Джон Гришам
Да играеш за пица (22)

22

В неделя сутринта над Парма връхлетя силна буря. Водните струи падаха отвесно и немилостиво биеха по покривите, а облаците бяха надвиснали толкова ниско, като че ли нямаше да мръднат оттам поне седмица. Гръмотевиците най-после събудиха Рик. Първото нещо, което се появи пред подпухналите му очи, бяха чифт женски крака с кървавочервен маникюр. Това не беше маникюрът на последното му завоевание в Милано, нито пък имаше нещо общо с розовите, жълтите и оранжевите маникюри на десетките му безименни партньорки от по-ранни времена. О, не, сър. Това бяха безупречно поддържаните (не от собственичката) пръсти, покрити с фин лак („Пурпурни нощи“ на „Шанел“), принадлежащи на елегантната, чувствителна и в момента напълно гола госпожица Ливи Галъуей от Савана, Джорджия, бивша възпитаница на девически пансион в щата Джорджия, която напоследък обитаваше един пренаселен апартамент във Флоренция. В момента госпожицата се намираше в един не толкова населен апартамент в Парма, на третия етаж на стара сграда, разположена на тиха уличка — далеч от досадните си съквартирантки и още по-далеч от загрижените си родители.

Рик затвори очи, мушна се под чаршафите и я притегли към себе си.

Беше пристигнала в четвъртък с влака от Флоренция. След богата и много приятна вечеря се прибраха в спалнята му за едно доста продължително първо пребиваване в леглото. Рик със сигурност беше подготвен за него, но остана изненадан от страстта на Ливи. Първоначалните му планове за петъка бяха да се излежава цял ден и да не прави нищо. Но се оказа, че младата дама има други идеи. Във влака беше изчела някаква книга за Парма и беше стигнала до решението да се запознае отблизо с историята на този град.

И тъй, въоръжени с фотоапарат и нейните подробни бележки, двамата започнаха обиколка на историческия център, оглеждайки вътрешността на сгради, които Рик изобщо не беше забелязвал до този момент. Първата от тях беше катедралата, в която Рик беше надниквал само веднъж, от любопитство. Влизайки в ролята на дзен мислител, Ливи започна да го влачи от ъгъл на ъгъл. Той не беше сигурен какво точно търси, а подмятанията от сорта „Това е един от най-типичните представители на римската архитектура в долината на По“ изобщо не му помагаха.

— Кога е построена? — успя най-после да вметне той.

— Осветена е през 1106 година от папа Паскуале, но през 1117-а е напълно разрушена от земетресение. Възстановяването й започва през 1130-а и — типично за италианците — се протака някъде около три века. Но е величествена, нали?

— Абсолютно — съгласи се той.

Правеше неистови опити да звучи ангажирано, но отдавна знаеше, че е способен да разгледа една катедрала за броени минути. Ливи обаче беше потънала в друг свят. Той се влачеше на крачка след нея, все още изпълнен със спомени за първата им нощ. Очите му опипваха стегнатото й дупенце, а в главата му се оформяше план за приятната му употреба в ранния следобед.

Тя спря на централната пътека и погледна право нагоре.

— Фреските на купола са дело на Кореджо. Завършил ги е в началото на шестнайсети век. Великолепно Успение Богородично, нали?

Там горе, на сводестия таван, старият Кореджо някак бе успял да нарисува една екстравагантна Дева Мария, заобиколена от ангели. Задавена от емоции, Ливи не можеше да отдели поглед от нея. Рик също я гледаше, но единственото чувство, което изпитваше, беше болка във врата.

Прекосиха нефа и се насочиха към криптата, където почиваха куп светии. Така изтече един час и Рик започна да копнее за слънчева светлина.

Следващият обект беше баптистерията — красива осмоъгълна постройка в близост до катедралата. Дълго стояха пред северната порта, наречена Порта на Дева Мария. Сложните скулптурни групи над нея изобразяваха сцени от живота на Богородица. Ливи хвърли поглед на бележките си, но очевидно беше запозната с детайлите.

— Отбивал ли си се някога тук? — попита тя.

Ако си признаеше, че никога не е стъпвал на това място, тя несъмнено щеше да го вземе за простак. Но ако излъжеше, обиколката щеше да продължи и нещата бързо щяха да й се изяснят. Фактически беше минавал стотици пъти покрай тази сграда и знаеше, че е баптистерия. Не беше много сигурен какво е днешното й предназначение, но се престори, че всичко му е ясно.

Тя започна да говори тихо, сякаш на себе си.

— Четири площадки от червен веронски мрамор. Строителството започва през 1196 година и съвпада с началото на прехода от римската към готическата архитектура. — Направи няколко външни снимки, след което го поведе към вътрешността. Рик пак беше принуден да извие врат към високия купол. — Византийски стил, тринайсети век. Цар Давид, напускането на Египет, Десетте Божи заповеди.

Той мълчаливо кимаше, а вратът му отново започна да се схваща.

— Ти католик ли си, Рик?

— Лутеран. А ти?

— Не съм никаква. Родителите ми имат протестантско потекло. Доста съм се ровила в историята на християнската църква, но интересите ми са свързани с изкуството.

— Тук има много стари църкви, но всичките са католически — отбеляза Рик.

— Знам.

И наистина знаеше. До обяд разгледаха ренесансовата църква „Сан Джовани Еванджелиста“ — една от забележителностите на стария център, след което влязоха и в катедралата „Сан Франческо дел Прато“ — според Ливи „най-забележителното произведение на францисканско-готическата архитектура в област Емилия“. Но за Рик беше интересен единствено фактът, че някога тази красива катедрала е била използвана за затвор.

Точно в един той обяви, че е време за обяд. Намериха си маса в „Сореле Пики“ на Страда Фарини. Докато Рик преглеждаше менюто, Ливи се зае да допълва записките си. Поръчаха бутилка вино и аналини — най-добрите в града по мнението на Рик. Разговорът се завъртя около италианските забележителности, които Ливи беше успяла да обиколи. За осемте месеца във Флоренция тя беше посетила единайсет от двайсетте области на страната. В повечето случаи беше пътувала през уикендите, напълно сама, тъй като съквартирантките й демонстрирали пълна апатия и мързел. Целта й била да се запознае с всяка област, но времето й било малко. След две седмици й предстояха изпити и дългата ваканция свършваше.

Вместо да скочат в леглото, двамата атакуваха църквите „Сан Пиетро Апостоло“ и „Сан Роко“, след което направиха кратка разходка из Парко Дукале. Докато тя правеше снимки и си водеше записки, Рик сънливо се влачеше след нея. В един момент избра някакво огряно от слънцето местенце и се просна на тревата, полагайки глава в скута й. Тя се задълбочи в картата на града. Когато се отърси от дрямката, той най-сетне я убеди да се приберат в апартамента за една истинска следобедна почивка.

Ливи беше сензацията на традиционната сбирка в „Полипо“ след петъчната тренировка. Куотърбекът си беше намерил красиво американско момиче, което на всичкото отгоре е било мажоретка. Италианците се надпреварваха да й направят впечатление. Изпяха се цял куп неприлични песни, пресушиха се десетки халби.

Щурият двупосочен рейд на Рик до Кливланд и наказанието за Чарли Крей започна да се превръща в легенда. Историята се подхвана от Сам, а нежеланието на Рик да навлиза в подробности я направи правдоподобна. Разбира се, в нея липсваше най-важният факт — че куотърбекът беше напуснал Парма с намерението да преговаря по нов договор и за евентуалното напускане на „Пантерите“ преди края на сезона. Но никой в Италия не знаеше това и никога нямаше да го узнае.

Гадното копеле Чарли Крей беше посетило родната им Италия с единствената задача да пише небивалици за отбора и титулярния му куотърбек. В резултат Рик беше отишъл да го накаже (с цената на доста внушителни разходи), беше го проснал с един удар на пода и се беше прибрал в Парма, на сигурно място. На дяволски сигурно място, защото всички бяха готови да се закълнат, че ако някой се появи на местна почва с намерението да му стори зло, със сигурност ще си изпати.

А фактът, че Рик се явяваше беглец, беше прекалено романтичен, за да ги остави равнодушни. В страна, в която нарушителите на закона се покриват с неувяхваща слава, преследваните от полицията бяха постоянна тема за всички, включително и за играчите на „Пантерите“. Обсъжданията и коментарите започнаха в момента, в който се събираха на едно място, прибавяха се измислици и откровени глупости.

На практика никой не преследваше Рик. Беше издадена заповед за ареста му по обвинение в нападение и хулиганско поведение, но новият му адвокат в Кливланд го увери, че никой не е хукнал да го гони с готови белезници. Властите бяха наясно с местопребиваването му, но решението им беше да го арестуват само ако се появи в Кливланд.

Което означаваше, че Рик все пак е беглец и „Пантерите“ трябва да го защитават — както на терена, така и извън него.

 

 

Съботата се оказа точно толкова образователна, колкото и петъкът. Ливи го заведе в Театро Реджио — място, което той с гордост обяви за познато, след което посетиха градския музей, църквата „Сан Марчелино“ и параклиса на Сан Томазо Апостоло. На обяд хапнаха по една пица в двора на Палацо дела Пилота.

Рик се просна на тревата, затвори очи под топлите слънчеви лъчи и решително обяви:

— Кракът ми няма да стъпи в нито една църква повече!

— Много ми се иска да посетя Националната галерия — прошепна тя, излегнала се до него и изложила на показ прекрасните си загорели бедра.

— Какво има там?

— Картини от цяла Италия.

— Не!

— Да, а след това ще отидем и в Археологическия музей.

— А после какво?

— После ще бъда уморена. Ще се приберем у дома да дремнем, след което ще мислим за вечерята.

— Утре имам мач! Нима искаш да ме убиеш?

— Да.

 

 

След два дни прилежен туризъм Рик беше готов за футбол, независимо от метеорологичните условия. Изгаряше от нетърпение да подмине древните храмове с малката си кола, да излезе на терена, да окаля екипа си, а може би и да фрасне някого.

— Но навън вали — изгука изпод чаршафите Ливи.

— Толкова по-зле, госпожице. Шоуто трябва да продължи.

Тя се обърна по корем и преметна крак върху него.

— Не! — решително отсече той. — Никога преди мач! И бездруго коленете ми вече се подгъват.

— Мислех, че си куотърбек жребец — глезено прошепна тя.

— Не! В момента съм куотърбек и нищо друго!

Тя отмести крака си и го спусна на пода.

— Срещу кого играят „Пантерите“?

Изправи се и бавно се завъртя, невероятно красива в голотата си.

— Срещу римските „Гладиатори“.

— Какво име, господи! Умеят ли да играят въобще?

— Да, и то доста добре. Трябва да тръгваме.

Настани я под брезентовата козирка на домакинската трибуна редом с десетина от най-запалените фенове, появили се цял час преди началото на мача. Наметната с пончо, Ливи се сгуши на сушина под чадъра си. Рик почти съжали, че я беше довел. Двайсет минути по-късно вече беше по екип на терена и започна да загрява, разменяйки шеговити реплики с колегите си, но очите му непрекъснато се извръщаха към трибуната. Отново се почувства като гимназист, нетърпелив да се впусне в любимата си игра и да постигне славна победа пред погледа на красавицата, която го наблюдава от трибуните.

 

 

Мачът започна под непрекъснат дъжд. През първата част Франко загуби два пъти топката, а Фабрицио изпусна два хлъзгави паса. „Гладиаторите“ също правеха грешки на тежкия терен. Минута преди края на полувремето Рик се измъкна от „джоба“ и направи спринт от трийсет ярда за първите точки в мача. Фабрицио обърка началното отиграване след това и полувремето завърши 6:0. Лишен от възможността да крещи и псува в продължение на цели две седмици, Сам ги прибра в съблекалнята и надмина себе си. Всички се почувстваха по-добре.

В средата на последната четвъртина теренът вече беше изпъстрен с огромни локви. Мачът се превърна в кална баня. При втори опит за два ярда Рик направи лъжливо движение по посока на Франко, а след това и към Джанкарло — третия по сила пробивен бек. Финтовете му позволиха да отправи един мек и дълъг пас към тичащия по крилото Фабрицио, който улови топката и спокойно пробяга двайсетте ярда до голлинията. Използвайки предимството от два тъчдауна, Сам започна да изпробва агресивни действия срещу противниковия куотърбек, което окончателно обърка „Гладиаторите“. За целия мач те успяха да стигнат едва до пет първи опита.

 

 

В неделя вечер Рик изпрати Ливи на гарата, целуна я за сбогом и остана да гледа след композицията на „Евростар“, която бавно потегли. Обзе го чувство на тъга, примесено с облекчение. До този момент не си беше давал сметка колко е самотен. Определено съзнаваше, че има нужда от жена, а Ливи отново го накара да се почувства като първокурсник. Не беше от непретенциозните момичета, изискваше цялото му внимание и демонстрираше свръхактивност. Сега, след като я изпрати, единственото му желание беше да си почине.

Късно вечерта в неделя получи имейл от майка си:

Скъпи Рики,

Баща ти в крайна сметка реши, че няма да пътуваме до Италия. Много ти е ядосан за онзи номер в Кливланд. Беше ни достатъчно зле и докато играеше там, но сега репортерите буквално ще ни удушат с въпроси за нападението и побоя. Започвам да проумявам защо си напердашил онзи нещастник в Кливланд. Не сме те виждали от Коледа насам. Бих дошла и сама, на се страхувам да не се пробуди дивертикулозата ми. По-добре да си стоя у дома. Моля те, кажи ми, че ще си дойдеш след някой месец. Мислиш ли, че ще те арестуват?

С обич, мама

Тя се отнасяше към дивертикулозата си като към действащ вулкан — дебнеща някъде там, в дебелото черво и готова да изригне в мига, в който реши да предприеме нещо. Преди пет години двамата с Рандъл бяха допуснали грешката да заминат на екскурзия в Испания с група пенсионери. И до ден-днешен се оплакваха от скъпотията, ужасното пътуване със самолет, грубостта на европейците и изумителното им невежество по отношение на английския език.

Не. Рик решително не искаше да ги посреща в Италия.

Ето какво отговори на майчиния имейл:

Мила мамо,

Съжалявам, че няма да дойдете, но трябва да ви кажа, че времето тук е ужасно. Няма да ме арестуват. Адвокатите ми работят по въпроса. Беше обикновено недоразумение. Кажи на татко, че всичко ще бъде наред, няма смисъл да се ядосва. Тук живея добре, но ме мъчи носталгията.

С обич, Рик

Среднощен имейл от Арни:

Драго лайно,

Адвокатът в Кливланд е постигнал споразумение да се признаеш за виновен. Ще ти се размине с глоба и строго предупреждение. Но ако се признаеш за виновен, Крей незабавно ще заведе гражданско дело срещу теб. Твърди, че си му счупил челюстта, и вдига шум за безбожно обезщетение. Сигурен съм, че цял Кливланд го насъсква срещу теб. Как ти се струва да се изправиш пред тамошните съдебни заседатели? Можеш да ми повярваш, че само за нападението ще те осъдят на смърт! След което ще приемат всякакъв иск от страна на Крей, дори да е за един милиард долара. Все още се опитвам да работя за теб, макар че не знам защо.

Вчера Рат отново ме наруга, надявам се за последен път. Тифани роди преждевременно, а детето се оказа със смесена кръв. Предполагам, че това ще те откачи от куката.

В момента вече губя пари като твой агент, съвсем официално. Съобщавам ти го за сведение.

Отговор до Арни:

Обичам те, човече. Ти си най-великият. Продължавай да държиш гадините на разстояние. Днес могъщите „Пантери“ смазаха римските „Гладиатори“ под проливен дъжд. Твоят верен подопечен се представи великолепно.

Съжалявам, ако наистина съм счупил само едната челюст на Крей. Силно се надявах, че съм му счупил и двете. Кажи му, че ако тръгне да ме съди, моментално ще обявя банкрут — при това тук, в Италия! Нека адвокатите му хубавичко помислят по въпроса.

Храната и жените са все така великолепни. Вечно ще съм ти благодарен, че ме насочи към Парма.

РД

Имейл до Габриела:

Благодаря за любезността, проявена преди няколко дни. Не се безпокой за случката във Флоренция. Благодарение на нея се запознах с много интересни жени. Не се тревожи, повече няма да те търся.