Джон Гришам
Да играеш за пица (3)

3

Напускането на Кливланд се оказа доста стресиращо, въпреки че местенето и събирането на багажа отдавна му бяха станали навик. Някой беше разбрал, че държи под наем апартамент на седмия етаж в една сграда с изцяло остъклена фасада близо до езерото, и когато насочи черния си шевролет тахо към паркинга, в близост до малката къщичка на пазача вече висяха някакви типове с вид на репортери, преметнали фотоапарати през рамо. Рик вкара колата в подземния паркинг и забърза към асансьора. Когато отключи входната врата, телефонът в кухнята звънеше. Изчака го да спре и натисна бутона за съобщенията. Любезната гласова поща се оказа от самия Чарли Крей.

Три часа по-късно големият джип беше запълнен с дрехи, стикове за голф и стереоуредба. За това бяха необходими точно тринайсет качвания и слизания с асансьора — беше ги броил, в резултат на които раменете и вратът му бяха почти парализирани. Главата му болезнено пулсираше, а хапчетата изобщо не действаха. Не би трябвало да шофира под въздействието на такова количество лекарства, но Рик го направи.

Бягаше. Искаше час по-скоро да обърне гръб на наетия апартамент с взетите на лизинг мебели, на Кливланд и „Браунс“ с неговите ужасни фенове. Да отиде на друго място, без да се интересува къде точно се намира то.

Мъдро беше наел апартамента само за шест месеца. Животът след колежа го беше научил да не сключва дълги договори и да не трупа прекалено много вещи.

Пробивайки си път по оживените централни улици, той успя да хвърли един прощален поглед към Кливланд. Сбогом и всичко хубаво! Радваше се, че напуска този град. Мислено се закле кракът му никога повече да не стъпва тук, разбира се, с едно изключение: ако някога му се наложи да играе срещу „Браунс“. После тръсна глава и реши да не мисли за бъдещето. Поне през следващата седмица.

Беше достатъчно честен да си признае, че Кливланд със сигурност е по-щастлив от заминаването му, отколкото той.

Пое на запад към Айова, но не изпитваше кой знае какъв ентусиазъм да се прибере у дома. От болницата беше позвънил на родителите си. Майка му го попита как е главата и го помоли да се откаже от проклетата игра. А баща му пожела да узнае какво, по дяволите, се е опитал да направи с онзи фатален последен пас.

— Как вървят нещата в Девънпорт? — успя да попита Рик, но и двамата знаеха какво има предвид. Едва ли проявяваше интерес към състоянието на местната икономика.

— Не особено добре — отвърна баща му.

Вниманието му беше привлечено от метеорологичната прогноза по радиото. Силни снеговалежи на запад, виелици в Айова. Това беше достатъчно и Рик с облекчение зави наляво и се насочи на юг.

Един час по-късно звънна мобилният му телефон. Беше Арни. Обаждаше се от Вегас и гласът му беше почти щастлив.

— Къде си, момче?

— Току-що се изнесох от Кливланд.

— Слава богу. У дома ли си отиваш?

— Не. Карам си просто ей така, на юг. Може би ще отскоча до Флорида да поиграя голф.

— Добра идея. Как е главата?

— Добре.

— Някакви други мозъчни увреждания? — засмя се Арни. Това беше стара закачка, която Рик беше чувал поне стотина пъти.

— Свирепи — отвърна той.

— Слушай, момче. В момента работя върху една възможност за теб. Гарантирано титулярно място, разкошни мажоретки. Проявяваш ли интерес?

Рик бавно повтори думите му, убеден, че не е чул добре. Викодинът действаше върху определени зони на мозъка му.

— Да — промърмори най-сетне той.

— Току-що разговарях с главния мениджър на „Пантерите“, които са готови да ти предложат договор — веднага и без въпроси. Парите не са много, но все пак ще имаш работа. Пак ще бъдеш куотърбек, при това твърд титуляр! Всичко е готово, очаква се твоето съгласие.

— „Пантерите“?

— Точно така. „Пантерите“ от Парма.

Настъпи продължителна пауза, по време на която Рик водеше мъчителна борба с географските си познания. Очевидно ставаше въпрос за някой отбор от по-долните дивизии или дори независима аматьорска лига, която е на светлинни години от НФЛ и е за посмешище. Със сигурност не става дума за футбол в зала. Но Рик беше достатъчно опитен, за да не мисли в тази посока.

Освен това не успя да разбере къде е Парма.

— „Пантерите“ от Каролина ли каза, Арни? — пожела да уточни той.

— Чуй ме добре, момче. Става въпрос за „Пантерите“ от Парма.

Рик объркано поклати глава. Едно от предградията на Кливланд носеше това име.

— Добре, Арни — въздъхна той. — Извинявай, но главата ми все още не е наред. Обясни ми къде точно се намира тази Парма, ако обичаш.

— В Северна Италия, на около час път от Милано.

— А къде е Милано?

— Пак там, в Северна Италия. Ще ти купя атлас. Но както и да е…

— Там не играят американски футбол, Арни. Там играят една друга игра, на която ние й викаме сокър.

— Слушай ме внимателно. В Европа има няколко утвърдени лиги по американски футбол — в Германия, Австрия, Италия. Сигурно ще ти бъде забавно. Къде остана приключенският ти дух?

Главата на Рик отново започна да пулсира. Нуждаеше се от поредното хапче, но направи усилие да се въздържи. И бездруго беше достатъчно дрогиран. Изобщо не му се мислеше какво ще се случи, ако го спрат за проверка. Като види името на шофьорската книжка, ченгето ще посегне или към белезниците, или направо към палката си.

— Мисля, че няма да стане — с усилие промълви той.

— Трябва да го направиш, Рик! Една година в Европа ще ти се отрази добре, а и тук нещата ще се позабравят. Ще ти призная, че нямам нищо против да въртя телефоните, но времето е неподходящо. Крайно неподходящо!

— Не ми се слуша повече, Арни. Дай да се чуем по-късно, защото главата ми буквално ще се пръсне!

— Окей. Но имай предвид, че не разполагаме с много време. Отборът от Парма търси спешно куотърбек, защото сезонът им скоро започва. Но не куотърбек въобще, а определен…

— Добре, Арни, разбрах. Ще се чуем по-късно.

— Чувал ли си за сиренето „Пармезан“?

— Разбира се.

— Е, там го правят — в Парма. Ясно ли ти е?

— Ако ми трябва сирене, отивам да си го купя в Грийн Бей — промърмори Рик и сам се учуди на духовитостта си, надделяла над лекарствата.

— Позвъних на „Пакърс“, но все още чакам отговор.

— Изобщо не ми се слушат такива неща!

 

 

Рик спря на един оживен паркинг в близост до Мансфийлд, влезе в ресторанта и си поръча пържени картофи с кока-кола. Текстът в менюто изглеждаше доста размазан пред очите му. Принуди се да вземе поредното хапче, главно заради силната болка в горната част на гръбнака. Преди да напусне болницата, все пак успя да включи телевизора и да изгледа репортажа на И Ес Пи Ен. В момента, в който бе видял как собственото му тяло се огъва под жестокия удар и рухва на земята, той неволно се бе свил и дори бе направил опит да избегне катастрофата.

Двамата шофьори на камиони на съседната маса се загледаха в него. Прекрасно, няма що! Защо не се сети за шапка или някакви слънчеви очила?

Мъжете започнаха да си шепнат и да го сочат с пръст, към тях се присъединиха и други клиенти. Някои го гледаха с любопитство, други с видима агресивност. Прииска му се да скочи и да се махне, но викодинът каза: не, трябва ти още малко почивка. Поръча си още една порция пържени картофи и направи опит да се свърже с родителите си. Но те или бяха навън, или просто не желаеха да вдигнат слушалката. Позвъни на един приятел от колежа в Бока и помоли да бъде приютен за няколко дни.

Шофьорите се смееха високо и той направи огромни усилия да не им обръща внимание.

Разгъна книжната салфетка и започна да изписва цифри. „Браунс“ му дължаха 50 000 долара за плейофите (които най-вероятно щяха да му бъдат платени). В банковата му сметка в Девънпорт имаше около 40 000. Честите трансфери в кариерата му бяха попречили да се сдобие с някаква недвижима собственост, а джипът беше купен на лизинг срещу 700 долара на месец. Други активи нямаше. Краткият анализ на цифрите сочеше, че разполага с около 80 000 долара.

Да се откаже от професионалния спорт с тази сума плюс три сътресения не беше чак толкова зле. Особено предвид факта, че средностатистическият пробивен бек изкарва около три години в НФЛ и напуска с многобройни контузии на краката и дългове около 500 000 долара.

Финансовите проблеми на Рик се дължаха на катастрофални инвестиции. В съдружие с играч от Айова той беше опитал да завладее автомивките в Де Мойн, но последваха съдебни искове, а името му още бе в списъка с необслужваните банкови кредити. Притежаваше една трета от мексикански ресторант във Форт Уърт, но двамата му съдружници и бивши приятели непрекъснато го притискаха за още пари. При последното си посещение там бе хапнал порция „буритос“, която го изпрати директно в тоалетната с ужасно разстройство.

С помощта на Арни успя да се спаси от фалит (заглавията щяха да бъдат брутални), но дълговете му нараснаха.

Край масата мина някакъв едър шофьор на камион с огромно увиснало шкембе, който спря и направи гримаса. Беше типичен представител на кастата: дебели бакенбарди, шапка с козирка и неизбежната клечка за зъби в устата.

— Ти си Докъри, нали? — подхвърли дебелакът.

За част от секундата Рик понечи да отрече, но после реши, че е по-добре да не му обръща внимание.

— Знаеш ли, че вониш? — подвикна онзи главно за да привлече вниманието на останалите посетители. — Още в Айова вонеше, вониш и сега!

Коментарът му предизвика залп от подигравателен смях.

Един ритник в шкембето несъмнено ще го прати да квичи на пода, помисли си Рик и тежко въздъхна. Как е възможно да си представя такива неща? Вестниците с радост ще подхванат темата. „Докъри се бие с камионджии!“ и други заглавия от тоя сорт. Естествено, всеки, който прочете подобен материал, ще застане на страната на шофьорите. А Чарли Крей ще има още един повод за празник.

Рик прехапа език и се усмихна на салфетката пред себе си.

— Що не преминеш в Денвър, бе? — продължи дебелакът. — Бас държа, че там те обичат!

Нов смях.

Рик добави няколко нищо неозначаващи цифри към колонката и се направи, че не чува. Дебелият шофьор най-сетне се отдалечи. В походката му личеше гордост. Все пак не всеки ден имаш късмета да наругаеш един куотърбек от НФЛ, нали?

 

 

Пое по I-75, на юг към Кълъмбъс, родното място на „Бъкайс“. Там преди няколко години, в един прекрасен есенен ден и пред очите на над 100 000 зрители, Рик бе направил четири паса за тъчдаун, разсичайки защитата на противника с хирургическа точност. И беше обявен за играч №1 на „Голямата десетка“ за седмицата. Заслепен от успеха, той бе решил, че това е само началото на една обещаваща кариера.

Три часа по-късно спря да зареди и зърна новичкия мотел в близост до бензиностанцията. Беше шофирал достатъчно, чувстваше се уморен. Просна се на леглото, твърдо решен да спи поне двайсет и чети часа без прекъсване. Но в същия момент иззвъня телефонът му.

— Къде си? — попита Арни.

— Не знам точно. Май в Лондон.

— Какво, къде?

— Лондон, Кентъки.

— Да поговорим за Парма — рече Арни. Беше стегнат и делови. Явно имаше нещо ново.

— Нали се разбрахме да го направим по-късно?

Рик стисна нос и бавно протегна краката си.

— Сега е по-късно — отсече Арни. — Те искат отговор.

— Хубаво. Дай малко подробности.

— Предлагат три хиляди евро на месец, плюс апартамент и кола. Офертата е за пет месеца.

— Какво е евро?

— Европейската валута. Ало? В момента струва с една трета повече от долара.

— Какво прави това, Арни? Каква всъщност е офертата?

— Някъде около четири хиляди долара на месец.

Пресмятането стана бързо, защото цифрите бяха малки.

— Двайсет хилядарки годишно за куотърбек? — вдигна вежди той. — А колко изкарва играч от първата защитна линия?

— Кво ти пука? Ти не си такъв.

— Просто ми е любопитно. А ти защо си толкова нервен?

— Защото губя прекалено много време, Рик. Имам и други задължения. Знаеш колко работа има един агент след края на сезона.

— Май искаш да се отървеш от мен, Арни.

— Нищо подобно. Но съм твърдо убеден, че се нуждаеш от излизане в чужбина. Ей така, да заредиш батериите и да дадеш почивка на бедната си глава. А на мен тук също ми трябва известно време, за да направя оценка на пораженията.

Пораженията. Рик направи опит да седне, но тялото отказа да се подчини. Болеше го всичко от кръста нагоре — всяко мускулче и всяка костица. Ако Колинс не беше пропуснал да блокира, Рик нямаше да попадне в сандвич. Ех, тези фукльовци от първата линия! Да ги обича ли човек, да ги мрази ли? Но той ги искаше!

— Колко изкарва играч от първата защитна линия там? — настоя той.

— Нищо не изкарва! — тросна се Арни. — Там играят италианци, правят го от любов към спорта!

А агентите сигурно умират от глад, добави мислено Рик. Напълни дробовете си с въздух и направи опит да си спомни за някой познат, който играе от любов към спорта.

— Двайсет хиляди — промърмори той.

— Точно с двайсет повече, отколкото печелиш в момента — не му прости агентът.

— Благодаря ти, Арни. Знам, че винаги мога да разчитам на теб.

— Вземи си една година отпуска, момче. Иди да видиш Европа. Дай ми малко време.

— Добър футбол ли играят там?

— На кого му пука? Ти ще бъдеш звезда. Всички куотърбекове са американци, но от разни колежански отборчета, които дори не са помирисвали драфта. „Пантерите“ са във възторг, че изобщо обмисляш офертата им.

Най-после някой да е във възторг от него. Стана му приятно. Но какво ще каже на близките и приятелите си?

Всъщност какви приятели? През изминалата седмица се беше чул точно с двамина от старите си авери.

Арни помълча малко, прокашля се и подхвърли:

— Има и нещо друго.

От тона му личеше, че новината няма да е добра.

— Слушам те.

— Днес по кое време излезе от болницата?

— Не си спомням. Май беше някъде около девет.

— Значи си се разминал с него в коридора.

— С кого съм се разминал?

— Със следователя. Твоята любима мажоретка отново се появи, Рик. Малко е бременна. Наела си е адвокати — изключително гадни копелета, които изгарят от желание да вдигат шум и да видят снимките си по вестниците. Непрекъснато ми звънят и искат майка си и баща си!

— Коя мажоретка? — попита Рик и се сгърчи от болката, която отново прониза врата и раменете му.

— Тифани не знам коя си.

— Няма начин, Арни. Тая преспа с половината отбор. Защо е избрала точно мен?

— Ти спал ли си с нея?

— Разбира се, защото беше мой ред. Ако иска да изкара един милион от бебето, защо е избрала мен?

Отличен въпрос за играч с най-ниска заплата в целия отбор. Арни вече го беше задал на адвокатите на Тифани.

— Възможно ли е да си бащата?

— Изключено е. Взех всички предпазни мерки. Понякога просто е наложително.

— Е, тя не може да вдигне шум в медиите, преди да ти е връчила обвинението — въздъхна Арни. — А ако не може да те открие, няма как да ти го връчи.

Рик беше наясно с това. И друг път му се беше случвало да получава призовки.

— Ще се скрия за известно време във Флорида — заяви той. — Там не могат да ме намерят.

— Не бъди толкова сигурен. Тези адвокати са много агресивни и жадни за слава. Има много начини да бъдеш издирен. — Пауза, след което дойде ред на решителния удар. — Но в Италия няма как да ти връчат призовката.

— Никога не съм бил там.

— Значи е време да отидеш.

— Нека си помисля до сутринта.

— Разбира се.

Рик задряма бързо и спа някъде около десет минути, след което изведнъж подскочи и отвори очи. Кредитните карти оставят следи. Бензиностанции, мотели, ТИР паркинги — всичко е обхванато в огромна електронна мрежа и информацията обикаля света за част от секундата. Срещу добро заплащане някой смотаняк с мощен компютър ще чукне по клавиатурата, ще го засече и ще изпрати хрътките на Тифани, които ще му връчат призовката по делото за бащинство. Което ще означава нови сензационни заглавия по вестниците и нови юридически проблеми.

Рик грабна недокоснатия си сак и напусна мотела. Шофира в продължение на почти час, изпитвайки ужас от перспективата да бъде открит. След което забеляза някакъв скапан мотел, в който даваха евтини стаи на час срещу заплащане в брой. Стовари се на прашното легло и шумно захърка. Сънува наклонени кули и римски руини.