да изритат тоя карък и да потърсят истински куотърбек — най-добре от някой скромен колежански отбор. Час по-скоро, преди да е започнал да раздава пасове на противника.

Ние прекрасно знаем на какво е способен този „стрелец“. Горките „Пантери“, горката Парма!