Включено в книгата
Оригинално заглавие
Playing For Pizza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

4

С „Гадзета ди Парма“ в ръце, треньорът Русо търпеливо седеше на твърдия пластмасов стол в чакалнята. Изпитваше известна нервност и това го дразнеше. С новия куотърбек се бяха чули един път по телефона от някакво игрище за голф във Флорида и в разговора им бе останало нещо неизказано. Докъри очевидно не беше въодушевен от идеята да играе в Парма, но явно нямаше нищо против да живее за известно време в чужбина. Новината за „най-големия карък на света“ все още беше актуална, а самият той — обект на много подигравки. Като всеки професионален футболист той имаше нужда да играе, но май не беше сигурен, че иска да вижда топката.

Призна, че не знае нито дума италиански, но в гимназията учил испански. Никакъв проблем, реши Русо.

Самият той никога не беше тренирал професионален куотърбек. Последният, с когото се беше занимавал, играеше от време на време в университетския отбор на Делауер. Дали Докъри изобщо ще пасне? Отборът беше възхитен от идеята за такъв талант в редиците си, но дали момчетата щяха да го приемат? Възможно ли бе присъствието му да отрови атмосферата в съблекалнята? И дали изобщо ще приеме треньорските наставления?

„Евростар“ от Милано пристигна, както винаги точен до секундата. Вратите изсъскаха и се отвориха, пътниците се изсипаха на перона. Повечето от тях бяха облечени в дебели, тъмни на цвят палта. В средата на март все още беше студено. После се появи и Докъри — абсурдно загорял от плажовете на Южна Флорида и облечен като за питие в някой от летните кънтри клубове: ленено сако в кремав цвят, лимонена риза с тропически мотиви, бял панталон и обути на бос крак мокасини от крокодилска кожа, над които се виждаха загорели глезени. Мъкнеше два огромни куфара на колелца — доста трудна задача, тъй като през рамото му беше преметнат сак с пълен комплект стикове за голф.

Куотърбекът беше пристигнал.

Наблюдавайки го как се бори с багажа, Сам бързо разбра, че този човек никога досега не беше пътувал с влак. После стана и се приближи към него.

— Здрасти, Рик. Аз съм Сам Русо.

— Здрасти, тренер — дари го с нещо като усмивка Докъри и отново направи опит да намести стиковете за голф на гърба си.

— Добре дошъл в Парма. Дай да ти помогна.

Сам хвана един от куфарите и го поведе през чакалнята.

— Благодаря. Тук е доста студено.

— Е, не е като във Флорида. Как беше полетът?

— Нормално.

— Обичаш голфа, а?

— О, да. А кога ще се стопли?

— След месец.

— Тук има ли игрища за голф?

— Честно казано, не знам. Лично аз не съм виждал нито едно.

Излязоха от гарата и се насочиха към малката хонда на Сам.

— Това ли е колата ти? — попита Рик и очите му се плъзнаха по останалите автомобили на паркинга. Всичките бяха малки.

— Хвърли стиковете на задната седалка — рече Сам и отвори багажника. Вътре имаше място само за единия от куфарите. Вторият отиде на задната седалка, върху сака за голф.

— Добре, че взех малко багаж — отбеляза Рик, докато се качваше в колата. Беше висок метър и осемдесет и осем, факт, благодарение на който коленете му се залепиха за арматурното табло. Седалката отказа да се плъзне назад, блокирана от стиковете. — Тук карат само малки коли, а?

— Да. Литър бензин струва долар и двайсет.

— А колко струва един галон?

— Не използват галони, а литри — отвърна Сам, включи на скорост и колата потегли.

— Добре де, но все пак колко излиза един галон? — държеше на своето Рик.

— Литърът е приблизително четвърт галон.

Рик се замисли. Очите му механично се плъзгаха по сградите от двете страни на Страда Гарибалди.

— Ясно — промърмори той. — Та колко все пак струва галонът?

— Кой колеж си завършил?

— А ти?

— „Бъкнел“.

— Никога не съм го чувал. Там играят ли футбол?

— Разбира се, но на ниско ниво. Нищо общо с „Голямата десетка“.

— Тези сгради наистина са стари — отбеляза Рик.

— Ненапразно наричат Италия „старата родина“. Каква беше специалността ти в колежа?

— Физическо възпитание. Мажоретки.

— А история учил ли си?

— Мразя историята. Защо питаш?

— Парма е град на две хиляди години, с много интересна история.

— Парма — промърмори Рик и направи опит да се намести в седалката, победен от споменаването на името на града. Прерови джобовете си за мобилния телефон, стисна го в шепа, но не го включи. — Какво търся в Парма, Италия, дяволите да ме вземат?

Това прозвуча не като въпрос, а по-скоро като мрачна декларация.

Преценил, че думите му не се нуждаят от коментар, Сам реши да влезе в ролята на екскурзовод.

— Сега сме в центъра, най-старата част на града. За пръв път ли идваш в Италия?

— Аха. Онова там какво е?

— Казва се Палацо дела Пилота. Строителството му е започнало преди четиристотин години, но така и не е завършено. През 1944 година бил яко бомбардиран от съюзниците.

— Бомбардирали сме Парма?

— Бомбардирали сме всичко, включително Рим. Само Ватикана сме пожалили. Може би си спомняш, че италианците са имали лидер на име Мусолини, който сключил сделка с Хитлер. Погрешен ход, защото италианците не си падат по войната. Много повече ги бива в храната, виното, спортните коли, модата, секса.

— Това място може и да ми хареса.

— Непременно ще ти хареса. Да знаеш, те обожават операта. Вдясно е Театро Реджио — прочутата местна опера. Ходил ли си някога на опера?

— Че как не? Ние в Айова сме израснали с операта. Голяма част от детството ми е преминало в нея. Ти майтап ли си правиш, Сам? Какво, по дяволите, мога да търся в операта?

— Ето и дуомо — подмина въпросът му мениджърът.

— Какво?

— Дуомо, или катедралата. От латинската дума за купол. Представи си „Супердоум“, „Кериърдоум“… Всичките ни известни стадиони.

Рик не отговори. В главата му изплуваха спомените за куполи и стадиони — неприятни заради играта, която се практикува в тях. В момента се намираха в сърцето на Парма. Улицата беше задръстена от коли, тротоарите гъмжаха от пешеходци.

— Повечето италиански градове са изградени около един централен площад, тяхната пиаца — продължи след кратка пауза Сам. — Този тук се нарича Пиаца Гарибалди — пешеходна зона е, има много магазини и кафенета. Италианците обичат да си четат вестника и да пият кафето си на открито. Не е много лош навик.

— Аз не пия кафе.

— Значи е време да започнеш.

— А как се отнасят към американците?

— Предполагам, че ни харесват, макар че не се задълбочават по въпроса. Ако се замислят, вероятно няма да харесат правителството ни, но, общо взето, не им пука. Но иначе са луди по нашата култура.

— Включително футбола?

— До известна степен. Отсреща има един много приятен бар. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, още е рано.

— Не става въпрос за алкохол. Тукашните барове са по-скоро кръчми и кафенета, място за среща с познати.

— Ще се въздържа.

— Добре, както искаш. По принцип в центъра се случва всичко. Твоят апартамент е на няколко преки оттук.

— Изгарям от нетърпение да го видя. Имаш ли нещо против, ако проведа един телефонен разговор?

Прего.

— Какво?

— Прего означава „моля“, „не се притеснявай“.

Рик започна да набира, а Сам продължи да си пробива път през следобедния трафик. Рик погледна встрани в момента, в който мениджърът включи радиото и в колата прозвуча тиха оперна музика. Отсреща не вдигнаха. Без да оставя гласово съобщение, куотърбекът затвори телефона и го пусна в джоба си.

Сигурно звъни на агента си, помисли Сам. Или на приятелката си.

— Имаш ли си момиче? — попита на глас той.

— Нищо специално в момента. Разбира се, познавам куп фенки на НФЛ, но те са тъпи като задници. А ти?

— Женен от единайсет години, без деца.

Прекосиха мост, който се казваше Понте Верди.

— Това е река Парма, която разделя града.

— Красива е.

— Отсреща започва Парко Дукале — най-големият парк в града. Много е хубав. Италианците са големи майстори на градините и аранжирането на открити пространства.

— Хубав е.

— Радвам се, че ти харесва. Прекрасно място за разходка с момиче, за четене и припичане на чист въздух.

— Никога не съм си падал по парковете.

Каква изненада.

Направиха широк кръг, прекосиха обратно реката и не след дълго потънаха в лабиринт от тесни еднопосочни улички.

— Показах ти по-голямата част от центъра на Парма — обяви Сам.

— Благодаря.

На няколко пресечки южно от парка поеха по извита уличка на име Виа Линати.

— Ей там — каза Сам и махна с ръка към редица четириетажни сгради, боядисани в различни цветове. — Апартаментът ти е в онази, втората, със златистата фасада. На третия етаж. Това е един от хубавите квартали на града. Собственикът на отбора синьор Брункардо притежава няколко жилищни сгради в Парма и по тази причина имаш възможност да живееш в центъра. Тук е доста по-скъпо.

— А момчетата наистина ли играят без пари? — поинтересува се Рик, спомнил си откъслеци от предишния им разговор.

— Американците получават заплата отвърна Сам. — Тази година сте само трима. Но никой не взема колкото теб. Да, италианците действително играят от любов към спорта. И за традиционната пица след мача. — Замълча за момент, после добави: — Сигурен съм, че ще ги харесаш.

Това беше първият му опит да пробуди някакъв отборен дух. Когато куотърбекът е недоволен, в тима винаги възникват проблеми.

Сам успя по някакъв начин да напъха хондата на свободно място, което беше два пъти по-малко от габаритите й, след което двамата разтовариха куфарите и стиковете за голф. Асансьор липсваше, но стълбището беше по-широко от нормалното. Апартаментът беше обзаведен и имаше три стаи — спалня, дневна и малка кухня. В чест на новия куотърбек от НФЛ синьор Брункардо беше направил козметичен ремонт. Стените бяха прясно боядисани, а килимите, пердетата и обзавеждането в хола бяха съвсем нови. По стените висяха дори картини — ярки произведения на съвременното изкуство.

— Не е лошо — промърмори Рик и Русо изпусна скрита въздишка на облекчение. Той отлично познаваше проблемите на градските жилища и Италия — повечето от тях бяха малки, стари и скъпи. Ако куотърбекът останеше разочаровани, това със сигурност щеше да породи тревога у синьор Брункардо. И нещата щяха да се усложнят.

— По пазарни цени месечният наем на този апартамент е най-малко две хиляди евро — направи опит да го впечатли Сам.

Рик внимателно положи стиковете си на дивана.

— Хубаво място — отново промърмори той. Отдавна не помнеше колко апартаменти беше сменил през последните шест години. Постоянното местене — нерядко набързо и без предварителна подготовка — беше притъпило в съзнанието му всякакви идеи за квадратура, украса и обзавеждане.

— Ако искаш, можеш да се преоблечеш — предложи Сам. — Аз ще те чакам долу.

Рик сведе поглед към белите панталони и загорелите си глезени и почти беше готов да промърмори едно „и така съм си добре“. След което схвана намека и кимна.

— Окей, дай ми пет минути.

— На две пресечки вдясно от входа има едно кафене — рече Сам. — Ще седна отвън да изпия едно еспресо.

— Няма проблем, тренер.

Сам си поръча кафето и разтвори вестника. Въздухът беше влажен, слънцето се скри зад фасадите на близките сгради. Американците неизбежно преживяват кратък период на културен шок. Езиковата бариера, малките автомобили, тесните улици и още по-тесните жилища, ограниченията на града. Всичко това оказва своето влияние, особено върху представителите на средната класа, които не са пътували по света. За петте си години като треньор на „Пантерите“ от Парма Сам се беше сблъскал с един-единствен американец, който беше посещавал Италия, преди да се присъедини към отбора.

Най-лесно свикваха с две от националните „съкровища“ на Италия: храната и жените. Към второто от тях треньорът Русо не демонстрираше отношение, но в замяна на това беше отлично запознат с магията на италианската кухня. Мистър Докъри изобщо нямаше представа, че го чака четиричасова вечеря, съставена от невероятни блюда.

Десет минути по-късно се появи и самият той, с неизбежния телефон в ръка. Вече изглеждаше много по-добре: морскосин блейзър, избелели дънки, тъмни чорапи и обувки.

— Кафе? — попита Сам.

— Не, само една кока-кола.

Сам размени няколко думи с келнера.

— Значи говориш наречието, а? — подхвърли Рик, докато прибираше телефона в джоба си.

— Живея тук от пет години, а жена ми е италианка. Мисля, че вече ти го казах.

— А другите янки оправят ли се с езика?

— Знаят по няколко думи, които са запомнили от ресторантските менюта.

— Чудя се как ще контактувам със съотборниците си по време на мач — подхвърли Рик.

— На английски — отвърна Сам. — Обикновено италианците схващат за какво става въпрос, но понякога се дънят.

— Като в колежа, а? — запита невинно Рик и двамата избухнаха в смях. Той изпи колата си и добави: — Няма да се напъвам да уча езика. Прекалено е сложно. В Канада съм играл с куп французи, което изобщо не ми попречи. Всички знаеха и английски.

— Мога да те уверя, че тук не е така — поклати глава Сам.

— Да, ама това не им пречи да използват „Америкън Експрес“ и да разпознават нашите „гущери“.

— Може би. Но идеята да понаучиш езика не е лоша. Животът ти ще стане по-лесен, а съотборниците ти ще те обикнат.

— Да ме обикнат ли? — вдигна вежди Рик. — Какви ги говориш, за бога? Аз не съм обичал съотборник от колежа насам!

— Тук е като в колежа. Едно голямо братство от момчета, които обичат да сложат екипите, да се бутат два часа, а после отиват да пият бира. Ако те приемат, в огъня ще стъпят за теб. Впрочем сигурен съм, че ще те приемат.

— Те знаят ли за, хм, последния ми мач в Лигата?

— Не съм ги питал, но някои от тях сто на сто знаят. Те обичат футбола и непрекъснато гледат мачове по телевизията. Нямаш причини за тревога, Рик. Всички са страшно доволни, че си тук. Никога не са печелили италианския „Супербоул“ и са дълбоко убедени, че тази година ще го сторят.

Вниманието им беше привлечено от три синьорини, които вървяха по тротоара с гъвкава походка. Рик ги проследи с очи и зарея поглед нагоре по улицата. Изглеждаше като чужденец на непозната планета и сърцето на Сам се сви. Този човек беше станал обект на невиждано в историята на професионалния футбол публично унижение, след което изведнъж се беше озовал тук, смутен и объркан. За момента Парма беше неговият дом, друг избор нямаше.

— Искаш ли да хвърлиш едно око на игрището? — попита той.

— Разбира се, тренер.

На ъгъла Сам махна към тясна пресечка.

— Там има един магазин за мъжко облекло, непременно трябва да му обърнеш внимание.

— Имам си достатъчно дрехи.

— Казах да му обърнеш внимание. Италианците се обличат много стилно и ще те оглеждат внимателно. Както мъжете, така и жените. Тук никой не може да каже, че разполага с достатъчно дрехи.

— Добре, тренер. Език, дрехи. Още нещо?

— Да, но то е по-скоро съвет. Опитай се да се забавляваш. Попаднал си в един прекрасен стар град, а едва ли ще останеш задълго.

— Разбира се, тренер.