Джон Гришам
Да играеш за пица (15)

15

Тренировката в сряда започна чак в шест следобед заради някакво застъпване с програмата на ръгбистите. Беше доста по-тежка в сравнение с тази в понеделник. Времето беше студено, валеше ситен дъждец. След половин час спринтове и лишени от ентусиазъм упражнения се оказа, че теренът е твърде кален за нещо друго. „Пантерите“ се прибраха в съблекалнята, където Алекс включи видеото, а Сам Русо направи опит да насочи вниманието им към играта на миланските „Носорози“ — един тим, който до миналата година беше пребивавал във втора дивизия. Този факт беше достатъчно основание за несериозното отношение на играчите, които си разменяха шеги и закачки, докато Сам въртеше кадрите. В крайна сметка той смени дисковете и пусна запис от последния им мач срещу Неапол. Започна със серия пропуснати блокировки от нападателната формация. Това доведе до гореща препирня между Нино и Франко. После Паоло — възпитаникът на „Тексас“, който играеше в първата защитна линия, люто се обиди от някаква забележка на Силвио от втората линия. Атмосферата бързо се нажежи. Невинните закачки отстъпиха място на обидни епитети, тонът се повиши. Алекс направи опит да обуздае италианците, критикувайки почти всеки от играчите с черни фланелки.

Седнал на мястото си, Рик открито се наслаждаваше на кавгата, но едновременно с това оценяваше и поведението на Сам. Треньорът явно подклаждаше огъня, намерението му беше да повиши нивото на емоциите. Понякога ставаше така, че една провалена тренировка или критични видеокадри водеха до желания резултат — отборът да се отърси от прекалената си самоувереност.

Не след дълго лампите светнаха и Сам разпусна играчите. Под душовете липсваха обичайните шеги и закачки. Рик се измъкна от стадиона и забърза към дома си. Облече най-новите си италиански дрехи и точно в 8:00 ч. зае мястото си в Театро Реджио, на петия ред. Благодарение на Габриела знаеше наизуст всички детайли от драмата, наречена „Отело“.

Издържа началото на първо действие с цената на доста усилия, тъй като Дездемона я нямаше. После Габриела се появи на сцената и започна да кърши ръце в нозете на лудия си съпруг Отело. Рик я следеше с неотстъпно внимание. Избирайки подходящия момент, тя погледна към петия ред, сякаш да се увери, че Рик е там. През това време Отело виеше и се оплакваше от нещо, което изобщо не успя да трогне публиката. Дездемона се присъедини към него, двамата си размениха поредица от дълги и страстни монолози и действието свърши.

Рик изчака една-две секунди и започна да ръкопляска. Едрата синьора вдясно се стресна, после бавно вдигна ръце и го последва. Съпругът й стори същото. Аплодисментите бавно набраха сила. Това очевидно блокира критиците и цялата публика стигна до извода, че Дездемона заслужава по-топло отношение. Окуражен от успеха си, Рик се надигна и извика едно дръзко „Браво“. Същото стори и някакъв джентълмен на два реда зад него, който също беше впечатлен от красотата на Дездемона. Последваха ги още няколко зрители, озарени от просветлението. Завесата започна да пада. Габриела стоеше в средата на сцената със затворени очи. На устните й играеше едва забележима усмивка.

В един след полунощ отново бяха в уелската кръчма и оживено разговаряха за опера и футбол. Последното представление на „Отело“ беше насрочено за неделя, когато „Пантерите“ щяха да се изправят срещу „Носорозите“ в Милано. Тя прояви желание да присъства на мача, а Рик лесно я убеди да остане за още една седмица в Парма.

 

 

В петък вечерта, малко след последната тренировка за седмицата, тримата американци хванаха влака за Милано, който тръгваше в 22:05 ч. С тях беше и „тексасецът“ Паоло, поел ролята на гид. Останалата част от отбора беше в „Полипо“, за обичайната пица и бира.

Появи се количка с напитки и Рик купи четири бири, поставяйки началото на дълъг маратон. Слай промърмори, че почти не ние, защото жена му не одобрявала употребата на алкохол. Но жена му беше в Денвър, на другия край на света. В хода на вечерта тя без съмнение щеше да се отдалечи още повече. Трей каза, че предпочита бърбън, но няма проблем да се справи и с една бира. А Паоло беше готов да пресуши цяла каса.

Един час по-късно навлязоха в осветените предградия на Милано. Паоло обяви, че добре познава града, демонстрирайки типичното нетърпение на провинциалист, попаднал в голямо населено място.

Влакът спря в огромната пещера на „Милано Чентрале“ — най-голямата железопътна гара в Европа. Същата, която преди месец беше направила доста силно впечатление на Рик. Качиха се в едно такси и потеглиха към хотела. Паоло се беше погрижил за детайлите. Бяха се споразумели за добър, но не прекалено скъп хотел, намиращ се в един от кварталите, известни с нощния си живот. Никакви туристически обиколки на центъра, никакво залитане по история или изкуство. Това важеше с най-голяма сила за Слай, който се беше нагледал на всякакви катедрали, параклиси и покрити с древни плочи улици. Регистрираха се в хотел „Джони“, намиращ се в северозападната част на Милано. Старичък, семеен, с италиански чар и малки стаи. Двойни стаи. В едната се настаниха Слай и Трей, а в другата — Рик и Паоло. Тесните легла бяха разположени близо едно до друго. Докато настаняваше багажа си, Рик неволно се запита какво ще се получи, ако някой от съквартирантите извади късмет с момиче.

Оказа се, че за Паоло храната е сериозен проблем, докато американците можеха да минат и с по един сандвич. Той избра едно заведение на име „Куатро Мори“, в което предлагаха риба, обявявайки, че му е писнало от пастата и месото на Парма.

Поръчаха прясна щука, уловена в езерото Гарда, опитаха и пържен костур от езерото Комо, но безспорен победител се оказа вареният лин, пълнен с кротони, пармиджано и магданоз. Естествено, Паоло се хранеше бавно и с видима наслада, поливайки рибата с вино. Не пропусна нито десерта, нито кафето. Американците с нетърпение очакваха обиколката из баровете.

Първият се наричаше диско клуб, но на практика представляваше истински ирландски пъб с дълъг „happy hour“, следван от буйни танци. Пристигнаха там в два след полунощ. Заведението се тресеше от бесните ритми на някаква британска пънк банда, стотици млади мъже и жени извиваха тела в ритъма на музиката. Изпиха по някоя бира и започнаха да се оглеждат за дами. Но езикът се оказа почти непреодолима бариера.

Вторият беше един доста по-скъп клуб с куверт от десет евро. Но Паоло откри някакъв познат, който имаше друг познат и в крайна сметка така и не платиха за вход. Настаниха се край свободна масичка на втория етаж, от която се откриваше хубава гледка към оркестъра и дансинга под краката им. На масата кацна бутилка датска водка с четири чаши лед и нощта пое в съвсем различна посока. Рик плати с кредитната си карта, защото бързо съобрази, че Слай и Трей разполагат с ограничен бюджет. Паоло също беше на техния хал, но се стараеше да не му личи. Самият Рик, великият куотърбек със заплата от двайсет бона годишно, беше достатъчно щастлив, за да се направи на баровец. Паоло изчезна и след малко се появи в компанията на три момичета. И трите бяха красиви италианки, които явно бяха проявили желание да кажат здрасти на американците. Едната говореше малко английски, но след размяната на няколко сковани фрази момичетата започнаха да си бъбрят на италиански с Паоло, а американците учтиво бяха изтикани в ъгъла.

— Как можеш да си хванеш мадама, след като никоя не говори английски? — подхвърли Рик, обръщайки се към Слай.

— Жена ми говори — отвърна той.

Трей се надигна и поведе едно от момичета към дансинга.

— Тези европейски мацки хич не си падат по черните — отбеляза Слай.

— Трябва да е ужасно — съчувствено кимна Рик.

След час водката свърши, а италианките се разкараха.

Истинският купон започна малко след четири сутринта, когато влязоха в някаква претъпкана баварска бирария. На сцената се вихреше реге банда, отвсякъде се чуваше английска реч. Оказа се, че тук се събират американски студенти и всякакви други англоговорещи младежи. На връщане от бара с четири халби в ръце, Рик внезапно попадна в обкръжението на група млади дами. Съдейки по акцента им, трябваше да са някъде от американския Юг.

— Далас — обяви едната от тях.

Оказаха се туристически агентки, доста надхвърлили трийсетте и най-вероятно омъжени, въпреки че брачни халки не се виждаха. Рик паркира халбите на масата им и предложи тост. Съотборниците му да вървят по дяволите. Времената на студентските братства отдавна бяха минало. Броени секунди по-късно вече танцуваше с Бевърли — пищна мадама с червеникава коса и хубава кожа. Танцуваше плътно прилепена до него. Дансингът беше претъпкан, двойките се блъскаха една в друга. Бевърли здраво се вкопчи в Рик, сякаш за да се предпази. Ръцете й се увиха около шията му, тялото й съблазнително се отъркваше в неговото, докосвайки го навсякъде. В паузата между две парчета тихо предложи да се усамотят в някой ъгъл, далеч от конкуренцията. Беше лепка, при това от най-решителните.

Съотборниците му не се виждаха никъде.

Рик благоразумно я върна на масата, където колежките й поддържаха оживени контакти с мъжете около себе си. Покани на танц Лиса от Хюстън, чийто бивш съпруг я зарязал заради бизнес партньорката си, и прочие, и прочие. Тази е истинска досада, помисли си Рик. Предпочитам Бевърли.

Отнякъде изскочи Паоло и започна да забавлява дамите на невероятния си английски, засипвайки ги с небивалици. Двамата с Рик били прочути ръгбисти от Рим, които обикаляли света с отбора си, печелели милиони и си живели като царе. Когато сваляше мадами, Рик почти никога не прибягваше до лъжи може би защото никога не му се налагаше. Но сега му беше интересно да гледа как италианецът омайва южнячките.

Слай и Трей изчезнали с някакви блондинки, които говорели езика с много смешен акцент, осведоми го Паоло в момента, в който се прехвърлиха на друга маса. Може би ирландски, помисли си Рик.

След третия или четвъртия танц Бевърли най-после го нави да се измъкнат през една от страничните врати незабелязано от приятелките й. Изминаха няколко преки без никаква представа къде се намират. После видяха едно свободно такси. Мачкаха се на задната седалка в продължение на десетина минути, после таксито спря пред хотел „Риджънси“. Стаята й беше на петия етаж. Докато дърпаше пердето, Рик отбеляза, че навън вече се разсъмва.

 

 

Успя да отлепи едното си око някъде в ранния следобед. С негова помощ зърна крак с лакирани в яркочервено пръсти. Бевърли все още спеше. Рик затвори окото си и се унесе. При второто събуждане главата му беше значително по-зле. Жената не беше в леглото, някъде наблизо плискаше душ. Това го накара да обмисли възможностите за бягство.

Всъщност свободата беше леснопостижима — едно несръчно сбогуване, и толкоз. Но въпреки това му беше неприятно. Винаги ставаше така. Нима лесният секс си струва купищата лъжи за измъкване? „Хей, беше страхотна, но сега трябва да тръгвам.“ „Разбира се, ще ти се обадя.“

Колко пъти беше отварял очи, опитвайки се да си спомни името на момичето и мястото, където го беше забърсал? Колко пъти се беше мъчил да възстанови поне част от самия акт, а и от онзи бързо отлитащ миг, предхождащ леглото?

Душът продължаваше да тече. Дрехите му бяха на купчина до вратата.

Изведнъж се почувства остарял. Не непременно помъдрял, но със сигурност уморен от ролята на скачащо във всякакви легла ергенче, надарено със златна ръка. Всичките му връзки бяха мимолетни — от красивите мажоретки в колежа до тази непозната в един чужд град.

Ролята на спортиста жребец беше приключила. Това стана още в Кливланд, след последния му истински мач.

Помисли за Габриела, после направи опит да я прогони от главата си. Почувства се странно виновен, че лежи под чаршафите в една хотелска стая, а душът оттатък облива тялото на жена, чието фамилно име така и нямаше да научи.

Облече се бързо и зачака. Душът спря и Бев се появи от банята, облечена в хотелска хавлия.

— О, вече си станал — подхвърли с пресилена усмивка тя.

— Беше крайно време — отвърна той, обзет от нетърпение да приключат колкото е възможно по-бързо. Надяваше се, че жената срещу него няма да протака нещата с разни покани за кафета, вечери или повторение на нощта. — Трябва да тръгвам.

— Сбогом — хладно отвърна тя и влезе обратно в банята. Ключалката щракна.

Прекрасно. В коридора му хрумна, че е омъжена и вероятно се чувства далеч по-виновна от него.

Четиримата приятели се събраха на бира и пица. Бореха се с махмурлука и си разменяха новини. Рик с изненада установи, че този хлапашки разговор му се струва глупав.

— Да сте чували за правилото на четирийсетте и осем часа? — попита той. После, без да чака отговор, добави: — То е много популярно в професионалните среди и гласи: никакво къркане четирийсет и осем часа преди началото на мача!

— Началото на нашия е след около двайсет — констатира Трей.

— Значи майната му на правилото — отсече Слай и надигна халбата.

— Предлагам тази вечер да я караме по-кротко — рече Рик.

Тримата кимнаха, но не изглеждаха убедени. Откриха някакъв полупразен диско клуб и в продължение на час хвърляха стрели към мишената за дартс, закрепена на стената. Заведението бавно се пълнеше, на естрадата се появи оркестър. Изведнъж се оказа, че това е любимото място на немски студенти, повечето от тях момичета, които очевидно бяха готови за дълъг купон. Танците започнаха и стрелите бяха забравени.

Много неща бяха забравени.

 

 

В Милано американският футбол беше по-малко популярен, отколкото в Парма. Някой беше казал, че в този град живеят най-малко сто хиляди янки, но явно малцина от тях си падаха по тази игра. Срещата започна пред около двеста зрители.

„Носорозите“ играеха домакинските си мачове на старо футболно игрище с няколко реда открити трибуни. Години наред отборът се беше мъчил в Серия Б, този сезон беше първият му сред елита. Той трудно можеше да се сравнява с могъщите „Пантери“ и разликата от двайсет точки, с която водеше на полувремето, беше абсолютно необяснима.

Първата част на мача беше истински кошмар за Сам. Както очакваше, тимът беше крайно демотивиран и никакви крясъци не успяха да го събудят. След четири комбинации задъханият Слай се озова край страничната линия. Франко изпусна топката при единственото си пренасяне. Неговият опитен куотърбек изглеждаше малко бавен, а пасовете му бяха неуловими. Два от тях бяха достатъчно разсеяни, за да попаднат в ръцете на „Носорозите“. Рик сбърка едно поемане и се отказа да гони топката. Краката му тежаха като олово.

Докато се прибираха на полувремето, Сам се приближи до своя куотърбек.

— Махмурлия ли си? — пожела да узна той. Гласът му не беше много висок, но все пак достатъчно силен, за да го чуят и останалите играчи. — Колко време си в Милано? През целия уикенд ли пихте? Знаеш ли на какво приличаш на терена? На едно голямо лайно!

— Много ти благодаря, тренер — каза Рик и се затича надолу, но Сам изравни крачка с него, без никакво намерение да го остави на мира. Италианците се разделиха да им направят път.

— Нали трябва да си лидер?

— Благодаря, тренер.

— Но вместо това ти излизаш на терена с кървясали очи! Дори хамбар не можеш да улучиш с топката! Повдига ми се от теб!

— Благодаря, тренер.

Вътре в съблекалнята ги подхвана Алекс, на италиански. Ситуацията стана напечена. Повечето от играчите не сваляха погледи от Рик и Слай, който скърцаше със зъби, за да спре гаденето в стомаха си. Трей не беше допуснал големи грешки през първата част, но и не беше направил нищо особено. До този момент Паоло успяваше да се укрива сред съотборниците си.

В главата му проблесна спомен. Болничната стая в Кливланд. Той гледа новините по И Ес Пи Ен, единственото му желание е да докопа торбичката над главата си и да завърти кранчето на викодина докрай, за да се отърве от мъките.

Къде са шибаните химикали, когато има нужда от тях? И защо, по дяволите, обича именно тази игра?

Когато Алекс най-после млъкна, Франко помоли треньорите да излязат и те охотно се подчиниха. Съдията се извърна с лице към съотборниците си и спокойно, без да повишава тон, ги помоли да се стегнат. Времето е достатъчно, а „Носорозите“ са банда аматьори.

Всичко това беше изречено на италиански, но Рик го разбра.

Преломът започна драматично и приключи още преди всъщност да е започнал. При второто разиграване след почивката Слай направи един великолепен тъчдаун, след като пробяга над шейсет и пет ярда. Но парата му свърши в мига, в който пресече голлинията. Едва успя да се добере до страничната линия, клекна зад пейката и избълва всичките гадости, които беше събирал през уикенда. Рик го чу, но предпочете да гледа на другата страна.

Имаше флаг. След кратко съвещание беше решено разиграването да бъде отменено. Нино беше дръпнал шлема на някакъв защитник и бе забил коляно в слабините му — акт, който му донесе отстраняване. Това въодушеви „Пантерите“, но разгневи „Носорозите“. Псувните и блъсканицата достигнаха опасно високо равнище. Рик погрешно реши, че сега е моментът да опита един пробив в защитата на противника. Спечели петнайсет ярда и за да докаже решителността си, наведе шлема си, вместо да излезе извън терена. Половината от защитниците на „Носорозите“ го връхлетяха с намерението да го ликвидират. Олюлявайки се, обяви следващата комбинация — пак към Фабрицио. Новият център, четирийсетгодишен тип на име Сандро, хвърли нескопосано топката и тя падна на полето. Рик успя да я покрие с тяло миг преди един як и много ядосан бранител да се стовари отгоре му. Трети опит и 14 ярда — пас към Фабрицио. Истински снаряд, който улучи каската на хлапето и отскочи встрани. Фабрицио я смъкна от главата си и гневно я запрати по посока на Рик, след което хукна по посока на съблекалните.

Лишено от възможности за пробиви по земя и без най-добрия краен нападател, нападението нямаше много опции. Франко правеше героични усилия да се промуши сред купчината играчи на противника. Отново и отново, без успех.

В края на последната четвъртина Рик седна сам на пейката. Отборът губеше с 34:0, а отбраната отчаяно се бореше да спести поне част от този срам. Полудели от гняв, Пиетро и Силвио от втората защитна линия буквално късаха глави и крещяха на съотборниците си да убият всеки, който има топката.

Рик не помнеше да се е чувствал толкова зле в края на футболен мач. Закотвиха го на пейката за последното притежание на топката.

— Почини си! — изсъска Сам, а Алберто изтича да инструктира групичката играчи. Атаката продължи 10 разигравания, проведени изцяло по земя, и отне четири минути. Франко пробиваше през центъра, а Андрео, заместникът на Слай, шареше вдясно и вляво с неголяма скорост, но желязна решителност. Играейки само за слава, „Пантерите“ най-сетне успяха да направят тъчдаун десет секунди преди края, когато Франко намери пролука по пътя към крайната зона. Опитът за допълнителна точка беше блокиран.

Пътуването по обратния път беше бавно и мъчително. Рик заемаше една от задните седалки на автобуса, оставен насаме с болката си. Пред него седяха все още бесните треньори. Някой получи информация по мобилния си телефон, според която Бергамо бе нанесъл тежко поражение на Неапол при гостуването си там — 42:7. След тази новина и бездруго тежкият ден стана направо непоносим.